Нямаше навред по-прогресиращ, съобразителен, всеотдаен и ловък терорист от мен. Именно затова се поразочаровах, когато ме изпратиха на мисия в България. Струваше ми се, че със способностите си заслужавах нещо по-сложно и отговорно. Но ме предупредиха изрично, че възложеното ми е посилно за малцина от хората ни. Това, разбира се, ме обнадежди.
Още от хлапашките ми години у мен винаги се е проявявало небивало увлечение към убийства, кръв, партизанщина, тероризъм и тъй нататък. Доколкото си спомням, почти всичките ми играчки носеха явно насилствено предназначение- капсови пистолети, дървени ножове, пластмасови автомати. Вярно, купуваха ми и кукли. Тях отрано, на 4 години, разделих на милитаризирано и цивилно население. Последното не ми беше никак любимо, поради което постепенно функциите му се сведоха до това да служи за невинни жертви, обекти на атентати, преследвани лидери и др. Дебютното си покушение извърших на 7-годишна възраст (с което нескромно ще споделя, че се гордея). Бях си изработил и монтирал мерник на една детска пушка, стреляща с дунапренени топки. Самоделното ми пособие бе дотолкова сполучливо, че силно наподобяваше снайпер. Причаквах от прозорците на училищните тоалетни учителката си по математика. Мястото ми даваше панорамен изглед към централния вход, откъдето трябваше да се покаже бъдещата жертва. Когато тя най-после се появи, събрах смелост на един дъх, прицелих се и стрелях. Естествено, резултатът не бе нищо повече от лека уплаха, но аз отчетох прощъпалника си като успешен. В по-горните класове се научих усърдно да боравя с оръжия от какви ли не типове и разновидности. Също така овладях техниката за приготвяне на добър набор от взривни смеси, за което известен принос имаха и часовете по химия.
Прозаичните биографически бележки дотук целяха да докажат, че, освен че преминах дълго професионално обучение по тероризъм, аз си го имах вроден от малък; имах афинитет и усет към деструктивното, както виждате, още от невръстен. Нямаше навред по-прогресиращ, съобразителен, всеотдаен и ловък терорист от мен. Именно затова се поразочаровах, когато ме изпратиха на мисия в България. Струваше ми се, че със способностите си заслужавах нещо по-сложно и отговорно. Но ме предупредиха изрично, че възложеното ми е посилно за малцина от хората ни. Това, разбира се, ме обнадежди. Значи все пак нямаше да е толкова лесно, както погрешно си бях помислил в началото.
На границата се поизпотих доста обилно. Притежавах изрядни и пълноценни документи, както и нужното самообладание, за да не предизвиквам подозрения. Но единият от митничарите ме надуши- гледаше ме настойчиво изпод ниско нахлупената си фуражка. За момента добре контролирах потните си жлези, нивото на адреналин и мускулните си потрепвания. Даже в началото си давах по-безобиден вид от този на застаряващ западноевропеец по време на икономична туристическа обиколка. Обаче рижата лисица не се отказваше от изпитателното си взиране. Мина ми през ума, че мога да загубя равновесие и да падна в лапите на униформения цербер. Още повече, че необяснимо ми бавеха паспорта. Почти изпаднал във вътрешна паника забелязах, че страховитият пазач не се фокусираше в очите, нито в дори в лицето ми, а някъде по-надолу. Под лявата си мишница бях пъхнал стек скъпи цигари. Нещо ме накара да ги изпусна непохватно.
- Заповядайте, господине- избъбри рутинен глас от гишето и ми връчи паспорта. Незабавно си го прибрах, качих се и adiós. В огледалото видях как униформеният се наведе, взе пакета и го пъхна в дупката на всепоглъщащото гише.
За разузнавателна обиколка на столицата се възползвах от най-скоростния начин за пътуване- метрото. Сам по себе си един бая необмислен риск, понеже това следваше да бъде много строго охранявана зона. Както и да е, реших се. Шмугнах се в най-оживената станция. Там навалицата бе такава, че би накарала и най-големия скептик да повярва в извода, че природата не позволява наличието на празни пространства. Купих си билет без проблем, преминах през контролюьора и тъкмо когато щях да стъпя на ескалатора, някакъв ненадейно материализирал се полицай се блъсна в мен. "Свършено е. В оптимален вариант ще убия него и не повече от един-двама. Шибан късмет." Пазителят на реда ме премери с една идейка по-еволюирал поглед от овчия и уверено ме попита:
- К'во става, гражданино?
- Ще се качва на метро, г-н полицай.- промълвих завалено и с
трепереща горна устна.
