автор: Breeze

Вървя си по алеята, умислена по битовизми. Преди обяд е, горещо е, но не толкова. Може да се диша, все още може да се диша.
Тръгнала съм до банката. Правя си сметка и разчет и не стигам до никъде. Всъщност стигам, знам какво имам и какво ще ми остане. То, няма какво да ми остане, даже няма да ми стигне. Такива мисли ми се въртят.
И както си вървя – изведнъж, хоп, стряска ме мъжки глас:
- Ей, каква си резачка!!!
Нямаше и секунда. Пред мен видях елегантен, добре облечен, чист на външен вид, висок, твърде приличен мъж със слънчеви, черни очила. С една дума лустросан. Разминахме се, погледнах около мен нямаше друг. Значи това беше казано за мен. Сега пък започнаха други въпроси-„ Какво означава резачка?!“ Всъщност знам, но не искам да приема, че това може да е комплимент. „Да не ми се е размазал грима?“ Какъв грим в тази жега. Та аз даже и червило не сложих. „Този в ред ли е?!“ Сигурно, поне видимо изглеждаше много добре. „Как се държи на работното си място?“ Той вероятно беше тръгнал към него. „Боже, опази ме, ако трябва да се срещна на делови разговор с такъв човек“...
Неусетно стигнах до банката. Прохладата вътре беше приятна. Нямаше много хора. Щях да приключа бързо. Тогава се появи онова старче- разбойниче. Стоял е зад колоната. И той със черни, слънчеви очила. Врътна се няколко пъти около мен, сякаш танцуваше. Да се смееш ли, да заплачеш ли?! Той поне си мълчеше.
На връщане вече съвсем замислена как горещините не се отразяват добре на хората и колко мъртви души се крият зад черни очила ме чакаше нова изненада. Светофарът светна зелено. Тръгнах да пресичам, когато една каруца с двама цигани пресече пътя ми. Каруцарят дръпна рязко поводите, за да спре. По- светли от кожата му бяха очилата. В каруцата се беше излегнало малко момче. Полегнало върху черен найлонов чувал от който се виждаха кори от дини и други боклуци. Смееше си се само. Каруцарят ми направи жест с ръка- „Минавай“. Сякаш от него зависеше това.
Вече съвсем ми докривя. Бързах да се прибера. Къпах се дълго. Исках да отмия безсилието от чувството, което ме подтискаше. Хората ли полудяват или моята чувствителност е толкова изострена?!
А какво е лудост...?