автор: stenli499

Обича дълги рокли на цветя,
с намигащи звезди от гардероба.
Не бърза, впрочем, да посегне тя
към нощния разкош с плохите лобни.
Душата й живее през деня,
в полата й се гушат слънчогледи.
Прегърнеш ли я в лятна мараня
ще искаш този ден да е последен!
Огледаш ли се в мътните води,
изпълнили оргазмените склери,
след тръпнещия плен, я заведи
там дето няма кой да ви намери.
Усетиш ли безумния подскок
от тътена под мокрите й пори,
отпий я като глътка зимен грог,
защото друго... няма що да сториш.
Ще те окъпе с бурни дози дъх,
политнали в небето над гърдите й.
Потънал в тез масиви с остър връх,
защо си се родил? — мълчи, не питай!
Съзреш ли се безпаметно пиян
в застиналото време върху пъпа й
от шарките в телесния й стан —
помни — за тебе раят е настъпил.
В косата й ръцете си простри,
вплети й спомен с мъжката си ласка!
Ако си тръгнеш, брой поне до три —
решиш ли да се върнеш, е фиаско!
Не гледай в забранените врати,
не я обличай в тъмната й рокля.
Тя няма този ход да ти прости —
ще се стопи на въздуха в широкото.
Не се чуди — каква ли е била! —
полегнал в междубедреното ложе.
Прегръщай слънчогледова пола,
додето е при теб. Докато можеш.