В най-старите от всички времена, в едно далечно царство се издигала висока планина. Толкова висока, че върховете ѝ опирали небето. И точно там, на най-високия връх забит в небесата стърчал палат.
Зловещ, с единствения си прозорец с дебели и грозни решетки, и с единствения си вход преграден от тежки врати. Бил построен на ръба на дълбока пропаст и защитен от масивни крепостни стени, без никаква порта за да се мине през тях. Но не било и нужно. Там не живеели цар и царица с многобройните си слуги и царедворци, а двете най-зли същества в царството – пък и по целия свят. Този замък бил дом на последния триглав змей на земята и неговата змеица.
Цялото царство пропищяло от поразиите им. Когато не били гладни, подпалвали ниви, обори... само за да плашат хората. Селяните със страх обработвали нивята и отглеждали добитъка си, децата не можели да играят вън, търговците не смеели да пътуват... царството замирало.
Царят изпращал най-добрите си войни, най-хитрите ловци и най-храбрите мъже да ги убият, но никой не се завръщал жив от планината. Каква сила притежавали Змеят и Змеицата – нищо не можело да ги погуби. Имало
само едно нещо по-страшно от самите тях и това бил страхът с който хората живеели.
Решен веднъж – завинаги да сложи край на поразиите им царят наредил на ковачите да изковат най-здравите вериги, на рибарите да изплетат най-големите мрежи, събрал цялата армия и я повел към планината. Като не можел да ги убие, си наумил да ги залови, да ги окове във вериги и да ги затвори за вечни времена на най-тайното и непристъпно място на земята, където никой – никога не ще ги открие.
Когато армията се добрала до палата, Змеят не бил там. Този така добре защитен замък, с единствения си прозорец и врата се оказал и най-добрия капан за змеицата. Разразила се люта битка. Дълго се борила тя. Изпепелила хиляди войни, а тяхното място веднага се заемало от други. Накрая успели да се вмъкнат в замъка и да я оплетат в мрежите. После я оковали с тежките окови, издърпали я до ръба на пропастта и я пуснали в нея. Какво е станало оттам нататък – никой не знаел.
Змеят се прибрал по тъмно, разбрал какво се е случило и обезумял от ярост. Изревал толкова силно, че цялата земя потреперала. Още с изгряването на луната влетял в царския палат и грабнал малката принцеса, която не била навършила дори годинка. Смятал да размени царското дете за своята змеица.
Оставил люлката насред палата си и просъскал:
– Ако царят, твоят баща не склони на размяната – ще подпаля цялото царство! Ще го изравня със земята! – не спирал Змеят да се заканва.
Детето в люлката го гледало право в очите, загукало със сладкото си гласче и перело малките си ръчички. То още не познавало зверовете и страха. Змеят се стъписал. Свикнал, хората да крещят, когато го видят му станало толкова странно, че преглътнал следващата закана и се втренчил в мъничката принцеса. Колко крехка била, колко различни били звуците, които издавала от тези на ужасените хора. Навел се над нея, бутнал нослето ѝ, а тя още по-сладко загукала. Може и само така да се говори, но като че ли в този момент устата на Змея се изкривила в някакво подобие на усмивка. Изведнъж се сепнал, грабнал една завивка, хвърлил я върху принцесата и избягал в най-далечния край на палата си:
– Човешко дете – мърморел си той. – Като порасне ще стане човек. Хората стават само за ядене!
Била дълга нощ. Най-дългата в живота му. Едва дочакал да се озари небето и полетял към палата. Още щом стигнал в подножието на планината разбрал, че нещо не е наред. Нивята горяли, хората тичали като обезумели, полето пред царския палат било постлано с убити войни, крепостните стени на много места били съборени... Царството, което в продължение на години отслабвало, тази нощ било нападнато и превзето от друг цар. Царят и царицата убити и тайната, къде е скрита Змеицата била погребана завинаги заедно с тях.
Змеят се прибрал съкрушен. Дори забравил за принцесата, докато тя не напомнила за себе си. До слуха му достигнал детски плач и го изтръгнал от мислите му. Змеят се сепнал, закрачил напред – назад, а детският плач го влудявал. Не бил и помислял да става бавачка. Трябвало само да я размени за своята любима. Засилил се към люлката, за да погуби детето, навел се да го сграбчи, а то се умълчало за миг, дарило го с най-хубавата усмивка и най-сладкя детски смях. Змеят замръзнал с протегнати нокти. Отново се заслушал и останал като омагьосан. Накрая съвсем изгубил решителността си. Прибрал ноктите, взел детето от люлката и се взрял с любопитство в очичките му:
– Е, май и двамата осиротяхме – рекъл и върнал принцесата в креватчето ѝ. Така тя останала да расте в палата на Змея, а той всеки ден преобръщал земята, да търси своята любима. Обикалял я на длъж и шир, обиколил я още два пъти, а от Змеицата не намерил дори и люспица. Годините минавали, принцесата пораснала и се превърнала в чудна хубавица с най-красивите, но и най-тъжни очи на света.
