автор: samotnik

Прозорецът не беше нищо особено – метър и половина на метър и двайсет и две. Помня размерите, защото опъвах рулетката няколко пъти преди да поръчам новия. Не помнех някога този прозорец да е бил отварян. Просто къс стъкло, оградено от дървена рамка, който пропускаше светлина към стаята.
Така или иначе не ползвах малката спалня, в която се намираше и не бих си правил труда да се занимавам с ремонти, само че дървените части на стария прозорец бяха изгнили напълно на места и пропускаха вода при всеки дъжд.
Съвсем естествено не избрах скъп модел дограма, просто не си заслужаваше. Зададоха ми разни въпроси, на които не знаех как да отговоря. Какво заключване искам, какво отваряне, функции за регулиране. Спрях се на най-простия и евтин вариант.
От фирмата пратиха две момчета, едното беше някакъв чужденец – арабин, мисля, които отново снеха размери, поръчаха рамката и я монтираха за един ден. Изразиха учудване от точните размери на отвора, тъй като досега винаги имало разминаване на разстоянията в краищата на правоъгълника. Може би затова реалните размери на новия прозорец бяха малко по-тесни се наложи празното място да се запълни преди да впръскат монтажната пяна. Младежите слагаха каквото им попадне под ръка – казаха, че това не оказвало влияние върху здравината на монтажа, но според мен просто намериха повод да изчистят съдържанието на работните си сандъци. Парчета тел, пластмасови отрязъци, всякакви дреболии, които успяха да изровят.
Докато работеха, вкупом се възхищавахме на майсторлъка на едновремешните строители, които са изпипвали нещата както трябва. Пихме по бира за тяхно здраве. Не посмях да изразя възмущение от работата на съвременните майстори, които ценяха повече съотношението пари-време, вместо пари-качество. Пък и щеше да бъде някак не на място – тези момчета влагаха старание, не исках да ги обиждам. За мое удоволствие работиха чисто и дори забърсаха пода след себе си, така че у мен остана само удовлетворението от получения продукт, платен на съвсем приемлива цена - достатъчна за да изпълни функциите на обикновен прозорец.
След ден-два ентусиазмът от новата придобивка спадна и постепенно забравих за него. Когато от време на време влизах по някаква причина в спалнята, погледът ми се спираше върху блестящите бели линии, очертали съвършен правоъгълник върху потъмнялата матова повърхност на варосаната стена и изпитвах неясно задоволство. С времето спрях да го забелязвам.
Рядко влизах в тази стая. Не съм суеверен, никак дори – минавам за земен, здраво стъпил на земята човек. Приятелите често се шегуват с мен, че съм стъпил толкова здраво на земята, че чак съм се окопал до коленете. Въпреки това, споменът за неподвижното тяло на баща ми, покрит с цветя върху леглото в ъгъла на малката спалня изникваше неочаквано. Минаха години от тогава, смених леглото с провиснала пружина, по настояване на майка ми боядисах стените с вар, стаята придоби съвсем различен вид. Светъл и може би приветлив. Дори мокетената пътека, метната върху балатума на пода бе светло бежова. Стерилно бяла стая, чиста и подредена. Само че понякога, сред цялата тази белота, някъде назад в съзнанието ми избухваше цветната картина на десетки хризантеми и димитровчета, натрупани около спокойното лице на баща ми. Въпреки, че бяха минали години този спомен бе съвсем ясен.
Затова избягвах да влизам там.
Дните се нижеха без събития, които да ги отличат един от друг и скоро съвсем забравих, че някога съм сменял прозореца на спалнята.

