автор: rumpel

Преди много, много лета, толкова много, че и най-старото дърво в района не помни кога е било, там, където Струма тече и образува меандри в посока на Бяло море, в полите на Конявската планина се издигала крепостта Землънград.
Тя помнела славни времена на победи, когато чужди нашественици напразно се опитвали да превземат дебелите й каменни стени с високи бойници. Помнела освободителното въстание на цар Гаген (Петър-Делян) – син на Гаврил-Радомир и внук на цар Самуил и пролятата от исмаилтяните кръв от погубената му четиридесет хилядна войска.
По времето на турската инвазия над Балканите, някъде към лето 1330, владетел на калето станал боляринът деспот Деян. Млад овдовял, той дълги години живял сам, докато при един лов на елени в девствените и непристъпни гори на планината Риша не зърнал Дядо Дойчиновата мелничарска щерка – Доя.
Красавица невероятна била тя – с тънка стройна снага като ствола на калина, с тъмни гъсти и дълги до кръшната половина коси и очи с цвят на боров янтар. Поискал я деспотът за жена и господарка на твърдината, а дядо Дойчин нямало какво да стори със седемте си деца, кое от кое по-дребни, та се съгласил дъщеря му да се задоми за богатия, но стар и грозен болярин.
Дълго тъгувала Доя и оплаквала участта си, но накрая се примирила и приела безропотно съдбата си. Утеха щяло да й бъде ако имала своя рожба, но годините минавали една след друга, а тя оставала все така бездетна.
За сметка на това деспот Деян обгрижвал и обичал съпругата си толкова силно, че не давал нито пиле да прехвръкне над нея, нито косъм да падне от главата й. Ревнувал я дори и от сянката й.
Деян бил и ревностен християнин. В землището му се издигал Земенският манастир. И решил владетелят да вдигне черква в него, за своя и на Бога прослава, и неговият лик и образът на Доя да красят стените на храма като щедри ктитори.
Изпратил той глашатаи наляво и надясно, из близки и далечни поселища – търсели зограф, талантлив и работен, който да изпише фреските на черквата.
Не след дълго такъв се намерил. Това бил младият монах Агапий – скромен, но надарен с умения момък, който случайно и на път през българските земи научил, че търсят иконописец за църквата в Землънград.
Но имало и друга причина да остане в Земенското кале. Докато разговарял с дарителя на църквата Деян, той зърнал случайно господарската съпруга. Очи не могъл да откъсне от нея, а умът му завинаги останал там. Било 1356 година.
Започнал зограф Агапий ден след ден и седмица след седмица да изписва стените на параклиса. Избягал от каноните на съвремието си, той рисувал живи лица, в чиито черти вплитал емоции и човешки чувства. В иконата на Богородица той изобразил лика на любимата си майка, такава каквато я помнел като дете – с хурка в ръка и бяла кърпа на главата. Не стигало това, но проявил и еретизъм, изобразявайки сцена, в която налбанти изковават пироните за Христовото разпятие – нещо нечувано и невиждано до този момент никъде по света.
Боляринът Деян всяка неделя идвал на служба в манастира и минавал да види докъде са стигнали зографските работи.
Агапий с най-голямо усърдие започнал да рисува ликът на Доя. Не било трудно, защото камо ли притворел очи и тя изниквала в съзнанието му – млада и прелестна – същата, каквато я зърнал от първия миг на идването си в крепостта.
Унесен в заниманието си, той се стреснал, когато чул мъжки глас зад гърба си:
– Зографино, имам една молба към тебе – гласът на стария деспот бил както никога мек и измамно ласкав. – Аз не мога да даря моята Доя с деца. Моля те като мъж, който обича към мъж, влюбен в същата жена: ще си затворя очите, но нека бъде щастлива с рожба от тебе.
Агапий изтръпнал. Знаел, че ако изпълни молбата на господаря си, ще загине от ръката му. Съзнавал също така, че ако не я изпълни ще намери сам смъртта си. В случая му оставал изборът дали да го убият, или сам да посегне на живота си.
– Но Господарю… – успял само да промълви той. – Позволете ми поне да довърша започнатото…
– Имаш една седмица време, монахо! После искам да изпълниш заповедта ми – изрекъл Деян, обърнал се и все така безшумно изчезнал от погледа на младежа.
Как довършил работата си Агапий, само той си знаел. През цялата оставаща му седмица той ту пламвал в огън, ту треперел от студ, като че било посред зима.
В неделята накрая на седмицата отишъл и се изкъпал в река Струма, облякъл нови дрехи и набрал букетче анемонии. После влязъл в храма, чиито фрески пазели допира на ръцете му и поставил цветята в краката на любимата си деспотка Доя.
Оттогава никой и никога не го видял повече…
Понесла се мълвата, че намерил смъртта си край скалите на Липов дол, които впоследствие нарекли на негово име, като кръстили „Обичен” и извора, който извирал от там.
Хората с уважение разказвали легенди за непорочната му и чиста любов към Доя, която го накарала да посегне на живота си, но не и на семейната й чест, въпреки или може би точно заради разпореждането на болярина.
А Доя запазила букетчето съсънки, като една от тях изсушена винаги била сред страниците на евангелието й.
Тя никога не забравила Агапий и саможертвата, която сторил заради нея. Често през месец май се отбивала край извора, носещ името му и берейки от лилавите горски цветя, растящи край него, почитала незнайния му гроб.
Легендата е напълно измислена. Единствено верни са историческите събития, лица и местности.