Веднъж, след вечеря, приседнала до Змея пред камината:
– Пусни ме да се върна сред хората – помолила го тя. – Толкова много време измина от тогава. Аз съм ти ненужна. Искам да живея сред своите.
Змеят я погледнал, но нищо не отговорил. Много пъти го умолявала, но той или извръщал глава, или ставал и изчезвал с дни нанякъде. На принцесата не ѝ оставало нищо друго, освен да се надява на чудо. И тя всеки ден се молела.
Нека я оставим да се моли, а ние да се спуснем в подножието на планината. Там насред гората се гушела къщурка, а пред нея – чудна цветна градинка. В тази къщичка живеела старица. Мъдра и добра, и съвсем самичка. Старецът ѝ се бил споминал отдавна. Те си нямали дечица. Дните ѝ се нижели тежки и сиви. Ставала в ранни зори, със сълзи замесвала хляба си, после отивала в гората да събира дръвца за зимата, полягала на тревата и отново се прибирала в празната си къщичка. И така се редели дните сиви и натежали от мъка. Нищо не радвало жената: нито цветята, нито топлите ласки на слънцето, нито песента на птичите, зеленината на гората, нито дори лазурът на небето...
Веднъж, както си седяла, лицето и се озарило от странна усмивка:
–Ще се оставя на Змея да ме погуби – говорела си тя. – Така ще сложа край на самотата си.
Старицата скокнала и се за забързала към къщурката. Подредила я, премела двора, извадила една дъска и седнала на разкованата пейчица. Захванала да пише нещо върху дъската. После я окачила на вратата и дълго гледала. Избърсала една последна сълзица, която се отронила от отдавна сухите ѝ очи и се запътила към гората. Преди да потъне в нея се обърнала за последен път и казала сбогом на дома си. А той вече си търсел стопанин. Това била написала старицата на табелката.
Вървяла жената през гората, а краката ѝ не тежали вече. За пръв път от години виждала красотата на гората, вдъхвала аромата на цветята, отправяла очи към небето и усещала топлите лъчи на слънцето. Радвала се на целия свят и в едно се прощавала с него. Чак привечер стигнала до поляна на брега на реката, където най-често били виждали Змея. Старата жена стояла в края на полянката, страхът се прокрадвал и сковавал краката ѝ. Щом се сетила за сивотата в къщи, въздъхнала дълбоко и се запътила към средата. Пристъпвала плахо, поглеждала ту на ляво - ту надясно и се чудела откъде ли ще долети Змеят. Приседнала там, направо върху тревата, а тъмнината вече обвивала гората. Старите ѝ очи се мъчели да пробият мрака, ослушвала се, ала единственото което чувала било сърцето си, което биело до пръсване. Умората надвила и старицата заспала свила се на кълбо по средата на поляната. И тогава... засънувала най-чудния сън.
Ще ви разкажа и него, но по-късно. Преди това, трябва да ви заведа чак на края на света в още по-далечно царство. Там, зад тези девет балкана се простирала друга голяма страна. Управлявал я много мъдър цар. В тази страна царяло благоденствие и хората много обичали своя господар. Дори зверовете не правели поразии от уважение към него. Той си имал млада и хубава царица, а от тяхната любов се родило момченце. Нарекли го Иван. Принцът растял и станал красавец. Колкото красив – два пъти по-буен. Не минавал и ден без да се забърка в някоя каша, но нали единствен син на любимия им цар – хората все му прощавали. Самозабравил се наш Иваша. Мерил сили с хора и зверове, докато един ден налетял на огромен змей. Свикнал все да му се прощава се скарал с него и го извикал на дуел. Змеят го измерил с очи, подсмихнал се и му рекъл:
– Иване, нямаш три педи. Ще те изям за закуска, но нали си царски син... върви си по живо, по здраво.
Не знаел Принцът да трае:
– Ще видим – казал – нищо не се знае.