***

Помня, че беше събота. Не знам дали това има някакво значение, както и фактът, че вън валеше дъжд. Помня почти всичко от тогава. Вятърът духаше насреща и капките оставяха дълги следи, докато се стичаха по гладкото стъкло. В ръцете си държах отворено пакетче с чипс. Не помня защо влязох в спалнята, навярно съм искал да проверя дали новият прозорец не е протекъл. Важното е, че влязох, докато държах полупразно пакетче чипс в дясната си ръка. Може и да бяха соленки, това също не помня, но не мисля, че има някакво значение.
Влязох и съвсем несъзнателно протегнах ръката, с която държах пакетчето за да затворя вратата след себе си. Докато завъртах дръжката натрошените остатъци се посипаха по пода в краката ми. Хвана ме яд на глупостта и изругах тихо докато гледах купчинката трохи пред мен. За щастие не бяха много, пък и повечето бяха нападали върху пътеката и навярно можех просто да я изтърся навън. Събрах краищата докато се получи вързоп и се обърнах към прозореца. Всъщност, тогава забелязах следите, които дъждовните капки оставяха върху гладката повърхност на стъклото. Стичаха се в безумен бяг надолу, преплитаха се, за миг продължаваха заедно, после извиваха, разделяха се и пак политаха нанякъде. Сякаш танцуваха калейдоскопичен танц, под звуците на недоловима музика.
Протегнах ръка и хванах дръжката на прозореца. Студът опари пръстите ми. Да, именно опари, а бе ледено студена. Тогава не обърнах внимание на това, просто предположих, че навярно поради дъжда вън температурата е спаднала и се е предала по материала към дръжката. Завъртях я и усетих как заключващият механизъм плавно превърта някъде навътре. Крилото безшумно се отдели от рамката и някак мазно се завъртя на пантите. Изпитах неясно задоволство от решението си да подменя старият изгнил прозорец.
Няколко дъждовни капки влетяха в стаята и се блъснаха в лицето ми. Погледах през отвора и видях сивата полуразрушена фасада на отсрещната сграда, мокра и още по-грозна. Ръждясали улуци разкривено висяха по разраненото и лице като уморени гигантски змии, застинали в момент на колебание накъде да поемат.
Протегнах ръце под дъжда и понечих да освободя двата края на пътеката. Поколебах се за момент, не исках вятърът да върне обратно трохите, затова се наведох напред и тогава ги пуснах. В миг около мен се завихриха ята от недоизяден чипс, плющящи крила на бежова пътека и игли студен дъжд. Някак без да съзнавам какво правя вдигнах ръка за да предпазя очите си. Вятърът сякаш това чакаше - протегна се, изтръгна пътеката и се заигра с нея. Знам, глупаво беше, но точно това се случи. Следващото обаче бе още по-глупаво.
Инстинктивно се наведох напред, изпънал ръце към отлитащата пътека, в непосилен стремеж да я достигна.
Тогава усетих замайването. Силно и внезапно, то ме накара да забравя за пътеката, трохите и дъжда. Въртях се с огромна скорост, сякаш се намирах в гигантска центрофуга, която се движи във всички възможни посоки. Помислих, че падам и рязко изстрелях ръцете си встрани, за да се задържа за краищата на прозореца.
Само че прозорец нямаше.
Дъжд също нямаше. И вятър. Нищо от това, което бе пред мен допреди миг го нямаше.
Застинах за секунда, парализиран от страх. Не разбирах какво се случва. През ума ми в светкавична последователност преминаваха и се отхвърляха десетки възможности, но нито една не можа да бъде разпозната. Просто това, което изпитвах нямаше аналог.
Висях в пространството с наклонена глава, протегнал ръце встрани подобно на гротескна карикатура на разпнатия Христос. Бледа светлина, идваща отвсякъде, осветяваше пространството около мен. Пространство, изпълнено с нищо. Секундите минаваха, като всяка от тях се отчиташе от безброй удари на сърцето ми. Всеки удар ме отдалечаваше по мъничко от паниката, която първоначално ме бе обзела.
Вдигнах очи и погледнах напред. Някъде далеч, там където не си сигурен точно какво виждаш, различих отрязък зелена трева, изпъстрена с ярки цветове. Равно окосена, сочна, жива трева. В края и се виждаше част от тухлена стена с бели фуги.
Нищо от това не трябваше да е там.
Съвсем неочаквано, през оглушителната канонада на препускащото ми сърце до мен достигна тих, едва доловим звук. Познат, много познат, но съвсем необичаен. Пееше щурче.
Не бе необходимо да се обръщам за да се досетя, че зад мен стаята е изчезнала заедно с онова, което наричах мой дом. Навярно и онова, което наричах мой свят. Събрах смелост и плахо завъртях глава встрани, все още неспособен напълно да контролирам мислите си.
Вярно, нямаше прозорец. Е, поне не такъв, какъвто бяха поставили момчетата от фирмата за дограма. Вместо него различих бледо сияние, съвсем близо до лицето ми, което сякаш точно следваше очертанията на онзи, оригиналния, прозорец. Погледнах нагоре, после на другата страна докато обходих линиите, образуващи съвършената форма на правоъгълник.
Правоъгълник, от който аз се подавах наполовина.
Ръцете ми стояха все така разперени встрани. Не знаех какво да направя. Опасявах се, че ако ги отпусна нищо няма да ме спре и ще полетя напред. Бавно преместих тялото си назад, докато се усетих стабилен и отпуснах ръце. Нищо не се случи. Обърнах глава назад и някъде далеч, затворена в микроскопичен правоъгълник видях стаята с белосаните стени. Видях и останалата част на тялото си, здраво стъпила на пода. Усещането бе нереално, аз бях тук, усещах се цял, непроменен, а в същото време се виждах на огромно разстояние.
Догади ми се и главата ми отново се завъртя.
Залитнах назад и тупнах по задник върху голия под на малката спалня. Всичко бе тук – вятърът, широко отвореният прозорец, от който течеше вода. Капките дъжд тупкаха ритмично върху пода, на който седях и образуваха мокро петно, което заплашваше да се превърне в малка локва.
Подпрях се с ръка и се изправих, все още замаян. Приближих се до прозореца и го затръшнах без да гледам през него. Старателно завъртях заключващия механизъм докрай.
Коленете ми трепереха. Щурчето вече не се чуваше.

