автор: Anouk

На границата между думите
вися пленена от своя страх и своята любов.
Опитвам да надхвърля себе си... Не става!
Разбира се... Човешкото си казва думата.
Ако стигнеш на себе си до дъното,
откриваш, че в дълбините думи няма
Само състояние, което някой друг
би нарекъл "оцелял" (съществувание)
Бих могла да кажа "поетично",
че се разхождам боса по ръба на луната.
Ще е вярно... както и всичко друго

Боса по ръба на луната пристъпвам
в този век - динамичен, реално жесток
Кой ли в него носи отговорност за другия?
И дали любовта все пак не е излишен порок?
Своите сънища в думи обличам -
дали са истински? Или пък лъжа?
Да, научих се как да обичам,
но се питам с тъга "И какво от това?"
За добри и за лоши - слънцето свети за всички
Като прожектор над сцена с актьори - добри или зли
Някой грижа ли го е за репликите на героя,
ако в действие второ ролите си разменим?
Къде се вписва това - извън рамките сторено
и почувствано, казано - дали се гледа от съд?
Благодаря, но това, което аз наистина искам
е от своята нива, засята да обера плодът
Дотук се научих как да раздавам
И не само това, а доста други неща
(сред които и може би как да творя)
Дали ще ми се отчете като провинение -
все още не съм се научила как да руша
(поне засега)