автор: Rodenavlotos

Виа Понтика следвах в съня си на птица, но птица не бях.
Аз не знаех кога ще пристигна. Какво ако стигна ще взема.
Знаех само дълбоко, че трябва да бързам. Тогава видях
една стара крайпътна чешма, от която изтичаше времето.

То течеше от чучур, направен от каменна тясна тръба-
в тънка струйка, подобно на някаква древна клепсидра.
Но водата изчезваше, не успяла изобщо да стигне ръба
на коритото, с бързина на преследваща рибата видра.

Беше пладне- с цвета на стократно изпирано бяло пране.
Три следобед, навярно, но времето в случая нямаше смисъл.
Аз бях щъркелът, свършил пътя си в полет, от гръм наранен,
като щипка със клюна защипал мига, на крилото увиснал.

Ожадняла, след обеда птичи, глава над чешмата склоних
и, свидлива старица, в бохчица трохите от времето вързала,
стиснах струята в шепи, а сякаш душата си стиснах и пих,
осъзнала, че пътят ми стига дотук и не трябва да бързам.