И така се започнала люта бита. Били се три дни и принцът вече бил загубил всичките си сили. Змеят... никак не изглеждал уморен. Докато едната глава се биела, другите си почивали. Все се надявал принцът да се вразуми и да се откаже, че имал по-важна работа за вършене. Когато разбрал, че това няма да стане, решил да му даде добър урок. Тъй да го сплаши, че друг път да внимава с кого се захваща. Изправил се на краката си, разперил крила и изревал с всичка сила. Тръпки преминали през нашия юнак. Студена пот избила по гърба му. Змеят поел дъх през ноздрите и го издухал към дървото зад гърба на Иваша. Над главата му и навсякъде около него, прелетели огнените езици. Погледнал уплашен през рамо. На мястото на дървото имало само купчина пепел. Очите му се разширили от ужас, пуснал меча и се примолил:
– Добре, Змей! Отказвам се – продумал съвсем без сили. – Ако пощадиш живота ми, баща ми ще те награди богато. Дори палат ще ти построи, ако пожелаеш.
Решил, че не е достатъчно, Змеят си наумил още малко да го поизплаши и започнал нервно да рови с крак пред себе си. Всички знаем за какво било знак това. И Иван знаел. Очите му се разширили от ужас през главата му за миг преминали много картини: на разплаканата му майка, на съкрушения му татко... Погледнал към кончето си и зачакал.
Но не само кончето и изпепеленото вече дърво били свидетели на тази битка. В края на полянката седяло човече. Много малко, със смешни дрешки, с още по-смешна шапка и малка свирчица в още по-мъничките ръчички. Неравната борба го привлякла и то от дни седяло там и гледало, и през цялото време си тананикало:
„Хубав е, пък и сърцат!
Сам нрав му трябва по-благат...
Ще помогна на Ивана,
ала ще искам и замяна!”
Притичало на полянката, скочило на рамото на Принца и го погледнало укорително в очите. Никой не можел да каже в този момент от кого бил по-изплашен Иван. Очите му се ококорили още по-широко, устата му застинала отворена и не можел да обели и думичка – дори не мигал. Човечето се усмихнало съзаклятнически и подхванало нова песничка. То не можело да говори. Можело само да пее. Така и ще го наричаме – пеещото човече. Иван се отърсил от вцепенението, искал да го спре и да му каже, че има по-важна работа... все пак се готвел да се прости с живота си и не му било до песен, но човечето го погледнало още по-укорително, вдигнало пръстче за предупреждение и продължило:
– Ех, Иване, лошо стана!
Малко време ти остана!
Вслушай се във мойте думи
Никак, ама никак не са те глуми.
Змеят този ще го хвана
и пратя оттатък тези девет балкана....
– А какво ще искаш в отплата? – почти изхленчил поумнелият ни вече принц.
– Нито малко – нито много –
затананикало човечето отново.
Искам само твоя хубав лик,
както и гласа ти мразовит!
Ще защитаваш всяка чест
и започваш още днес!
Ще защитаваш всяка правда,
ако трябва и със брадва!
Но невидим ще си ти
за човешките очи!
Както и гласа ти ясен,
ще чуват само слънцето и месецът прекрасен.
Образът и твоят глас
ще стоят заключени у нас.
Отново ще ги имаш ти,
когато някой ти благодари!
Принцът ни бързо склонил на сделката. Нямало време да мисли. Змеят вече бил нетърпелив и всеки миг щял да бъде пагубен. Дори не вярвал толкова на човечето, но пък било последната му надежда. Дребосъкът скочил на земята, застанал между тях и започнал да се премята през глава. Все по-бързо и все по-бързо, докато се издигнала такава пушилка, че скрила слънцето. Изведнъж всичко утихнало. Иваша стоял и се вглеждал през прахоляка. Всеки момент очаквал чудовището да изплува и да го довърши. Даже му се струвало, че чува стъпките и дишането му. Бил застинал в очакване, а прахолякът напук, много бавно се разсейвал. Вече виждал малко по-далеч пред себе си, а в гърдите му се борели страха и надеждата. И тази борба още не можела да излъчи победител. Слънцето бавно пробивало през пелената от прах, докато я победило напълно. Змеят го нямало, нямало го и човечето. Само кончето стояло там, където някога се издигало дървото, колкото да му подскаже, че не сънува. Радостта започнала да го завладява и накрая прераснала в такова тържество, че почти забравил за дребосъчето. Е, не съвсем. Погледнал към ръцете, погледнал и краката си, заподскачал и се разсмял:
– Дрън, дрън... невидим, ням. Дрън, дрън... невидим, ням...
Подскачал си така Иваша опиянен от щастие, но и Змеят го нямало – точно както обещало човечето. Нека да го оставим сега със радостта му, а ние да се върнем отново при старицата.
Още щом заспала, над главата ѝ в небето се появила сянка. Тя ставала все по-голяма и все по-голяма... Започнали да се различават крила и шест очи да проблясват в мрака. Сянката се завъртяла над поляната, прелетяла над спящата жена и кацнала в самия ѝ края до едно огромно дърво. Змеят изучавал жената. Не му се случвало често някой да му сервира вечерята така:
– Тая старица – рекъл – трябва да не е с всичкия си. Трябва да е изкуфяла, пък и толкоз стара и... жилава и... Я, да ѝ изправя косите поне – подсмихнал се той.