***

Горещото кафе проясни мислите ми. Все още не разбирах какво се случи, но се бях успокоил и се мъчех да разсъждавам трезво.
Опитах да подредя фактите. Първо, съвсем явно прозорецът не беше прозорец в прозаичния смисъл на думата. Второ, водеше към място, което не би трябвало да съществува. Трето,... трето... от кога бе така? Кое бе причината това да се случва? Дали винаги си го е имало и е чиста случайност, че го открих, когато се наведох за да хвана пътеката? Това ли го стартираше, навеждането? Или пък, когато смениха дограмата някак си комбинацията от използваните материали и тяхното разположение бе предизвикало тази аномалия. Какъвто и да бе отговорът, той не променяше факта, че от прозорецът в малката спалня се открива гледка към градината на нечия къща.
Чашата пареше пръстите ми, но не и обръщах внимание. Реално ли бе всичко това? Възможно ли е да халюцинирам, да съм болен от нещо?
Паниката отново се надигна в мен. Ами ако нещо необратимо се случваше без да го съзнавам - мозъчен удар, примерно? Не знаех много за симптомите, но само по себе си да виждаш несъществуващи неща си плаче за доктор, нали така? Ако не невролог, то друг, по-специален доктор.
Поставих внимателно керамичната чаша върху кухненската маса и бавно се изправих. Въздъхнах, разкърших рамене и се върнах в малката спалня.

***

Дъждът все така рисуваше абстрактни форми върху прозореца. Той си стоеше там, плътно затворен, правоъгълен.
Приближих се с бавни стъпки и леко се наведох напред. Грозната фасада си беше на мястото, замъглена от дъждовната пелена. Протегнах ръка и предпазливо докоснах стъклото с пръст. Нищо. Студено, гладко стъкло. Преместих ръка върху дръжката и я задържах. Отново усетих леденият студ, който идваше от нея. Вече не ми изглеждаше толкова нормално.
Бавно, много бавно, превъртях механизма, готов да отскоча всеки миг. Дъждът ме шибна в лицето с ледени куршуми, но не му обърнах внимание. Подадох глава напред, докато се държах с ръце в двата края на рамката. Нищо не се случи. Напрегнато се взирах пред мен, без да изпускам от поглед някакво мокро петно върху отронената мазилка на сградата отсреща.
Надвесих се още по-напред и някъде там, наполовина вътре, наполовина вън, го усетих. Без предупреждение центрофугата ме грабна и ме понесе в непоносим вихър някъде из пространството. Замайването дойде така силно както и предния път. Инстинктивно напрегнах ръце за да спра падането, но такова, естествено, нямаше. Този път паниката не успя да измести мислите - очаквах усещанията и в някаква степен бях подготвен за тях.
Приглушената светлина на празното пространство отново си беше там.
Вперих очи в далечината и различих зеленото петно на окосената морава пресечено от ръждивия оттенък на тухлите. Взирах се във формите, като се стараех да различа повече детайли. Пъстрите петънца се оказаха мънички цветчета, пръснати из яркозелената трева, а тухлите имаха стар, захабен вид. С всяка секунда забелязвах все повече и повече подробности.
Неочаквано осъзнах, че колкото по-дълго се взирам, толкова по-отблизо виждам картината. Сякаш приближаваше към мен. Или може би, пространството, през което надзъртах се разширяваше докато контактът се поддържа.
Вече можех да различа ъгъла на тухлената сграда, ръбът на моравата, там, където преминаваше в цветна градина. Тъмнокафява пръст, прилежно заравнена около бодливите стебла на червени рози.
Не можех да откъсна очи. Всичко бе толкова реално, опасенията ми, че е халюцинация се изпариха на мига и осъзнах, че съм свидетел на нещо, което нямаше обяснение. Независимо каква бе причината, от моя прозорец се откриваше проход към друго... Друго какво? Друго място, друг свят? Истински ли бе или просто някакво необикновено изкривяване на светлината?
Докато размишлявах някак спрях да обръщам внимание на приближаващата картина и когато фокусирах очи внезапно осъзнах, че градината с розите, тревата и старата тухлена къща са толкова близо, че мога да протегна ръка и да ги докосна. Обърнах глава набързо и зърнах остатъка от тялото си, стъпило на пода в стаята, заобиколено от успокояващата белота на варосаните стени.
Как бе възможно това? Какво въобще бе това място?
Смесени усещания се бореха в душата ми, но любопитството твърдо вземаше превес. Разглеждах захабената тухлена къща пред себе си. Увенчана със заострен покрив, тя стоеше килната по средата на лек склон, покрит с онази яркозелена, добре подържана морава. Двуетажна, разкривена, напомняше рисуваните къщички от детските филмчета. Интересно, но към нея не водеше пътека, нито някаква улица. Входна врата също липсваше. Прозорците тъмнееха, очертани в катранено черни рамки. Вътрешността бе скрита от тежки, плътни завеси. Розовата градина бе отлично аранжирана, отрупана с огромни, красиви цветове. Не помнех да съм виждал някога толкова големи рози. До една кървавочервени.
Картината бе спряла да се уголемява. Тревата се губеше някъде под мен.
Внимателно отпуснах лявата си ръка и я протегнах надолу. Докоснах стръковете трева с върха на пръста си. Отпуснах цялата си длан. Лек гъдел пробяга по гладката кожа на китката ми. Различавах всеки отделен стрък, виждах равните отрези, там където ножовете на косачката са преминали. Всичко бе съвсем истинско. Съвсем ясно чувах песента на самотно щурче.
Изправих се и вдигнах очи.
Тялото ми реагира извън моя контрол. Изстрелях се назад толкова силно, че когато се проснах по гръб се блъснах в единственото легло, поставено срещу прозореца на малката спалня. Градината, розите и къщата шеметно се отдалечаваха назад през отворения прозорец.
Заедно с тях се отдалечаваше и мрачният силует зад тъмния прозорец на първия етаж.

