автор: severianin

Далечно ехо в тишина бездънна
долита от изчезващия ден
и шепнат нещо нощите безсънни –
беседват отраженията с мен.
И ехото е образ огледален
на някога роден отчетлив звук;
това е сянката на звън кристален,
след дълъг път завърнала се тук.

Обличам овехтялата си дреха
пред огледалото и виждам как
на моя образ зрителното ехо
при мен се връща и ми прави знак.
Но ехото е винаги коварно,
измамни – стенните огледала;
предава отразеното невярно
детайли, думи, образи, дела...

Стои зад сребърната амалгама
измамен свят с обратен словоред –
повдигам дясната ръка – с измама
я прави лява образът ми блед.
Сърцето срещу мен отдясно бие,
кръвта тече в обратен кръговрат –
измамно ехо истината крие
и мами оня огледален свят.

От отраженията няма нужда –
обратни са познатите черти,
а ехото – това са думи чужди,
които уж си произнесъл ти...
Измамни са стъклото и водата,
и всяко огледало в твоя дом.

Оглеждай се в очите на приятел,
а разговаряй само мълчешком.