Тъкмо да изплаши старицата, нещо пробягало в краката му, подскачало, тананикало си и като че ли закачливо му намигало. Чудовището „позеленяло” от яд:
– Не стига, че не се изплаши този дребосък, ами и ме гледа предизвикателно?!
Изведнъж, човечето спряло да тананика, обърнало се, вдигнало пръстче за да привлече още повече вниманието му, посрещнало погледа на Змея, завъртяло се и влязло в съня на старицата. Змеят запремигал от почуда и чак ахнал, но докато се опомнил... човечето го нямало. Песничката му обаче все още се чувала отнякъде.
Дойде време да разберем и какъвто видяла жената в съня си. Тя се разхождала в гората и стигнала до една чудна полянка цялата в цветя. Чудни цветя, а по нея се щурало малко човече, беряло цветенца, плетяло венче и си тананикало:
– Ако искаш да не си сама,
прибери се у дома
и от най-златната пшеница
замеси хляб-душица.
Нито да е много бял,
нито да е прегорял.
Та от днес до другата неделя,
сутрин или късно по вечеря
ще дохождаш ти на таз поляна,
цялата с цветя постлана.
Свиваш там най-пъстрия венец,
слагаш върху него хляба и медец,
пускаш го в реката от този бряг,
после се обръщаш в бяг.
И помни! Назад недей поглежда,
колкото и любопитството да те подвежда!
При змея там живей девица,
ненагледна хубавица.
Отдавна е осиротяла,
сам-сама във плен остала.
Ако той ти я даде –
до змеицата си може да се добере,
А девойката засмяна,
да ти е на теб отмяна.
После човечето се завъртяло и като дим се изгубило в небето. И Змеят чул тази песен, и вече съвсем се смаял:
– Какви ги дрънка това човече? – изроптал той. – Но до по-другата неделя има време да помисля.
Вече се зазорявало. Разперил крила и отлетял натам от дето дошъл.
Старицата се сепнала. Понадигнала се и се заоглеждала:
– Още съм жива – си помислила и се заела да пустосва Змея, че не искал да си чупи зъбите със стари баби. – Нищо – рекла – може пък да е била заета с други злини тази проклетия и да дойде довечера. Ще си наплискам лицето в реката, ще се поразходя из гората и пак ще се върна да го чакам.
Вече нагазвала в реката, когато се сетила и за съня си. Уж сън, а ѝ се струвал толкова реален. Старческото сърце се свило от мъка. Надеждата умряла и погребана отдавна в гърдите ѝ започнала да пониква и бързо да пуска стъбълца и листенца:
– Дали да не опитам и този лек? – се появила мисъл в главата ѝ и продължила да гледа в нищото.
Стояла насред реката с поглед вперен някъде далеч и хиляди мисли се блъскали в ума ѝ. После бързо разтърсила глава, да ги прогони. Отдавна не се надявала на чудеса. И в този миг... едно венче се изтърсило във водата точно пред нея. Реката го понесла бавно по течението. Тя протегнала ръка, зениците се разширили от почуда, сърцето стигнало чак на върха на устните ѝ и с мъка го стискала там да не излети. Запрепъвала се през речните камъни, а сълзите се стичали по лицето ѝ по-пълноводни от реката. Бършела ги припряно, падала, ставала... бързала със старите си крака да настигне венчето. Най- накрая успяла. Извадила го от водата, притиснала го до гърдите си, седнала насред реката и заплакала с глас. Заплакала от щастие. Надеждата разцъфтяла толкова бързо в душата ѝ, че не останало място за нищо друго. Старата жена се изправила, отново се запрепъвала през речните камъни, но вече не се подпирала с ръце. Те били заети да стискат венчето до сърцето ѝ. Когато стигнала брега, коленете ѝ били изпохлузени до кръв, а тя дори не го знаела. Сетила за песента и паника завладяла цялото ѝ същество. Не помнела всичко, което се пеело в нея. Опитвала, напрягала паметта си, но тя ѝ изневерявала, точно както и съдбата ѝ била изневерила. Хукнала към гората, напълно забравила за Змея. Търсела човечето, викала го, умолявала го да се появи и отново да изпее песничката, и през цялото време стискала венчето, там дето години било толкова празно. Гората отново потънала в мрак, а старата жена наближавала къщурката си. Човечето го нямало:
– Може би още сънувам? – разтърсила глава и в този момент го видяла.
Стояло до едно храстче, пред сами дома ѝ. Играело си с листенцата му и си пеело:
„… и помни, назад недей поглежда!
