Жертвеният камък, попил кръвта на убитите животни от векове, червенееше. Особено наситен бе цветът по улеите, които криволичеха дълбоко врязани в камъка, криволичеха като човешката съдба…
Внимателното око би открило там изображението на Сириус и Слънцето, остриета на копия, кръгчета и сложни лабиринти.
В деня на пролетното равноденствие тук се случваха чудеса, странни светлини блещукаха, но само посветените знаеха, че са послания от звездите. Това място не бе случайно избрано от предците, то носеше магнетична енергия, тук се отваряха порталите към други измерения.
Камъкът бе дълбоко вкопан в земята, а около него цъфтеше килим от мащерка и тук-там безсмъртниче. Край камъка седеше в молитвен унес главната нестинарка и лечителка Дела. На североизток, на стотина метра се ширеше голямата нестинарска поляна, оградена от дъбови дървета. В средата чернееха следи от угаснал огън.
Дела бе дошла тук преди всички. Тя прекара близо час в молитва, а после отиде в гората и пренесе сухи клони, направи голяма клада и запали огъня. Седеше на десетина крачки, вперила поглед в пламъците. Тази дарба да ходи боса в жаравата тя наследи от баба си. Това не бе обикновено ходене по въглени. Още от малка бе запозната с ритуала и подготвяна за него. Той бе свързан с духа на огъня. Траките почитаха еднакво водните, огнените и пещерните духове. Всички стихии трябваше да се укротят и омилостивят.
Посветените знаеха, че нестинарството е част от слънце поклонническата традиция на предците им и отключва силата на творческото начало. То е свързано с победата над злото и демоните вътре в самия човек и има силен пречистващ ефект. Огънят лекува духа и му дава сила. Тази лечебна практика идва от незапомнени времена. Нестинарите, които владеели магическата способност да призоват духа на огъня, наричали „жреци на огъня”.
Дела знаеше от дете, че нестинарският танц се играе на гладно, в задължителна бяла роба и по време на танца се получава вътрешна яснота, както и способността да провиди в бъдещето.
Освен леенето на восък и баенето с вода, лечението с огъня беше друга древна традиция. Траките свещенодействаха със силите в природата. Ходенето на босо по жаравата бе част от култа към Сабазий, за да се подчертае верността към Слънцето. То символизира минаването през ада за пречистване от смъртни грехове. Нестинарите молят боговете за енергийна защита на цялото племе и поемат върху себе си огненото дихание, за да освободят останалите от кармичните грехове.
Малко преди залез хората от тяхното ауле заприиждаха – жени, мъже, деца. Бе началото на лятото и на този ден празнуваха лечителството.
Дела разрина догарящия огън в кръг, а после очерта от центъра към края на кръга прави линии, които символизираха слънчевите лъчи. Тя извади бяла ритуална кърпа, развя я и поведе хорото. Отначало то тръгна тромаво, ситно, но после ставаше все по-буйно. Вятърът в гората притихна, небето притъмня. Хорото изведнъж секна. Главната нестинарка стисна кърпата с две ръце, молитвено притвори очи и изпадна в транс. Втурна се по горещите въглени, извика високо, гласът и се поде от планинското ехо:
-А-а-а-а-а! Е-е-е-е-е! Ех!
Видяха как Дела прекоси кръга, завъртя се, втурна се обратно, а после го обиколи с бързи леки стъпки. Като направи няколко лъча, следвайки лъчите на слънцето, тя се втурна бързо и излезе извън жаравата. Чуха се възгласи на одобрение.
Тогава отпред излязоха три девойки, облечени в бели роби, стиснали кърпи и се втурнаха боси в огнения кръг. Лицата им отразяваха искрите на огъня, защото мракът отдавна бе превзел деня. Повториха виковете и движенията на Дела, пресякоха кръга няколко пъти и бързо излязоха извън огнения обръч. Отново се чуха радостни възклицания.
Денят бе предаден на нощта. Звездите отгоре блещукаха срещу горещите въглени и попиваха молитвените думи на жриците на огъня. Жените хвърлиха по шепа билки в жарта и наоколо се разнесе аромата им. Сега страхът, болестите и злото щяха да отстъпят и да изгорят в жаравата, а народът на Тракия щеше да се възроди за нов живот и да посрещне утринните лъчи на слънцето с благодарствена молитва…