автор: genab

От писта сребърна
с душа на птица,
набира скорост моя ден.
Трептят крилете ми,
вибрират,
към зоната на слънчево притегляне...

А ти и тук оглеждаш се
за местице по-меко,
избираш припека,
коланите за сигурност прикрепваш,
решаваш ребуси,
отпиваш си кафето,
дори задремваш...

Но си така престъпно дремещ,
че идва ми
дадръпна лоста
на оня звезден катапулт,
да излетим от тая безтеглоност
и се взривим,
но в главоломна обич.
И с чувствата
в сърцата скрити
дазаличим сиромашията в душите!

А ти ругаеш "лудите" поети.
Оплакваш се,
че дишаш тежко,
че хлътваме в опасна зона,
където предозиран е озона.

И чувам,
че заплашваш екипажа
да ни приземи
макар над заснежените
планински бездни,
под нас,
макар на зъбера-игла
във къщичка подобие на крепост.

А ако с теб
потрябваме за саможерта,
къде със този хленч,
съвременнико мой?!