Нищо не е тъй, както изглежда!
После много ще ридаеш,
ако ти не се утраеш.
Ако сила в себе си откриеш,
със дете ще се сдобиеш.
Тя ще грее като слънце.
От смеха ѝ ще покълва всяко зрънце.
Във очите ѝ събрани –
и морета, и океани,
а косата – чисто злато,
като водопад през лято.
Ще чурулика като птичка.
Ще бъде с най-нежната душичка”.
Добрата женица се заковала на мястото си и поглъщала всяка дума. Искала да му зададе още много въпроси, ала него вече го нямало. После извърнала поглед към къщурката си, поздравила я и се отправила към вратата. Когато се изправила пред нея, ужас сковал сърцето ѝ. Табелката я нямало. Дали вятър я бил отвял, или някой вече се е настанил... ще разберем по-късно. А, сега отново ще прекосим деветте планини, за да навестим другия си герой.
Оставихме го да се радва на късмета си. Да видим, какво се случило нататък. След като едва се отървал на косъм, Иваша се опънал на тревата – по скоро това, което останало от нея. Разперил ръце и крака, гледал облачетата, които се гонели в небето и се радвал. Едно дори му заприличало на змей. Усмихнал се на въображението си и се отнесъл в мечти. Починал, колкото си почина, скокнал на крака, метнал се на седлото и препуснал към палата. Когато стигнал града, укротил коня и го подкарал съвсем бавно. Нещо, което никога не бил правил. Обикновено препускал като луд и хората едва успявали да се дръпнат от пътя му. Днес правел и друго, което не бил правил никога. Поздравявал. Поздравявал на всяка крачка, но никой не отвръщал на поздравите му.
– Брей! – помислил си принца. – Ослепя ли таз пасмина? До вчера път ми правеха, а днес все едно не ме виждат?
Но, днес нищо не можело да развали настроението му. Пришпорил кончето отново, както го правел преди и се понесъл към палата, вдигайки пушилка след себе си. В далечината вече се виждали кулите и Иваша нямал търпение да се прибере. Не след дълго достигнал и до портите. Стражите този път не отворили отдалече, както обикновено. Иван дръпнал юздите, конят се изправил и зацвилил, но нищо. Стражите нещо се маели, даже май въобще не му обръщали внимание. Принцът се ядосал и се развикал... и пак нищо. Чак тогава му просветнало в главата:
– Човечето! Значи е истина! – говорел си той.
Свлякъл се от коня, понечил да направи още един опит, но се отказал. Осъзнал и защо хората в града не му отвръщали на поздравите. Седнал направо там – пред портите, обхванал глава с ръце и се опитвал да събере мислите си. Наложило се да си спомни и за сделката, която сключил неотдавна.
– Е! - отпуснал ръце той. – Няма да е кой знае колко трудно. Трябва само да намеря начин да вляза в двореца и там ще изпрося това „благодаря” от любящите си родители, пък и от който и да било друг. Всеки слуга ще е щастлив да ми услужи. Така си кроял планове нашият красив до скоро принц, но си нямал дори идея, колко далече е от истината. За жалост – благодарност, не се получавало лесно. На Иваша, тепърва му предстояло да го научи...
Ето и оригиналния текст на тази част:
Във дълбоки стари времена,
в най-далечната страна,
в планината непозната,
на връх, забит във небесата,
се издигал там палат,
кулите му – във небето чак!
Там разбрах, живеел змей.
Някога голям злодей.
Всявал страх във царството голямо!
Поразии правел само!
С неговата там змеица
подлудили царя и красивата царица!
Каква тайна змеят крие…
нищо не можело да го убие!
Царят, да го озапти,
събрал армии – цели три,
издебнал змеят да го няма,
пленил змеицата голяма,
затворил я на място тайно –
даже и до днес незнайно!
Щом в палата се прибрал,
Змеят, че е осиротял, разбрал.
От безумна ярост ослепял
и във царския палат влетял
да отвлече малката му дъщерица
и размени за своята змеица.
Но пък този същи ден,
царството попаднало във плен!
Царят и царицата умрели
и тайната със себе си отвели.
Така змеицата остана в тайна –
затворена във местност най-незнайна,
а пък царското дете –
в палата змейов да расте.
Змеят много път избродил,
цялата земя обходил!
От змеицата любима
не открил и люспица да има.
Детето царско пораснало
и красавица станало,
обикаляла палата като в сън,
все търсила път навън.
Поглед зарейвала в небето,
молела се на земята, на морето –
Змеят някак си да се смили
и свободата да ѝ подари.
Много пъти молела го тя:
– Пусни ме, моля те, да си вървя!
Аз ненужна съм ти вече!
Толкоз време оттогаз изтече.