Пауза.
- Хм, и каква работа имате там?! - с тържествуващ тон ме
контрира блюстителят на сигурността. Очите му заблестяха с пламъчето на "Хванах те натясно".
- Смятам да пътувам, г-н полицай.- отвърнах, недоумявайки.
Бях озадачен- вероятно въпросът бе подвеждащ.
- Да пътувате? Хм ... Не е изключено...
- Моля, г-н полицай?
- Нищо, гражданино, нищо. Рутинна проверка. А впрочем за
къде ще пътувате?
- Амиии... за следващата станция?
- Хм. Да, добре, де, нямаше значение т'ва. Рутинна проверка.-
Заключи философски, с ръце в джобовете си се насочи към някакъв човек и му се развика, че не можел да мъкне вонящия си помяр в градския транспорт.
Успешното ми изплъзване от клещите на властта ми даде увереност да се заема с първия си опит за терористичен акт. За съжаление, той бе на крачка от това да завърши трагично. Избрах един от най-многолюдните пазари. От тези с порутени и нескопосано скалъпени сергии, произволно блуждаещи амбулантни търговци и остър мирис на кебапчета и прогнили зеленчуци. Бях облечен в сивия си костюм- носеше ми късмет- и тънка струйчица пот се спускаше по слепоочието ми, вероятно поради наличието на експлозив в куфарчето ми. Влязох откъм северната част на лабиринта от маси, отрупани с всевъзможна пъстроцветна стока. Блъсканицата беше сякаш горд национален спорт, пред който Вавилонското стълпновение би било просто шепа заблудени планинари. Навред ехтяха разговори, викове, подсвирквания и се застъпваха едно друго във всеобща сгазваща глъчка. Предавам дословно:
- Ножчета за бръснене, моля! Евтините, моля-а-а-а!
- Какво ги опипвате прасковите все едно са на жена ви...О!...
Прощавайте. Те вярно, че нейните не са чак толкоз големи...
- Ма, моля ви се, гусине! Шъ ми бутнете търговската клетка и
шъ събирате копчета из целия пазар.
- Пресната риба, моля! Не се стеснявайте! Миризмата е от близ-
ката тоалетна, рибата си е съвсем прясна. Още не е осъзнала за к'во стаа въпрос. Който разбира, тук се спира!
- Заповядайте, който е опитал от наште гъби, не е вкусвал нищо
друго повече.
- Екстра сочните ябълки са тука. Внос от... ъъъ... Западен Тимор
...Ааа, така ли? Хм. Айде на ябълките, моля- директно от Египет, от поречието на Нил!
- Връзки за обувки! Връзки за обувки! Доживотна гаранция!
- Що лъжеш ти хората, бе мошеник? Миналия месец братовчед
ми си купи, спъна се веднъж в тях и го прегази автобус.
- Е, та к'во? Точно т'ва и аз казвам. Аз викам доживотна гаран-
ция, не викам безсмъртие. Айде, моля, не останаха!
- Ох, госпожо, от къде да знам къде е отишла продавачката?
При гинеколога си е отишла...
Едва изпълзях от разлялата се гмеж. Последствията ще опиша вкратце. В лявата си ръка стисках отварачка за буркани, която бяха ми пробутали, както и плажен чадър, който май беше излязъл доста изгоден. Часовникът ми го нямаше, сигурно придружен от портфейла в неизвестна посока. Целият бях опърпан, окалян и ожулен, ала важното бе, че бях удържал победа в епичната битка с група мургави (индийци?) , които дадоха всичко от себе си да ми отмъкнат куфарчето с експлозива. Операцията бе излязла по-опасна, отколкото бях предполагал.
Докато траеха няколкото седмици възстановяване, рафинирах тактиката си, пренасочвайки се към по-висша цел. Подир случката на пазара, неизбежно се наложи да се снабдя с нови облекло и пособия. Това за неудоволствие оскъпи операцията, ала специфичността на положението оправдаваше вложените средства. Още един път с експлозив в ръчния си багаж се изправих пред охраната на Министерството на културата. Планирах да поставя взривното устройство в тоалетните или на друго позакътано място, да се измъкна невинно и сетне кротко да се любувам отстрани.
- Вие за какво сте, господине?- с ръце на кръста излая тумбеста-
та амфора с табелка "портиер".
- Идвам при г-н Игнатов относно програмата за сътрудничество
със страните от...
- Г-н кой?- неучтиво ме срязаха сякаш бях сбъркал адреса и се
бях озовал не пред Министерство на културата, а пред това на хамалските услуги.
