автор: Tzeck

Ако целият ни живот се състои в действителност единствено от (сегашния миг и) купища спомени, то основната ни цел би трябвало да бъде намирането на най-ефикасния начин за тяхното съхранение.

Джак правеше именно това - колекционираше спомени. Беше превърнал спомените в свое хоби. Събираше ги старателно и целенасочено, с отдадеността на опитен рибар, етикетираше всеки един и ги подреждаше внимателно и с чувство за естетика върху своята лавица за спомени.
Етикетирането по-скоро се случваше някъде дълбоко в съзнанието му, защото върху реалните етикети често стоеше изписано неговото име. Всъщност Джак не беше неговото истинско име - приятелите му го наричаха така заради страстта му към марковото уиски с преобладаващи предпочитания към Jack Daniel’s.

Джак колекционираше спомените си в бутилки. Схемата му беше проста, но ефикасна. За всеки по-важен момент от живота си - бил той просто весело парти с любими хора без повод или пък рожден ден, сватба, любов или победа - той купуваше бутилка висококачествен алкохол (най-често уиски), който биваше изпиван с приятели по време на въпросното събитие. Но не съвсем. На дъното на всяка бутилка той оставяше по малко от оригиналното ѝ съдържание, а бутилката затваряше и нареждаше на специално предназначен рафт. Винаги, когато изпитваше нужда да си припомни някое от важните за него събития, той посягаше към бутилка, отваряше я, помирисваше гърлото ѝ и по аромата и вида на бутилката можеше да каже с точност кога, къде, с кого и как точно е изпита. Носът му беше като всички сетива на професионален вино-дегустатор взети заедно. Ароматите на отделните бутилки възпламеняваха в съзнанието му заря от емоции, чувства, думи и образи, пряко свързани със съответния спомен. Вероятно дори и не подозираше величествената ирония, криеща се зад неговата колекция от спомени, съхранени в леговището на нещо, което хората използваха най-често за заличаване на такива.

***

Този ден беше особен. Събуди се в ранния следобед – беше заспал чак около обяд след безсънна нощ - и без да закусва или да пие кафе отиде директно в кухнята.

Застана пред един от кухненските шкафове и вторачи поглед към редицата с привидно празни шишета, където прилежно бе бутилиран целия му досегашен живот - или поне по-важните моменти от него - погледа известно време там, сякаш търсеше смисъла му, отразен върху кехлибареното стъкло, след което изпусна една едва доловима въздишка и отривисто се пресегна и грабна една от бутилките - поставена точно между рождения ден на най-добрия му приятел и големия купон по случай повишението в работата. Вдигна я на нивото на очите си и поразклати леко студеното ѝ стройно тяло. Течността на дъното само се протегна мудно, обърна се на другата страна и отново се унесе в дрямката на своята етилова вечност. Джак отвъртя капачката, а ръката му съвсем леко потрепери, сякаш през нея мина разсеян нервен тик. Поднесе тясното гърло към носа си и вдиша прашинка от аромата на качествено отлежало уиски. В очите му се зароди спонтанната идея за сълза, стичаща се от ръба на очната му кухина, но мозъкът се намеси навреме и даде мигновена команда към ръцете му, които рязко отдалечиха бутилката от ноздрите му. Мирисът, който закръжи нервно около лицето му, беше сладко-горчив. Миришеше на сдъвкана и изплюта плодова дъвка, която все още пазеше аромата си, но бе безвъзвратно изгубила шансове да се върне обратно в нечия уста. В тази бутилка гниеше спомена за първата им среща. За деня, в който Джак я целуна за пръв път. Беше като в сън - сутринта се видяха случайно в метрото, а до вечерта вече бяха прекарали почти целия ден заедно. Устните им жадно се впиха едни в други още преди часовникът да беше отброил 24 часа от тяхното познанство. Сега тези 24 часа лежаха в безсъзнание на дъното на бутилката в дясната му ръка, синтезирани в 50-тина милилитра вещество, което едновременно създаваше и заличаваше спомени със същия успех, с който любовта е способна да създава и руши животи.

Още не можеше да си обясни как успя да я убеди да му дойде на гости тази вечер, след като само преди две седмици се разделиха с възможно най-ужасяващия скандал, изобилстващ от обидни квалификации, клетви и заплахи за физическа саморазправа. Беше повече от ясно, че нещата между тях бяха окончателно приключили и имаше по-голям шанс мюсюлмани и християни да започнат да наричат бога си по един и същи начин, отколкото те двамата отново да се съберат. И все пак той искаше да я види един последен път, да поговори с нея - не за да я убеждава да се върне при него или пък да ѝ внушава чувство за вина, което да я преследва като сянка. Искаше да си вземе сбогом с нея по нормален начин. Не искаше да запомни лицето ѝ изкривено от злоба и размазано от стичащия се грим. Не искаше да запомни ръцете ѝ посягащи със свити юмруци към лицето, което доскоро нежно целуваше. Не искаше да запомни перфектните ѝ бели зъби впити до посиняване в собствената му плът... Но най-вече искаше да се освободи от спомена за нея, който идваше неканен всяка нощ и крадеше безмилостно съня от него, сякаш взимаше близалка от беззащитно дете.

