автор: suleimo

Продължение на разказа "Мария", 30 години по-късно

Мария го видя отдалеч. Точно както го помнеше от преди 30 години. В реката до колене, рошав и усмихнат. Времето замълча, притаи дъх в очакване... Стоп! Много бързате! Да върнем лентата няколко дена по-рано!

Мария работеше в магазин за мъжки спортни дрехи. Де да знаеше, че точно днес миналото ще влезе през вратата. Но това не беше Найден, нямаше начин. Това момче беше на около 20 години, точно негово копие. А когато проговори, беше абсолютно сигурна.
- Прощавай, но страшно много приличаш на един мой приятел от младежките ми години. Казваше се Найден. Бяхме от едно село. - престраши се да попита Мария. Младежът се замисли, присви очи изучаващо, изведнъж се ухили.
- Ти си Мари, нали?!
- Боже мили, как позна?
- Трапчинката на едната бузка те издаде. Много рядко се среща. А и баща ми ни е разказвал много за теб. Знаеш ли, че дълго те издирва по фейсбук?
- Как е той? С какво се занимава? Други деца има ли?
- Уоу, уоу, много бързаш! Няма да ти издавам много. Нека да има изненада, когато се видите. Само ще ти кажа, че си живее на село. Нашите се занимават със селски туризъм. Заповядай ти и семейството ти, ако имаш такова. Ето ти телефона ми, за да се уговорим кога ще ви е удобно. Ще предупредя мама, а на нито дума. И гледай да е скоро! Нямам търпение да му видя физиономията. Между другото, казвам се Здравко.

Мария се прибра силно развълнувана в къщи. Наско веднага усети еуфорията.
- Хайде, моето момиче, пей ми! Кой днес ти разтупка сърчицето?
- Няма да повярваш каква среща имах днес в магазина!
- Пак някой ти е завъртял главата! - Мария пропусна иронията в думите му. Беше се научила, че не си струва да се вглежда толкова в тези неща. Разказа му всичко. Очакваше някаква реакция от него, а такава нямаше. Остави номера на момчето на шкафчето. Прибра се в спалнята и потъна в светли спомени.

Една събота Наско напълно спонтанно изтърси:
- Искаш ли да се поразходим до "Барите". Казват, че било хубаво, а и да сменим хоризонта малко. Мария само вдигна рамене. Облече се и го чакаше при колата, както винаги. Последните дни си живееше в неин свят. Не ù се говореше с никой, мълчеше ù се. Имаше усещане, че нещо се къса в нея, а и нямаше желание нито да го тълкува, нито да промени нещо. Тихата музика в колата я отпусна и тя задряма. Събуди се от рязко набити спирачки. Стадо овце имаше на селския път. Гледаше невярващо. Това беше нейното село. Слезе от колата и тръгна пеш. Дишаше дълбоко, устните ù трепереха, а очите плуваха в сълзи!
- Хареса ли ти изненадата, мацо?
- И питаш?! Разбира се! Но как го реши? Не сме се обадили. Не е удобно някак!
- Не се тревожи! Нали се сещаш, че остави номера на Здравко на шкафа! Обадих му се и уговорихме изненадата. Хайде, качвай се! Очакват ни!
Оставиха колата на площада. Мария хвана за ръка Наско и го поведе към къщата на дедите си. Много се страхуваше какво ще завари. Каменната къща си беше там в целия си блясък. Сандъчета с мушката придаваха цвят. Възстановен беше плевника и обора. Явно сегашните стопани добре се грижиха за имота. Мария веднага забеляза стария орех. Огромен беше станал. Колко ли тайни беше приютил под клоните си. А точно там се виждаше една каручка. Не същата. Тази беше много красиво изрисувана. Беше пълна с дъхаво сено, покрито с ленено платно и две възглавници. Докосна ги леко, сякаш се боеше да не изчезнат. Наско стоеше настрани съзнавайки, че това е много личен момент за нея.
- Коя си ти? - едно момиченце на около 10 годинки с две опашлета и огромни любопитни очи.
- Аз съм Мария.
- Ааа... не, аз съм Мария, но тати ми казва Мари.
- Я виж ти! Татко ти да не би да се казва Найден?
- Да, а вие сигурно сте гостите от Варна!
- Май да!
Мария оглеждаше малкото момиченце и търсеше чертите на своя приятел. Опитваше се да си го представи как изглежда сега.
- Хайде, мама ви очаква - и тя ги поведе към бабината ù къща. Никак не се учуди, чии златни ръце са пипали тук. Вече не въздържаше и сълзите ù се търкаляха свободно. Връщаше се у дома. Пречистващо и много мило ù стана. Съпругата на Найден ги посрещна като изгубени роднини. Хубава, кръшна жена, естествена и усмихната. Казваше се Цвета. Обясни им, че на Найден нищо не са казали и изненадата ще бъде и за него. Преди два часа Здравко го примамил да отидат на риболов. Идеята била малката Мари да заведе голямата на реката и там да се видят. А малката вече я дърпаше за ръката натам. Видя ги отдалеч и двамата до колене в реката. Бяха с гръб. Жегна я нещо позабравено. Толкова еднакви бяха, пообърка се дори.
- Тате, бате, я вижте кой ви водя! - двамата се обърнаха едновременно. Мария застина в очакване! Настъпи оглушителна тишина! Миг, разтеглил се в цяла вечност!

/ следва продължение /