автор: dred

ШЛЯП... ШЛЯП...ШЛЯП...
– По дяволите!!!
– Какво, господарю???
– Настъпих нещо гадно!
– Ъм, господарю?
– Да, Григоре?
– Ние вървим в канализационен тунел! Тук е чудо ако НЕ настъпиш нещо гадно щото гадното е по тавана, стените, пода и – колкото и да ми е неприятно да го призная – вече се е пропило и в гащите ми!
– Стига си хленчил, Григоре! Какъв слуга си на зъл некромант щом хленчиш от такива дреболии?
– Лазаре?
– Кажи, Григоре?
– Ти си толкова зъл некромант колкото аз съм Лейди Гага!
– Коя???
– Абе сещаш се - онази дето се облича в едни шантави дрехи и пеe сякаш я колят с тъпа нокторезачка.
– Абе това не беше ли Азис?
– Кой... о, забрави! Отказвам да говоря с теб!
– Ей, малко по–почтително към господаря, бе! Аз тука да не съм ти аверчето от кръчмата?
– Не, ти си идиотът, за когото работя! Моите авери от кръчмата ме уважават достатъчно, за да не искат от мен да се навирам в скапаната градска канализация, която изглежда като... като... дори не мога да измисля като какво изглежда, за бога!!!
– Върховни повелителю на Пъклото.
– Какво???
– Трябваше да кажеш не „за Бога“, а „за Върховни повелителю на Пъклото”. Все пак си некромантски слуга. Част от протокола е.
– Лазаре?
– Преливам от слух, Григоре.
– Ти и твоя протокол можете да вървите на майната си!
– Искаш ли да те цапна с жезъла, а?
– Ти вече го направи в онзи колектор преди десет минути!
– И до колкото помня ти се извиних. Помислих, че змия се е увила около краката ти.
– Имаш предвид онази змия, за която аз изкрещях „недей, това е маркуч“?
– Ами помислих, че грешиш щото нали сме в канализация та си рекох „какво пък ще прави баш тук маркуч” и просто реагирах.
– Ние сме в канализацията, Лазаре... така де... господарю. Какви змии очакваш да се въдят тука???
– Ами то по тая логика и крокодили не трябва да има ама нали помниш оня странен дънер, а?
В тунела се възцари тишина, приятно аранжирана с аромата на няколко хиляди вечери стигнали абсолютния край на жизнения си цикъл.
– Е, добре де...
– Ти каза, че било дънер, Григоре!
– Ей, то се опита мен да изяде, тъй че нямаш поводи да се заяждаш.
– Ама как го цапнах с жезъла, а?
– Да, до сега не бях виждал петметров крокодил да скимти така, навирайки се в ъгъла.
– Продължаваме ли?
– Трябва ли?
– Да, трябва, Григоре, щото е твоя вината да сме тук!
– Моя??? Че ти призова онзи демон и обърка защитното заклинание дето трябваше да го държи в пентаграмата!!!
– Да, но ако ти беше оставил прозореца на лабораторията отворен и той избяга. Така, че ще си носиш кръста!
– Ох, добре де, добре.
ШЛЯП... ШЛЯП... ШЛЯП...
– По дяволите!
– Какво бе, Григоре!
– Нещо в гащите ми мърда!!!
– Сега не му е времето за таквиз работи, бе, Григоре!!!
– Не, не... наистина имам предвид, че НЕЩО мърда... УААААА... ХАПЕ...
– ЧАКАЙ... СТОЙ, НЕДЕЙ ПОДСКАЧА... ЕЙ СЕГА ЩЕ ГО ХАЛОСАМ...
– НЕ, НЕДЕЙ ДА УДРЯШ С ЖЕЗЪ...
ПРАС!!! Тих стон, пълен с цялата болка ако не на Вселената то поне на две-три по-големички галактики отекна в тунела. Дълга смутена тишина.
– Извинява, Григоре.
– ...
– Какво казваш?
– Ти си идиот!
– Аз съм... какво... о, ясно. Разбрах. Ако повървиш малко ще видиш, че ще се почувстваш далеч по – добре.
– ...
– Какво?
– Нищо.
ШЛЯП... ШЛЯП... ШЛЯП...
– Чакай, малко. Май насреща идва нещо! Ей сега ще оправя с жезъла...
– Господарю, това е...
ПРАС!!! Шльоп!
– ...служител на ВиК.
Тишина.
– Ако се извиня...
– Не мисля, че това ще го накара да се почувства по-добре, господарю.
– Е, поне носеше каска.
– Това не е каска, господарю. Цицина е.
– О. Дай да се махаме преди да са дошли колегите му.
ШЛЯП... ШЛЯП... ШЛЯП... Тишина.
– Това служител на ВиК ли е, Григоре?
– Не, господарю. Това е демона, който търсим.
– Сигурен ли си, че в тая тъмотия...
– Почти сигурен, господарю. Като нищо ония от ВиК може да започнали а наемат триметрови типове, с пипала, рога и очи навсякъде.
– Това ирония ли беше?
– Да, Лазаре, ирония е! Сега би ли размахал тоя жезъл най-накрая за нещо полезно?
– Ами онова с крокодила не се ли брои...
– Добре, добре, добре, брои се! Само го халосай по-бързо, че не ми харесва как ме гледа. Вече размахва нещо дето се надявам да е пипало!!!
– Брей, ега си майтапа. На много забавно място е това пипало.
– ЛАЗАРЕ!!!
– Ох, добре де, бебе такова. Нищо и никакъв демон...
ПРАС... БАМ... ПУФ... ПЛЯС... ПРАС...
– ТОВА СЪМ АЗ БЕ, ИДИОТ!!!
– Ох, извинявай, Григоре. Тия пипала са навсякъде и...
– УААААААА...
– Какво???
– ОПИТВА СЕ ДА МИ ИЗМУЧЕ МОЗЪКА!!!
– Ей, я му остави мозъка, бе!!! Ти чуваш ли... чув... О, ТЪЙ ЗНАЧИ, А? ЩЕ МИ СЕ ЗВЕРИШ??? НА МЕНЕ??? Е, СЕГА ГО ЗАГАЗИ, ДРУЖЕ...
ПРАС... ПРАС... ПРАС
Час по-късно две странни създания изплуваха от шахтата в една тъмна уличка, обилно наквасвайки я с миризми, които можеха да се срещнат само в бунище за химически отпадъци атакувано с ядрено оръжия. Две некъсметлийски котки, имали нещастието да са в обхват на въпросните аромати, изскимуцаха жално и деветте им живота побързаха да си оберат крушите към по-добри географски ширини. С пъшкане и жвакане двете фигури измъкнаха от шахтата нещо увито в собствените му пипала.
В уличката се възцари задъхана тишина. Накрая се разнесе един глас, пълен с укор.
– Григоре, и повече да не съм чул, че не те водя никъде.