На вратата се позвъни. Той скочи от фотьойла и с пет премерени крачки се озова пред входната врата. Погледна през шпионката, повече заради навика, защото знаеше кого ще види през малкото стъкълце. Тя стоеше от другата страна, с поглед забит в черджето пред нея. Той я наблюдаваше с навлажнено око и стискаше неволно юмрука си, прибран на дъното на десния си джоб. Между тях дървената врата едва издържаше напрежението, което я пристискаше от двете ѝ страни като сандвич.

Бавно постави пръсти на бравата, натисна и вратата изскърца с облекчение. Настана няколкосекундно неловко мълчание, в което само два чифта очи крещяха своите несъвместими истини. Сякаш онези 24 часа минаха през него на забавен каданс, преди да успее да отвори уста и да каже „Здравей”, без да си позволи лукса да покаже каквато и да е емоция. Веднага след това всичката налична слюнка дезертира от устната му кухина и освободи място на думите, които с мъка крачеха из сухите пясъчни дюни напред към външния свят.

- Благодаря, че дойде! - додаде след съвсем кратка пауза и липса на отговор на неговия поздрав от отсрещната страна. - Знам, че искам твърде много от теб толкова скоро... - това, с което си бе намислил да разчупи обстановката в началото се беше изпарило някъде заедно с потта, избила по врата му.

- Да... - промълви най-сетне тя - Много се чудех дали да дойда... Всъщност не знаех дали въобще да вдигна телефона си, когато позвъни...

- Разбирам - рече Джак и избърса потния си врат с ръка - Да, разбирам, права си... Аз просто... Моля те, влез!

- Предупреждавам те - ако смяташ да пробваш да ме разубеждаваш... си тръгвам още сега! - лицето ѝ стана толкова сериозно, че той усети как потта по врата му се превръща в малки ледени висулки.

- Не, не, разбира се, че не! - изстреля той оправдателно - Моля те, просто влез! Искам само да изпием по едно и да си кажем няколко последни думи като зрели хора.

- Мхм - звукът излезе някъде от дълбините на корема ѝ без въобще да отлепя устни една от друга.

Прекрачи прага на вратата без да погледне Джак, който стоеше скован с ръка на бравата, и ловко зави наляво, насочвайки се към всекидневната. Познаваше апартамента отлично. Както се оказа в последствие - познаваше го по-добре, отколкото познаваше обитателя му. Джак поседя секунда-две с бравата на отворената врата в ръка, след това плавно я затвори и се отправи към разбитото си сърце, което го чакаше, седнало на дивана в собствената му всекидневна.

- Какво ще пиеш? - гласът му звучеше овладяно спокоен.

- Нищо. Няма нужда, не съм жадна.

- Не, не, настоявам! Поне глътка... Нека бъде Джак - любимото ти - изсмя се на себе си за двойния смисъл на казаното. Тя не отговори нищо. Той не посмя да погледне изражението на лицето ѝ.

Отиде в кухнята, изплакна набързо две малки чаши, отвори хладилника и извади оттам чисто ново шише Jack Daniel’s. Отвори го внимателно и сипа по малко във всяка от чашите. Зави отново капачката и го прибра обратно в хладилника. Посегна към чашите, но веднага се спря. За малко да забрави... Посегна към лавицата с бутилираните спомени и взе шишето с първата им целувка. Отвори го, поднесе го бавно към една от двете чаши и за момент застина в тази поза. Поколеба се сякаш щеше да извърши някакъв огромен грях, но това трая само миг, след който ръката му уверено изля съдържанието на бутилката в малката стъклена чашка. Джак постави капачката върху гърлото на празното шише, затегна я здраво и захвърли бутилката в близкостоящата кофа за боклук. Кофата беше толкова пълна, че това не възпроизведе никакъв звук. Грабна двете чаши и с бърза стъпка се запъти към всекидневната. Влезе, постави чашите на масата - едната пред нея, другата пред себе си - и седна на отсрещния фотьойл.

- Заповядай! - каза и вдигна чашата си - Наздраве... за теб и мен, поотделно!

- Не трябваше да идвам... - промълви тя и понечи да стане.

- Не, моля те! Остани! Само няколко минути - той отпи малка глътка и върна чашата обратно на масата. - И моля те, пийни си, заради мен!

- Ох, добре... - простена тя и посегна към чашата си. - Поне откъм алкохол имаш безспорен вкус...

