автор: LeoBedrosian

Тежкият напечен въздух с мирис на гранясал нефт, застояла морска вода и прясна блажна боя нанесена директно върху ръжда се процежда през тясната амбразура на каютата на третия помощник капитан. Капитан океанско плаване втори ранг Марин Дръндарски гърчеше изнуреното си тяло на тясната койка и не смееше да погледне стълба на термометъра. Поне да му бяха оставили един вентилатор,
а беше затворен вече трета седмица в неудобната и тясна каюта. Но за какво му беше тоя вентилатор, като предишната нощ спря тока и освен горещо и влажно в тясното помещение стана и тъмно. Какво ли още го очакваше? Престоя му, неговия и на малкия екипаж от двадесет и седем души се удължи непредвидено. Но Марин бе твърдо решен да изтърпи всички несгоди.

И имаше защо. Един милион зелени банкноти трябваше да пътуват към банковата му сметка в Аруба и това го правеше търпелив и щастлив.

Когато старото корито, което няколко пъти сменя името си и от "Девети септември" накрая стана "Героите на Шипка" напусна преди три месеца пристанището в Бургас само капитанът знаеше каква съдба го очаква в Аденския залив. Родината за пореден път се бе потопила в петролна криза и "Героите на Шипка" бе призован да спасява положението.

Но капитанът му бе решил да спасява собственото си положение.

Затова сега бе принуден да изтърпява унизителното и некомфортно мнимо задържане и да изчаква. Когато преди месеци в олющената стая в квартал Меден рудник иззвъня телефона и в слушалката прозвуча приглушеното африканско наречие на еритрееца Макумба не стана и дума, че ще лежи три месеца в миризлива напечена каюта и ще чака правителството да плати откупа за тях и прогнилото корито. Същото това правителство, което не можеше да разреши собственото си унизително положение на заложник, камо ли да ги избави от тяхната заложническа орисия. "Трябва да се отклониш достатъчно от конвоираните маршрути в Адена, останалото ще го свършим ние." уверяваше го невъзмутимия твърд глас на африканеца. И от тогава сънищата на Марин бяха изпъстрени с обещани дъждове от злато, южни плажове и леки жени, които му носят пъстроцветни коктейли във високи триъгълни чаши.

Веднъж се живее, реши капитанът за презокеанско плаване, хвърли последен поглед на мизерната квартира, заключи вратата ѝ и се впусна в най-голямата авантюра на своя иначе нещастен живот. Планът на пръв поглед изглеждаше хлапашки лесен. Трябваше да напълнят танкера с кувейтски нефт и като наближат Аденския проток да се отклонят към африканското крайбрежие, където ще ги чакат главорезите на Макумба в надуваеми лодки. Конвоиращите кораби на американските военноморски сили бягаха от Африка като стадо антилопи от крокодил и на българския капитан му беше ясно, че никой няма да ги последва в опасните води. Оставаше да разсее само съмненията на собствения си екипаж. Цигарата в устата на помощника Парезов не трепна когато получи заповед да отклони курса на юг. Сред алкохолните молекули в мозъка му се промъкна аромата на качествен африкански тютюн, който често контрабандираха от сомалийските или еритрейски портове. И когато една вълшебна звездна вечер проехтя картечен откос, алкохолизирания вахтови изпуснатата цигарата си и тя проби дупка в омазания му дочен комбинезон. Капитан втори ранг Дръндарски отдъхна и визията за валящи зелени банкноти придоби все по-реални размери.

Това беше тогава. А сега тая визия все повече се изместваше от изкорубчения шперплат , олюпения, многократно боядисван под и изкривената алуминиева чиния с жалки огризки, които не ги ядяха и хлебарките. А не ги ядат защото хлебарки по тия ширини не могат да просъществуват. „Вие сте похитени!“ Струваше му се, че зад тъмните очила лявото око на Макумба му намига. „От сега кораба ви е под властта на Революционната армия за свобода на Еритрея – РАСЕ и ще бъде задържан докато не се изпълнят законните ни искания.“ Законните искания на Революционната армия за свобода на Еритрея се простираха до освобождаването на върховния ѝ ръководител и законен владетел на Република Еритрея Мондо Ракузечу Дижон и неговите приятели, които от седем години гният в затвор в столицата Массава. Е, исканията разбира се включваха и десет милиона долара, но тия средства бяха малка компенсация за несправедливото отношение на мракобесника Бобони Токумба и неговия режим към законните претенции на РАСЕ за властта в Еритрея. Спокойния въпрос на ведрия негър с лъскав калашник и тъмни очила дали могат да изплатят исканата сума увисна нелепо във спарения въздух на каюткомпанията. Когато беше уведомен от капитана, че кораба не разполага с такива пари Макумба заповяда да се отклонят към пристанище Ассаб на еритрейския бряг, където ще легнат на дрейф и ще изчакат изпълняването на исканията им.

