автор: zebaitel

Дъждът не знаеше
как да се кръсти –
къснолетен или ранноесенен
и си остана просто кръстовски;
обели най-външната ми люспа,
най-тънката, най-земната
и я надипли в краката ми,
за да стъпвам на меко,
набоде с карфици мрака
и го тропоса наедро.
Дъждът,
особено кръстовският,
обича да си шие дрехите сам –
хората не умеят
и все не му ги кроят по мярка:
или забождат небето с чадъри,
или му закърпват локвите,
и го лишават от огледалото,
което да си троши на воля
и да си глади сам, докато то стане езеро,
в което да се оглежда кръстът.

Кръстът,
най-големият плюс
на човеците
е забит нависоко,
но му трябва място да се побира –
небе, очи, ръце,
където да се разлага на минуси,
да се превръща в две линии,
две успоредни прави,
по които най-често тръгват
двама влюбени;
когато най-сетне се пресекат
тези прави
в съвсем близка безкрайност,
като деня и нощта,
пак дъждът,
този недодялано облачен дъжд
се намесва
да отмие
кръвта
от разпятието.