За молбите ѝ той глух оставал…
На друга сделка се надявал.
Като нямало с кого да я сключи,
принцесата до живот заключи.
Оставяме я да се моли,
чудо някой, някъде да стори…
Аз ще трябва да ви заведа
чак на края на света.
Пак в най-стари времена,
пак в най-далечната страна,
във една гора потайна
гушела се къщичка омайна.
Бяла, спретната и чиста
със градинка, цветна, пъстра,
около нея лес зелен,
пълен с чудеса за теб и мен.
Там живеела старица –
много мъдра и добра женица.
Старецът ѝ също толкоз мил
отдавна със живота си се бил простил.
Те си нямали дечица
и откак се той споминал – била като кукувица.
Тъй живеела си тя горката,
с тежка мъка във душата…
Сутрин слънцето изгрява,
топли ласки вред дарява,
но до къщурката на таз вдовица
не достигала дори искрица.
Не я радвали цветята –
нито на цветята аромата.
Не я радвали полята –
нито на гората зеленината!
Не я радвало морето –
нито пък лазурът на небето!
Тежко нижели се дните,
с мъка и тъга пропити.
Ставала във най-ранните зори,
хляб замесвала си със сълзи.
Отивала във гъстата гора,
за зимата си сбирала дръвца.
Полягала на меката тревичка,
а после пак във къщи – отново сам-самичка.
Тъй тежко дните се редели
сиви и от мъка натежели.
Веднъж, седяла си унила,
мисъл във главата ѝ се появила.
Просветнало ѝ на жената –
„Ще предизвикам аз съдбата!
От години слушам само
за онова чудовище голямо,
дето появява се в гората
до най-стръмния бряг на реката…
Там на близката полянка
ще си полегна аз за дрямка
и ако онуй чудовище рогато
е толкова проклето и крилато…
Ще дойде и ще сложи край
на болката ми то комай? ”
Припнала старицата тогава,
за пръв път надеждата видяла.
Бързо вкъщи се прибрала,
премела двора, прозорците запряла,
табелка окачила на вратата:
„Стопанин търси таз колибка във гората”.
За сетен път се завъртяла
и „сбогом” на дома си тя казала.
Поела по пътеката позната,
но вече не тежали ѝ краката!
От самотните години слепотата
изчезнала... и забелязала цветята!
От години тежестта в душата
стопила се, усетила им аромата!
После взор отправила в небето,
с възхита синьото видяла... и ето –
Чула песента на птичките,
видяла зеленината и тревичките.
Слънчо нежно я погали –
тя усмихна му се със очите стари.
После се изгуби във гората
и оттук започват чудесата.
Малко ли, много ли, вървяла –
полянката пред себе си съзряла.
Ала мъничко било я страх.
Обходила я с поглед плах.
Щом се сетила за сивотата вкъщи,
мигновено спряла веждите да мръщи.
Поела въздух и горката
приседнала направо по средата.
Оглеждала се ту наляво, ту надясно:
„Откъде ще долети таз хала бясна?”
И все тъй тих оставал си лесът,
и много бавно изнизал се денят.
„Нищо – помислила жената –
може би по тъмно идва във гората?!”
Полегнала на полянката зелена
от чакането и умората сломена.
Неусетно как заспала
и сън най-чуден тя видяла.
Тук обаче ще прекъсна,
чудовището ще се появи по-късно.
А пък аз ще ви завлека през девет балкана,
да разберете що стана с Ивана.
Много важен ни е той!
Това е следващият наш герой.
Та оттатък тез девет балкана
се простирала страна голяма.
Управлявана от мъдър цар,
много стар и побелял.
Поданиците му го обичат!
Дори зверовете във вярност му се вричат!
В царството царяло мир
и благоденствие надлъж и шир.
Имал си той царица,
млада, стройна хубавица.
Та от тяхната любов,
ей го на – героят ни готов.
Кръстили го те Иван
и растял игрив, засмян.
Пораснал този царски син
хубав, див, неукротим.
Една беля да има във галактиката наша,
задължително кацала на рамото на Иваша.
Вършел пакости и лудории до забрава,
но на сина царски всичко се прощава.
И нали е син един,
взел че съвсем се забравил.
Почнал сили той да мери,
със зверове най-големи,
но за голяма,зла беда
случило се ей така,
из царството докато си дивей,
скарал се – с един огромен змей.
И наш Иван нали е смел
извикал змея на дуел.
Змеят го с очи премери:
„Иване – вика, – нямаш три педи!
Ще те схрускам на закуска!
Царски син си и те пускам!”
Не знае наш Иван да трае
дуел иска, за живота си нехае.
И започнала се люта битка,
без отдих и без почивка.
