Сред брулени там, горе, хълмове,
самотно е дърво човек.
Ту святкащи вилнеят мълнии,
вършеят бури, студ и пек.
Пролет цъфва във очите му,
в люлката си го люлей,
с крачки бързи, непремерени
прехвърля хребети, лудей.
Лятно,цветно и дантелено,
взор безкраен и мечти,
чайка шеметно прелитаща,
влюбен той е до уши.
Жълто, охра слънчогледено,
вехнат страсти и кълни
скритата тъга в гърдите му,
видима е и тежи.
Пряспа кротнала в косите му,
лед....отронени сълзи
клони сухи и приведени
крета още и ....мълчи.