***

Кафето не свърши работа този път.
Приятната топлина на уискито се разля в гърдите ми, но не успя да прогони студените тръпки по гърба ми.
Какво бе това, какво бях видял? Или по-скоро – кого?
Интересно колко бързо измества приоритетите си човек. Преди минути се чудех дали не съм полудял, как е възможно всичко това да се случва, а сега бе така маловажно. Имаше някой, който стоеше зад стъклото и ме гледаше – това бе важно.
Въпросите се лутаха в ума ми, един от друг по-безсмислени. И все пак, какво беше това? Човек или просто сянка, която бе изиграла номер на съзнанието ми? Дали наистина имаше някой или се бях заблудил? Мъчех се да изтръгна ясен спомен за силуета, но не се получаваше, въпреки че се бе случило само преди минути. Не можех да си припомня ясно формата му, позата. По дяволите, не можех да съм сигурен в нищо.
Отпих глътка и оставих мислите да се реят без посока. Усещах, че наистина може да откача. Любопитството ме гризеше и отново вземаше връх. Исках да разбера какво имаше там. Не знаех дали въобще някой можеше да ме види, нямах представа как работи този... хм, този прозорец.
Облегнах се назад в стола и затворих очи. Ярките картини прелитаха зад клепачите, преплетени в невъзможни комбинации от ръждиви тухли, трева и огромни, яркочервени рози.

***
Прекарах дни в размисли. Нощи също. Седях часове, вперил поглед към стъклото на прозореца, без да се решавам дори да го доближа. Не мислех за нищо друго, освен за онази поляна, розите и ... Да, мислех за онзи, който живееше в къщата.
Нямах представа какво беше това. Човек, или нещо друго. Навярно просто игра на сенки. Мислите ми рисуваха всевъзможни ситуации и варианти, но истината бе, че не можех да спра да мисля за онова място. Исках да разбера какво е, къде се намира, защо се вижда от моя прозорец. Най-много от всичко исках да разбера мога ли да отида там и да се върна.
С времето все повече се убеждавах, че подсъзнанието ми е изиграло някаква шега, навярно бе разпознало някакъв образ, който не съществуваше. Нормално би било това да се случи - стресът на който бе подложено в онзи момент сигурно бе задвижил неизвестни защитни механизми. Като въображаема опасност, само и само да се отдалечиш от място, което не се вписва в моделите, с които е работило до сега.
Прозорецът ми изглеждаше все по-малко плашещ и любопитството отново взе превес над инстинкта за оцеляване.