Цели три дни се били.
Иванушка остал без сили,
а пък змеят наш – нали триглав
не усеща ни умора, нито страх.
Докато едната в бой се мае,
другата във сън нехае,
а пък третата глава следи
как Иван да надхитри.
Съвсем без сили наш Иван,
започнал да се моли с плам.
„Пощади ме, змейо смел!
Отказвам се от тоз дуел.
Живота ми ако пощадиш,
самият цар ще ощастливиш!
Ще ти прати дарове богати!
Ще ти построи палати”.
Не знаел змеят добрини да прави,
нито трябвали му скъпи дари.
Решил той със един замах,
да прекърши нашия юнак.
Недалече щура се човече,
битката неравна го привлече,
съжалило то Ивана:
„Ще му помогна – рекло,
но ще искам аз замяна.
Хубав е, пък и сърцат,
само нрав му трябва по-благат.”
Притича то на таз поляна,
между двамата застана,
на ухото на Ивана
тиха песничка подхвана:
– Ех, Иване, лошо стана!
Малко време ти остана!
Вслушай се във мойте думи,
никак не са те глуми!
Тоз змей мога да го хвана
и запратя през девет балкана…
– А какво ще искаш ти в замяна?–
попитал поумнелият Ивана.
– Нито малко, нито много –
казало човечето отново.
Искам да дадеш ми твоя лик,
както и гласа си мразовит!
Ще защитаваш всяка чест.
И започваш още днес!
Ще защитаваш всяка правда,
ако трябва и със брадва!
Но невидим ще си ти,
за човешките очи!
Както и гласът ти ясен,
ще чуват само слънцето и месецът прекрасен.
Образът и твоят глас
ще стоят заключени у нас.
Ще възвърнеш си ги ти,
когато някой ти благодари.
Нямало време да се мае,
Змеят вече хич на траел,
ровел нервно той със крак,
сили сбирал за последния замах.
– Добре човече – викнал той припряно.
Осланям се на твойто рамо.
Не е дори никак трудно –
до довечера своя лик ще върна.
Ще се изтупам на мегдана
и девойка ще си хвана.
Позасмя се щурото човече.
Във очите го погледна и му рече:
– Сделката, Иване, е във ход!
Успех в житейския урок!
После скочи на земята,
почна през глава да се премята
и изчезна бързо, както и пристигна,
облак прах до небето вдигна.
Кога се облакът разсея –
нямаше следа и от човечето, и от змея.
Да оставим сега Иван да си почине
и да мислим що ще чини,
а ние да се върнем във гората
при старицата ни веч позната.
Тя дълго чакала в тъмнината.
Оглеждала гората, небесата.
Молела се още този ден
да дойде змеят и да скърши живота ѝ сломен.
Докато унасяла се в дрямка
под най-тъмната лунна сянка,
долетяло чудовище крилато,
грозновато и рогато.
Старицата с очи премери,
промърмори и се звери:
– Жилава – рекло – и стара.
Сигурно и изкуфяла?
Нито глада ще ми засити…
я поне да изправя ѝ косите.
Тъкмо да изплаши той жената,
нещо шмугнало му се в краката.
Едно човече толкоз,толкоз малко,
че му се сторило чак жалко.
Не стига, че от страх то не умряло,
ами закачливо се засмяло.
После то се завъртяло
и в съня на старата влезнало.
От умората заспала –
и ето що в съня видяла
По полянката се щурало човече.
Цветенца сбирало не много надалече.
Песничка такава то си пяло
и венченце си плетяло,
„Ако искаш да не си сама,
прибери се у дома
и от най-златната пшеница
замеси хляб-душица.
Нито да е много бял,
нито да е прегорял.
Та от днес до другата неделя,
сутрин или късно по вечеря
ще дохождаш ти на таз поляна,
цялата с цветя постлана.
Свиваш там най-пъстрия венец,
слагаш върху него хляба и медец,
пускаш го в реката от този бряг,
после се обръщаш в бяг.
И помни! Назад недей поглежда,
колкото и любопитството да те подвежда!
При змея там живей девица,
ненагледна хубавица.
Отдавна е осиротяла,
сам-сама във плен остала.
Ако той ти я даде –
до змеицата си може да се добере,
А девойката засмяна,
да ти е на теб отмяна”.
После то се завъртяло
и следа от него не остало.
До змея песента достигна.
От почуда той премигна.
„Това пък щураво човече
какви ги дрънка тази вечер?
Ала до втората неделя
ще имам време да реша и да премеря.”
После крилата разпери
и като дим се изпари.
Сепнала се старата горката.
Намерила се сред цветята,
а слънцето я нежно гали,
птичките изнасят рецитали.
