автор: mariq-desislava

пътищата разпиляват костите си
по пасажите от подритнати облаци
навръх шепота ти стоя и простирам
нощта да изсъхне

скалъпвам хоризонти надве-натри
от слабините на вятъра тайфунно
се роня и прииждам с кожа от дъжд,
с изгревни ръце - да развенчая митовете
подобаващо

тихите пантофки на агонията ли дочух
или просто се пропуква изрядната геометрия на света,
щом си до мен с тяло от въздишки и
с кротки рамене, смалени от предишна дързост

гъвкав живот вещаеха бръчките на съня,
в който до днес живях, но лавата на дните
разтресе клепачите ми и крехкото смирение строши
сърцето ми изгуби ехидната си траектория
и сега е само приложна стихия

сред думи и липси сложносъставни
ти просто си толкова гол,
колкото винаги съм искала да бъдеш,
а точката тук е само начало.