автор: tata_f1989

Една малко тъжна история...
Последните дни от месец май наближават. Пълната луна грее самотно над безкрайното море. Лъчите ѝ се къпят във водата. Самотен кораб стои на котва в открито море. Потънал е в мрак. Не се забелязва следа от живот на палубата на кораба. Самотен силует стои на брега на морето. Сянка на гларус се рее тъжно е небето.
Едно самотно дете плаче в тъмното,защото родителите му са го изоставили и дори не желаят да чуят за него. То е бледо и слабо,прилича на привидение. Копнее да бъде разбрано,прегърнато или възнаградено. Неговата детска душа не познава малките радости в живота. Корено,хулено и обиждано,крехката детска душа се е начупила на милиони малки парченца,които немогат да се залепят и да се възстанови изгубеното. Принудено е да се скита само и ничие. Няма другарче, с което да сподели своите детски вълнения,своите мечти,своите надежди. Вярата в доброто и красивото е изчезнала. Светът е черно-бял. Не познава доброто,не познава топлата майчина прегръдка,силното бащино рамо,подкрепата от близките,братската обич.
Заваля студен дъжд,а то няма къде да се скрие. Броди самотно и мокро до кости,гладно и изоставено. Камъкът му е възглавница, шумата одеяло,небето му е купол,звездите му са светлинки,луната му е спасител, слънцето радост, а дъждът който вали, са неговите неизплакани сълзи,които изразяват неизказаната болка на детската и лесно ранима душа. Очичките му са кладенчета насъбрали сълзи,които няма пред кого да изплаче. Не познава чувствата любов,обич, уважение.
Една вечер детето съвсем неочаквано срещна своят спасител и избавител за вечни времена.
През нощта,както се разхождаше из тъмните алеи то се спъна и падна много лошо и повече никога не можа да се изправи.
Сутринта то се събуди в съвършено нов свят,непознат нему. Намираше се в голям дворец, целият осветен от някаква странна светлина. Не беше слънцето, беше по-ярко,не беше луната,защото бе доста топло, не бяха звезди,защото не се виждаха.
Един странен човек стоеше над неговото малко креватче,покрито с красиви чаршафи от коприна със златни и сребърни нишки.
Детето учудено запита човекът над него:
-Кой си ти? Къде съм аз? Какво е това място? Защо съм тук? Кой съм аз? Какво е станало с мен?
Човекът отговори с благ глас:
-Не се тревожи чедо. На хубаво място си,където няма да се мъчиш. Аз съм Дядо Господ. Намерих те снощи в едно дере одран,изкалян и със скъсани дрехи,мокър,само кожа и кости. Беше умрял и аз те пренесох на ръце до тук. Това е моето царство,моят,а вече и твой дом. Ти се намираш в страната Рай.
-Какво е това Рай?
-Дете мое, Рай е мястото, където отиват добрите хора и малките деца като теб,защото те са невинни души. Когато дойдат тук,душите заживяват своя втори живот,който е съвършено нов за тях. Тук не наказваме,не бием,не ги караме да вършат тежка,непосилна за тях работа. Тук малките помагат на големите, а големите правят всичко за своите малки помагачи. Нищо не им отказват.
-Дядо Господ, а тук ще имам ли мама и татко,братчета и сестричета,приятели или пак ще съм самичък,както на земята?
-Чедо мое, та ти тук си най-малкият. Ще имаш всичко,което ти е липсвало долу. Аз затова те взимах при себе си,защото ми стана жал за теб,че си нямаш никого и се мъчиш само. Тук ще имаш всичко в изобилие. Нищо няма да ти липсва. Само ме слушай и няма да съжаляваш.Хайде сега да те изкъпя,облека и запозная с моите ангели и помощници. От днес започва твоят нов живот.