Щом се сетила защо е тука,
сърцето ѝ се сви от мъка.
Проклинаше горчиво тя ламята,
че не появи се във гората.
„Не иска баби престарели,
а само моми и момци смели.
Нищо – рекла, – ще наплискам си лицето,
ще се поразходя из полето,
може пък със злини да е било заето
и да дойде довечера...това чудовище проклето…”
Тръгна бавно към реката,
тихичко си тя поплака,
мислеше за тоз сън странен,
уж сън – пък толкова реален.
Дали да не опитам и тоз лек незнаен,
се прокрадна мисъл в ъгъл най-потаен?
Бавничко нагази във водата,
тази мисъл напираше в главата,
кога да я прогони, глава разтърси,
красив венец във водата се изтърси.
Чуди се и мая се горката!
Бързичко го грабна от водата.
До сърцето си го скъта
и за човечето се заозърта.
„Къде си, мъничко човече?
Ела! Изпей я пак! Не я помня вече”.
И запреобръщала гората,
забравила за звяра и реката.
Цял ден търсила го тя!
Пребродила цялата гора!
Но от съня и от човечето
останало било сал венчето.
Запътила се към дома
през вече тъмната гора
и търсила във старческата си глава,
думите на песента.
„Какво се казваше във песента?
Май хляб аз трябваше да изпека?
Нито да е суров и бял,
нито да е прегорял,
да го пусна по реката,
върху венче, изплетено с цветята.
И така… до втората неделя,
но други думи... не мога да намеря”.
Вече стигнала до къщичката, тя
и подскочила в нощта.
Човечето напред – назад се щура
и си песничка хортува.
„… и назад недей поглежда!
Нищо не е тъй, както изглежда!
После много ще ридаеш,
ако ти не се утраеш.
Ако сила в себе си откриеш,
със дете ще се сдобиеш.
Тя ще грее като слънце.
От смеха ѝ ще покълва всяко зрънце.
Във очите ѝ събрани –
и морета, и океани,
а косата – чисто злато,
като водопад през лято.
Ще чурулика като птичка.
Ще бъде с най-нежната душичка”.
Хукна старата да го догони.
Въпроси още имаше милиони,
но човечето зад храста свърна
и на молбите не отвърна.
От радост разплака се жената
и думичките запремята.
Десет пъти повтори ги в ума,
за да не забрави ни една.
Така достигна до вратата
на къщичката си в гората,
като посегна табелката да махне
от ужас щеше да припадне.
Нямаше я вече на вратата
табелката ни тъй позната.
Дали вятър нейде я отвея,
или някой влязъл е преди нея?
Докато таз мистерия се нищи,
да прелистим малко листи
и да се завърнем на оназ поляна
де оставихме Ивана.
Доколкото си спомням, отзарана
оставихме полужив Ивана.
На земята той се свлече,
дори не можеше да мисли вече!
Въздух си пое дълбоко,
крака, ръце разпери нашироко
и пращаше той мил привет
на своя луд, луд късмет.
От змея силен някак отърва се.
На глупостите на човечето посмя се.
„Ех, това глупаво човече?
С тез приказки ли ще ме баламосва вече”.
Полежал си, полежал си,
воля на мечтите дал си.
След туй станал и прахта отупал,
кончето си по гърба потупал,
метнал се върху седлото,
гордо вдигнал си челото
и нали от водата сух излязъл,
на всяка крачка поздравявал.
Но не получавал той ответ
и от никого привет.
„Брей, що им става на тез хора?”
Чудел се Иван от коня.
„Довчера път ми сторваха да мина.
Ослепя ли таз пасмина?”
Ето, вижда се дворецът.
Конят си пришпори хубавецът
и пред тези порти царски
се изправи господарски.
От злато и сребро ковани
портите останаха кат заковани.
Стражата се нещо мае,
да отвори май нехае.
Много разгневи се наш Иван
към стражaтa размаха юмрук голям.
„Ей, ще ви накажа аз жестоко!
Отворете портите широко!”
Но стражата дори и не помръдна.
Даже от Ивана взор обърна.
Кръвта във вените му кипна,
към стражата, кат хала литна,
изправи коня срещу тях
и изрева във своя гняв.
„Не познавате ли сина царски?
Аз съм сина господарски!
Бързо порти отворете!
Бесилото да отървете.”
Стражата пак остана безответна,
чак тогава на Иван му светна!
„Значи, брътвежите на онова човече –
объркан, от коня той се свлече...
са истина… и в този час
нямам ни лице, ни глас.
Ах, това глупаво човече!
Ще ми ги върне още тази вечер!”
Тъй си планове кроеше.
Идея нямаше колко далече беше,
защото истината е, за жалост –
трудно ще получиш благодарност!...