автор: aknital

Ангелина и Велизар бяха най-странното семейство, което колкото и да се стараеш, не можеш да изфантазираш. Ангелина беше хубавица, разтропана, амбициозна, напориста като ураган, слаба като фуражна царевица и работеше като брокер на недвижими имоти. Велизар, законният й спътник в живота се подвизаваше на сцените като актьор, на хубост не беше докаран, затова все му се струваше, че никой няма да го покани за роля и дремеше над ракията с увиснала до шията уста. Пухтеше и от песимизъм, и от сто и двадесет килограмовото си тяло, което въпреки неговите безкрайни съмнения, криеше безспорен талант.
А най-голям сред тях беше пеенето! Ей това ги сближаваше с Ангелинка. Застанеха ли един до друг, запееха ли, нямаше човек да не затаи дъх от възхищение. Нямаше песен, която да не могат да изпеят, но най-много обичаха народните песни. Хеле пък тия от Родопите! Пееха, та късаха човешките сърца от мъка или радост. По тази причина отбрана артистична компания не можеше да си представи, че може да има разпивка, на която да не присъстват Ангелина и Велизар! Удареха ли по някоя и друга ракия, почваше да ги напъва зор за песен и тогава се появяваше въпиюща нужда от песнопойци. С други думи - от Ангелина и Велизар. Като изключим Методи, който някога пял в ученически хор, та по тая причина репертоарът му се простираше предимно из хоровите песни, които вървят за маршов поход, но е не и за моменти, когато компанията почваше да хвали виното и мезелъците. Точно тогава се включваше семейството! И се почваше…
В тази знаменита компания имаше и няколко художника. Няма смисъл да уточняваме, че без изключение те бяха гениални или в най-лошия случай –само велики. Все пак, дълбоко в себе си, всички признаваха безспорния талант на Пешо. Биваше го тоя човек! С душата си рисуваше, плискаше боята направо от сърцето си така, както Ангелина и Велизар пееха.
В една такава вечер, когато компанията се събра по един много значителен повод, а именно довършването на поредния Пешов шедьовър, след ахкането, ихкането, тупането по гърба и възклицанията браво, гений си копеле, пич, нямаш равен и други подобни хвалебствия, след пиенето на ракията и яденето на зелена салата, дойде ред и на виното. А след това и на песните. Пееше Ангелина, а очите и все в картината! Не можеше очи да откъсне.
- Пешо, приятелю мой, единствен и най-талантлив! – прекъсна баш на най-хубавото в песента знаменитата певица. – Продай ми тази картина, не мога без нея! Ще се стопя, а виждаш, че няма накъде повече! Ще умра без нея! Казвай колко искаш!
При тези думи всички млъкнаха. Алъш-веришът сред тях беше непознат. Съществуваше само приятелство и бартерни сделки. Какво ще му даде Ангелина? Себе си не може, Пешо не търси и не продава имоти…За Велизар да не говорим! Той така или иначе вкарваше приятелите си през кулисите или ги снабдяваше с по-евтини билети.
Пешо мълчеше и дори забрави да мига. Картината беше страхотна. Щеше да я продаде, при това за добра сума. Ама да откаже на Ангелина? Кой ще пее? Кой ще весели компанията с вицове, защото Ангелина вървеше в комплект с Велизар? Това беше шокиращ въпрос и невероятно трудна ситуация, от която Пешо не можеше да излезе.
- Искай Пешо, казвай сумата ! – Ангелина едва сдържаше сълзите си.
- Оф, Ани, направо ме закла… - зафъфли Пешо. – Какво да ти кажа, нали знаеш, че не правим покупко-продажби между нас си!
- Ама като не мога без нея?
- Аз пък не мога без песните ви… Ангелино, сетих се! – плесна се по челото Пешо. – Намерих решение! Ще ми отпеете картината!
- Как така? – Велизар се надигна от стола и заразхожда телесата си около масата – Как ще отпяваме, бре човече?
- Много лесно. Когато имам някакви гости извън вас, а искам песни, ще ви викам да ми пеете. Тридесет пъти става ли? Все пак картината…
- А бе не се пазарим! – прекъсна го Ангелина. – Ще пеем! Тридесет и още пет от нас! Бонус! Да видиш, че ценим изкуството. Като те знам колко народ се върви тук, за някой и друг месец ще отпеем картината!
Стиснаха си ръцете, демек – сделката сключена и песнопойците отпуснаха глас, без да подозират, че тая работа няма да е от най-лесните. Ама хич!
Първите десетина отпявания минаха как да е. Пешо нямаше спирачки в организирането на трапези, на които единственият постоянен участник беше той, а след сключване на сделката и семейството песнопойци. Само че Пешо беше там по желание, а за певците – понякога и по нежелание. Особено, когато Велизар се връщаше каталясал след представление. В такива вечери му идваше да легне и да спи десет часа непробудно, но точно тогава Пешо го викаше, че таман компанията била на радостно-песенна вълна и трябвало да чуят нещо по-така. В случая – Ангелина и Велизар.
- Анке, тая картина взе да ми чернее пред очите, – почна да мърмори Велизар. – Ама на нищо не прилича, едва гледам, а ще ходя да отпявам картина! Ходи сама!
- Не може, съпруже мой, ненагледен! Сделката е за дует! Ще пееш, нали не сме се спазарили и хоро да играем! Една трета отпяхме, ще отпеем и останалото…
- Само да напомня, че ти пое още пет отпявания по своя инициатива, което мен не ме обвързва с нищо. – Велизар мърмореше, ама се обличаше. На Ангелинка думата на две не става! И от картината няма да се откаже.