Джак се усмихна припряно и отпи още една глътка уиски - този път двойно по-голяма. Тя последва примера му и зарадва пресъхналите си устни с живителната течност. Джак се усмихна незабелязано - този път искрено.

- Знаеш ли, аз наистина те обичах... - започна той уверено - И много ми липсваш, откакто... Много ме боли. Почти не спя от две седмици.

- Моля те, не започвай! - тя бързо забрави удоволствието от допира на уискито до небцето ѝ и за втори път понечи да стане от дивана.

- Не, чакай! Не си тръгвай. Няма да те обвинявам в нищо. Точно затова те повиках. Споменът за теб... за нас... буквално ме изяжда. Не ми дава мира ден и нощ. Затова реших...

Джак прекъсна изречението си по средата и си пое дълбоко въздух. Тя го гледаше с ококорени очи, сякаш беше готова да го замери с полупразната си чаша. Стори му се, че очите ѝ са навлажнени, но не беше сигурен дали просто не си въобразява. Това леко го смути, но той събра сили и продължи със спокоен равен тон:

- ...реших да се отърва от него. Реших да се отърва от спомена си за теб! За нас! - преглътна тежко и продължи - Това уиски... Той вече е в теб! Споменът ми за теб е вътре в теб - реших да ти го върна.

Ченето ѝ увисна в объркване и уплах. Очите ѝ се въртяха сякаш търсеха нещо в стаята, за което здравият ѝ разум би могъл да се хване.

- Какво??? - изкрещя накрая тя с интонация, граничеща с истерия.

- Да... Споменът е в теб, заедно с частица от мен. Част от мен сега е вътре в теб - тази част, която не можеше да живее без теб. Сега сте заедно...

- Ти си луд!!! - изкрещя почти ултразвуково тя - Какви ги говориш? Тръгвам си, откачалник такъв!

- Разбира се, знаеш къде е вратата... скъпа!

Писъкът ѝ вероятно окончателно е преминал в ултразвуковия диапазон, защото от широко разтворената ѝ и разкривена в ужасна гримаса уста не излизаше и стон. Скоро децибелите се нормализираха и гласните струни отново влязоха в обичайната си роля:

- Това... това да не е... Даааааааааа, това е онази твоя мания... Онова психарско нещо с бутилките! Глупавите ти спомени в бутилки! Ти си ненормален, чуваш ли! Луд!

- Точно така - онова психарско нещо, за което казваше, че е най-очарователното и поетично нещо, което си виждала през живота си.

- Ти си луд! - продължаваше да крещи тя, запътвайки се с бърза крачка към входната врата.

- Спокойно! Още утре сутринта, когато отидеш до тоалетната, споменът ми ще изтече в отходния канал, заедно с водката от тази вечер, която ще изпиеш, за да заличиш спомена от вкуса на моето уиски. И част от мен ще изтече там - при другите захвърлени спомени, при другите пречупени и смачкани като употребени салфетки отломки от хора и сърца. Там - при лайната и плъховете, където им е мястото!

Тя не го доизслуша, на средата на второто му изречение вече препускаше в полутръст надолу по стълбите и когато отзвуча и последната дума, от нея не бе останал и звук. Джак, видимо разведрен, затвори вратата и тръгна към мястото, където все още стените пазеха пропитите в тях женски крясъци. Взе чашите от масата, допи по пътя към кухнята своята и ги пъхна в миялната машина. След това отвори хладилника и извади пълното шише Jack Daniel’s отвътре. Отвори го, надигна и отпи една гигантска глътка, която простена шумно в устата му и потъна в бездната на гърлото му към своята съдбовна предопределеност. Джак подържа отворената бутилка няколко секунди.

- Дали този ден е голямо събитие от живота ми? - замисли се наум.

Погледна към бутилката в ръката си, след това погледна към лавицата с наредените спомени в бутилки, после отново към бутилката в ръката си - горе имаше място за още един спомен. Миг колебание, последвано от рязко движение с дясната ръка, което отприщи лавина кехлибарена течност, вливаща се с грохот в сифона на мивката. Когато и последната капка потъна в малката дупчица, Джак изправи бутилката, разклати я добре, за да се увери, че не е останало нищо в нея, и я хвърли в кофата за боклук. Чу се силно издрънчаване на стъкло в стъкло и след това тишина. Блажена тишина. Не наоколо - там си беше достатъчно шумно от клаксоните, трамваите и играещите на двора деца - а в душата му. Час по-късно Джак вече спеше непробудно. Имаше много да наваксва.

***

Някъде в канализацията два спомена се срещнаха, влюбиха се и заживяха заедно по мудното течение на отходните води. Споменът за началото и споменът за края на една любов. Те знаеха, че един ден ще се разделят - всеки ще тръгне по своя път из тръбите на живота, изтласкани от нови изхвърлени спомени, докато не се влеят в соления океан на вечността. Но дотогава те бяха щастливи един с друг и единствено това имаше значение.