автор: pijama

Това може да е есе. Малко ми куцат категориите.

Не ги искам тези приказки. Не ги искам. Нищо не ми говорят. И аз нищо не им говоря. Не ги слушам и не им говоря. Затова Нека да проявим взаимна толерантност и да се оставим на мира.

Аз отивам на разходка, а те остават тук. Като се върна бих искал да ги няма. Ако е възможно... Да. Да се омитат.
Защо не им говоря директно на тях ли? Не слушат. Толкова са заети да се разказват, че нямат време да чуят нищо друго.

Ето, че вече се разхождам по някаква поляна и с наслада усещам как думите им заглъхват зад петите ми... Крачка, крачка, крачка, туп, туп, туп... Вече съвсем не се чуват. Сега ще се опитат да ме намерят, защото предпочитат да имат слушатели. Арогантни егоисти. Изобщо не им пука, че са ми скучни, ненужни и досадни. Единственото, което ги интересува е да има някой, който да ги слуша. И настояват, че не е възпитано да не ги слушаш. Дреме ми, ще кажа аз. Толкова време са ми загубили, докато съм съм слушал, че направо ми се гади от мен самия. Но вече не. Благадоря ще кажа аз на тази култура и на такова възпитание... Самовлюбени, плоски и плитки приказки. Дъра-бъра, дъра-бъра... Сбогом и да ако отново ги чуя из зад някой ъгъл да припяват като развалена латерна, ще ги подстрижа късо, ще им размажа грима и останалите боички, изреченията и възклицанията им, които се мъчат да прикрият, че не разказват за нищо, че си нямат история..., само думи.