автор: missana

Пак пръстенът човешки те венчава
за самотата в мъничката стая,
високите чела на върховете
със катинар пространството затварят.

И търсиш Истина между лъжите,
и искаш Жив от мъртви да направиш,
проклятия да сториш на Молитва,
и от пресъхнал кладенец вода да вадиш!

Навярно времето е онзи тъмен облак,
догонил ненадейната посока. -
Укрит в пръстта на неговата сянка,
дъждът ръми, попивайки надолу...

Къде е слънцето, което се е скрило
на завет зад гърба на ветровете?
Най-синьото със сиво е сменило
непостоянните бои на цветовете!

...А утрото във вечер се оглежда,
началото предчувства вече края,
предишното до бъдеще се свежда
и Адът е наследството на Рая...

Последното, което ти остава -
да станеш черен фон между звездите,
от днес нататък изгревът да бъде
надвисналият залез над очите!