Следващите десетина отпявания минаха в намразване на живописта, на виното, на софрите и на всякакви песни. Ангелина пееше все така вдъхновено, но Велизар едва пухтеше, толкова се смръщи, че чак Пешо взе да негодува:
- Ало, втория глас нещо не се чува! Отпусни гласа де, дай малко повечко трели, засили орнаментиката!
Да му отпеем картината, ще види той орнаментика и трели, беснееше вътрешно Велизар, но щом получеше ръгане в ребрата от Ангелина, и трелите, и орнаментите се наместваха и отпускаше глас по най-прилежен начин.
Една вечер, точно след дългоочакваната премира, когато актьорският състав отпразнува събитието по подобаващ начин с алкохол за отпускане на нервите, Велизар тръпнеше в лошо предчувствие. Петък е, смяташе на ум той, Пешо ще има гости и ще му се прииска пеене. Ще ме извика, гадината мръсна, няма да ме подмине. И няма да е доволен от солово пеене. Ангелина не би допуснала неспазване на договора. Дует! Няма да ме пожалят! Ако Пешо се смили, Ангелина няма да го направи, при нея договорът е като Хеопсовата пирамида – непоклатим!
Така и стана. Точно, когато Пешо се отпусна под завивката и вече се унасяше, Ангелина го разбута . Нежно, разбиращо и почти любящо:
- Хайде ставай, пиленце! Пешо… нали знаеш. Имаме да отпяваме! Половината я отпяхме. Ще се напънем ще малко.
– Не могаааа, мамка й и на картината. Резни я наполовина и му връщай неотпятото! Няма да стана!
- Е бива ли така, любов моя? Как ще режем половината картина? Това е кощунство! Не мога да се лиша и от сантиметър! – Ангелина дръпна завивката изпод която лъсна дебелия задник на умореният актьор.
След малко препирни, без особено значение за случката, вечно победеният Велизар навлече панталона и се помъкна след поклонничката на живописта.
Следващите няколко отпявания минаха без особени ексцесии, като изключим едно, при което съпрузите трябваше да се катерят към една хижа, където някой от Пешовите познати, виден ловец, черпеше с глиганско.
- Хем ще хапнете диво прасе, хем ще пиете руйно винце, хем ще попеете на воля! Няма съседи, няма дявол! Планина!
Според Пешо това бяха толкова екстри, които автоматически трябваше да заличат изморителното пухтене по стръмната пътечка към хижата. Добре, че ги предупреди в ранния следобед, та се изкачиха по светло, макар че Велизар изсипа цял арсенал от псувни. Светло, но килограмите му не намаляха от това. Фуражната царевица Ангелите подтръчкваше пред него, ама какво да и тежи, освен дрехите по нея.
Оставаха още три отпявания, когато телефонът звънна отново. Този път и двамата съпрузи бяха в леглото. Точно се унасяха в дрямка след любовно изживяване на бързи обороти, когато получиха следващата покана за отпяване. На Ангелина толкова и се спеше, че през ума и мина наистина да резне малко от картината. В знак на протест!
- А, не, не ставам! – измърмори Велизар. – Майната и на картината! Не ща да чувам думата живопис. И картини повече да не видя, не ставам.
- И на мен ми се спи…
След малко телефона звънна отново.
- Айде бе, хора! – Пешо звучеше толкова бодро, като че не беше два след полунощ. – Ако сега не дойдете, ще ме засрамите пред гости чак от Канада! А нали не искате да се срамим пред чужденците? Пращам такси! – и затвори.
Ангелина овеси крака от леглото, метна над нощницата едно палто и сръга Велизар:
- Айде, пиле, не се обличай много. Метни и ти едно палто над пижамата и да слизаме. Пешо праща такси…
Компанията беше зачервена от виното, развеселена, възбудена и зажадняла за песни.. Посрещнаха ги с бурни овации и скандирания, като че на крака им бяха дошли дуетите Ритон, Шик и Иръпшън. И в прибавка Веселин Маринов.
Певците седнаха един до друг и се прозяха.
- Е, хайде сега! Няма да спите! Я, ама вие сте … по нощници, бе!
Ангелина се загъна и сръга дремещия Велизар.
- Давай да пеем, мамицата им…
Какво пяха, не е интересно. Каквото и да пеят, все е хубаво, а когато компанията е заета и с хвалби на виното, песните стават жизнено необходими. До момента, в който гласовете на певците се снижиха и се чуваше само някакво мрънкане под нос. Ангелина беше клюмнала глава на рамото на Велизар и дремеше. Самият Велизар също дремеше, но главата му нямаше къде да клюмне и се сепваше във всеки миг, когато брадата му опреше в гърдите. Тогава мрънкането ставаше силно, Ангелина се ококорваше и почваше някаква произволно щукнала й в главата песен.
Гледката беше комична. За компанията, но не и за семейството. Почти на финала на отпяването, те сриваха своя имидж, и то пред чужденците, а за Ангелина се прибавяше и недопустимо нарушение на приетия договор
- Миличките ми те, ненагледни! Ама май наистина им се спи! – учуди се Пешо, като че ставането в два през нощта е нещо толкова обичайно, колкото и пиенето на вино. Види се, че тази сърцераздирателна гледка докосна и неговото сърце, защото великодушно каза:
- Ей, събудете се и бягайте по леглата си. Отпяхте си картината! Опрощавам трите от уговорените и петте бонуса, предложени от Ангелина! Както се казва, пито – платено.
Ангелина и Велизар се килнаха на миндера в стаята и захъркаха дружно. Спокойно и не притеснени от врявата, тостовете и смеха на гостите. На лицето на Ангелина цъфтеше блажена усмивка – картината вече беше нейна! Напълно и завинаги нейна! Та макар и с неотпяти няколко сантиметра!

Латинка Минкова