Когато по-късно същата вечер капитан Дръндарски диктуваше спешната радиограма до собственика на кораба и правителството на Република България на изпадналия в ужас радист Пешо той забрави да спомене за справедливото искане на Революционната Армия за Свобода на Еритрея да бъде освободен законния владетел Мондо Ракузечу Дижон. Но това едва ли имаше особено значение, а и главатаря на главорезите сигурно нямаше много да му се разсърди, стига да си получеше малката компенсация от десет милиона долара. А и за какво му е оглупелия и ненужен ръководител на Еритрея, който дори не беше сигурно дали е жив. И без това беше по-полезен в затвора. За едни справедливи бъдещи искания на откуп, както впрочем и за много минали. „Ако България не може да плати ще плати Европа“ уверяваше го спокойния глас. „Десет процента от сумата са твои.“ Когато беше дадена тази оферта от телевизора Румен Луканов извика възторжено „Има сделка, дами и господа!!“ На Младен Дръндарски не му остана нищо друго, освен да преведе думите на африканеца „We have a deal, ladies and gentleman!”

От българска страна в сделката беше посветен само той. Нямаше нужда да дели с екипажа. На тях им стигаше само, че ще запазят животеца си и възможността да бъдат ядосвани от жените си още дълги години. Една нощ, за да заспи си обеща, че ако стане нещо непредвидено с член от екипажа ще подсигури анонимно семейството му. Но на сутринта се зачуди как може да е такъв милозлив шебек и се отказа от намеренията си.

Вратата на каютата се отвори и чернокожа ръка му подаде поредната паница с грах. „Beans!” ухили се бореца за свободата на Еритрея и показа двадесет и четири каратовите си зъби, инкрустирани с диаманти . Другата ръка му подаде кутийка сварена кока кола. „Днес е празник на Еритрея“ уведоми го бореца. Обеща си като вземе парите повече да не вкуси никога грах. Марин не знаеше защо Макумба не му бе казал, че ще се наложи да седи като затворник. Все му се струваше, че двамата ще си пушат пурите на палубата на „Героите на Шипка“ докато едрогърди, дебелогъзи негърки им сипват ром под чадърите, а те ги потупват по задниците.

Е, пури не пушѝ, ром не вкуси, а едрогърдите негърки останаха само блян. Към края на втората седмица в изтерзания му мозък започна да се промъква основателно съмнение в добрите намерения на пирата-главорез, който упорито отказваше каквато и да е среща с българския партньор в сделката. Ами, ако обещанието за процент беше опашата лъжа? Ами, ако никой не плати за ръждясалото корито и въшливия им живот? Какво значение имат няколко тона нефт и кой ще се загрижи за няколко нещастника, забравени на африканския бряг? Ами ако нахранят акулите-чук с вмирисаните им тела? Все едни такива невесели въпроси взеха да се въртят в започналия да се превръща на чорба мозък на бедния капитан докато един ден двигателите на коритото заработиха, а корпуса му застърга по бетонен кей. Това означаваше само едно, че са акостирали на голямо пристанище, вероятно да заредят с провизии и гориво. А с провизии и гориво се зарежда само когато предстои дълго пътуване, което означаваше, че някой е платил и всичките опасения на капитан втори ранг Марин Дръндарски са били неоснователни. Изведнъж надеждата се върна, а с нея и мечтите за честит и богат живот. Само дето в унеса болния му от малария и блянове мозък не можа да долови приглушените картечни изстрели и кратката суматоха разиграла се малко преди кораба да отплава.

И когато вратата на каютата беше избита, капитан за презокеанско плаване втори ранг Марин Дръндарски помисли, че вижда Сатаната с каска, защитна маска, бронирана жилетка, който му святка в очите с фенерче, прикрепено към автомат М16 а на ръкава му има маркировка със съвсем обезнадеждаващия надпис US ARMY.

- Ти си свободен, приятелю – проговори маската с чист тексастки акцент – Правителството на Съединените Щати помни заслугите ви и никога няма да изостави своите съюзници!