***

Студената дръжка се завъртя леко и прозореца плавно се отвори.
Отново валеше дъжд, макар и вятърът да не духаше толкова силно. Ясно различавах тъмните петна върху фасадата пред мен, там където подпухналата мазилка чакаше да се отдели от тялото на сградата и да оголи оранжевата рана на разкривените тухли. Улуците си стояха все така тягостно вкаменени по пътя си надолу. Тихо стенеха от водата, която се стичаше в тях.
Поех дъх и се наведох напред.
Изтърпях замайването и неприятното усещане за пропадане – вече свиквах. Когато пред очите ми се проясни видях далечната зелена морава да се приближава, разкривайки все повече познати подробности.
Нямах търпение, изпитвах страх разбира се, но в същото време и толкова силно любопитство, че нищо не бе способно да ме възпре. Този път щях да стоя близо до моя прозорец, нямаше да пипам нищо. Само щях да гледам и да изучавам. Точно така, трябваше да разуча механизмите, на които е подвластен този феномен от дистанция.
Постепенно далечните форми придобиха очертания и вече ясно различавах розите, къщата и прозорците. Забелязах, че завесите и си стояха все така спуснати.
Щурчето се чуваше ясно и отчетливо.
Докато образите летяха към мен изпитах някаква необяснима тревога. Не разбирах защо се чувствам така, но усещането извираше от дълбините на съзнанието, без съм способен да го контролирам. Въпреки това не спирах да гледам омагьосано в света, който се приближаваше към мен.
Всичко се установи точно както го помнех. Усетих тежкия, наситен аромат на огромните червени цветове. Напрегнато се взирах в тъмните квадрати на прозорците, докато опитвах да различа онзи силует.
Не пропуснах движението - забелязах го веднага.
Завесите на прозореца на първия етаж леко се отместваха встрани. Не виждах нищо зад тях освен непрогледна тъмнина. Космите на врата ми настръхнаха, но не промених позицията си. Стоях парализиран и чаках да видя какво ще се покаже.
Тънкият процеп между завесите се разшири и разкри неясен тъмен силует, свел глава към поляната пред него.
Който и да бе скрит зад онзи прозорец, не гледаше в моята посока, а някъде надолу, към тревата.
Не го изпусках от очи. Затаил дъх се наведох напред, изцяло погълнат от онова, което се случваше.
Внезапно, той рязко изправи глава и погледна право в мен. Лицето му бе тебеширено бяло. Лице, в което нямаше нищо човешко. Продълговато, изпито лице, в центъра на което светеха две ярко червени очи. Студени, безизразни очи над тясна, почти незабележима уста.
Ужасът ме завладя напълно, ръцете ми се тресяха, но не можех да помръдна. Сърцето ми сякаш бе спряло дълбоко назад в гърлото.
Той се обърна изцяло към мен и впери пламтящия си взор в очите ми. Тънките му устни се извиха в лека усмивка, докато ме пронизваше с горящ поглед.
Парализираното ми съзнание успя да надмогне ужаса и с всички сили се отблъснах назад.
За втори път се стоварих върху пода на спалнята в дома си.
Къщата, розите и прозореца се отдалечаваха назад, събирайки се във все по-малка и по-малка картина. В центъра и продължаваха да светят онези червени очи. Светеха дълго след като всичко изчезна.
Сякаш нещо освободи сърцето ми и го остави да препуска из гърдите ми. Едва тогава страхът изпълни тялото ми и започнах да се треса неконтролируемо. Краката ми се огъваха, докато затръшвах прозореца на мястото му и завъртах дръжката с трепереща ръка. Натисках толкова силно, че едва не я счупих.
Строполих се на пода и се свих на кълбо, неспособен да мисля. Исках само споменът за онези очи да изчезне от съзнанието ми. Демонични, пламтящи и злобни. И усмивката. Да, леката, иронична усмивка бе по-лоша дори от очите. Усмивката на касапин, който приближава към завързано теле. Усмивката на създание, което те възприема като играчка.
Стисках очи и си повтарях, че всичко вече е зад прозореца. Някъде далеч, зад затворения прозорец. Онзи, който ще сменя още утре. Не, няма да го сменя, а ще иззидам стена вместо него.
Постепенно сърцето ми се успокои и мислите ми забавиха ход.
Надигнах се, седнах на пода и облегнах гръб на леглото. Взех главата си в ръце, докато все още дишах тежко.
Треперенето спря и опитах да контролирам дишането си. Пръстите ровеха несъзнателно в косата ми.
Тогава го чух.
Тихо, но съвсем отчетливо чух песента на щурче.
Много близо.