- Г-н Игнатов, тоест министър Игнатов.
- Хм... Момент, моля.- видимо стъписан пазачът се скри зад по-
лупрозрачната матова врата, водеща към кабинката на портиерите. Явно вътре се съвещаваше с някого, защото произвеждаше енергични ръкомахания, съпътствани с язвителни реплики:
- Добре, де, ама в крайна сметка господинът казва, че министър
бил някои си Игнатов. Това име нещо да ти говори?... Е, да, де. И аз си го спомням Кирилов, но той беше по-преди- не е изключено да са го сменили. Мамка му... Я иди да питаш някого как се казва новия... Чакай ще ти го напиша на листче името... Ааа, не, няма аз да се заема, никак даже. Не забравяй все пак кой е по-висш тука. Айде. И по-живо.
Иззад вратата припна дребничък човечец, чието чело бе заверено
с печата на онеправдаността. С листче в ръка той заподскача, пуфтейки раздразнено, нагоре по стълбите. След малко се показа масивната глава на пазача. Бузите му се вееха като на бесен булдог:
- Извинявам се много, господине, но се налага да поизчакате.
Ето, заповядайте, седнете във фоайето. Кафе не бихте ли желали? Не? Добре.
Лицето отново се оттегли в леговището си, откъдето на пресекулки се носеше посръбване и недотам спокойно разгръщане на вестник.
Зачаках...
След двайсетина обиколки на най-тънката стрелка дребничкият човечец с листчето се върна. Вече не така пъргав и емоционален. Пак чувах гласа на главния, прекъсван от неразбираемо мънкане:
- Как така отсъства?!..(мрън-мрън) А нямаше ли поне някой, който да знае как се казва?... (мрън-мрън) Е, какво като е отскоро? О, Боже!
Главата се пръкна- беше червено-лилава от гняв. Преко сили изрече:
- Съжалявам, че ви накарах да чакате, г-не, но явно имаме ...
ъъъ... административен проблем. Дали бихте могли да дойдете пак утре? Заповядайте по това време.
Вратата се затръшна със звъна на трептящо стъкло. Déjà vu. Опитът ми се бе провалил.
Но тази моя втора поредна несполука не ме притесняваше толкова, колкото отношението към мен изобщо. Направо възмутително! Та в продължение на месеци никой не ме провери, никой не се поинтересува кой съм и какво съм намислил. Никой не ми вървеше по петите, даже на ме даряваха с подозрителни погледи, повдигащи самочувствието на човек, който по презумпция трябва да е съмнителен и сеещ паника. Първоначално разсъждавах (точният глагол е "надявах се"), че, в дъното на нещата, съм в полезрението на силовите органи. И те ме следят до такава степен тайно и изкусно, че сам не мога да надуша това. С нетърпението на мазохист пред стая за мъчения очаквах да започнат истинските опасности, гонитби, прикрития. Ала понеже това хич не се случваше, а и нямаше тенденция да се случи, се почувствах крайно обиден. Ами, че полицията погваше несравнимо по-върло един пътник без билет в градския транспорт, отколкото моя милост, за когото се предполагаше, че мога да вдигна цялото Министерство на транспорта във въздуха!!! Извинявайте, че така ви се развиках, но съм страшно разстроен. За да не бъда повече така хладно пренебрегван, реших да взема мерки. Захвърлих дегизировката си на порядъчен гражданин и се напъхах изцяло в камуфлажни дрехи. Този ход се оказа впоследствие неефикасен, тъй като май пак се сливах с тълпата. Нямах достатъчно гъста и дълга брада (почти се комплексирах, щом го осъзнах) и затова се захванах да си набавя такава. Находчиво съумях да спазаря една от закриващ се театър, разпродаващ реквизита си. С автентично залепената брада бях вече очевиден терорист от глава до пети. Кръстосах подобно на мисионер-новобранец всяко ключово и оживено местенце. Надвесен над пропастта на депресията, се прибрах в апартамента си, хулейки безразборно всичките шибани слепци на света.
Веднъж се разнаежих дълбоко. Ето за какво става въпрос. Пътувах си аз в един прашно-задушен автобус със старателна физиономия на сериен убиец, когато здрава ръка ме хвана за рамото. "Най-накрая"- ликувах, а сълзите бяха на ръба да рукнат от очите ми- "Най-после ме хванаха! Сега сигур ще ме поразпитат, а може и нещо още по-хубаво- да ме арестуват. Боже мой, може даже да стане някоя престрелка и примерно да ме ранят. И след туй да бягам и да се крия..."
Обърнах се умилително към спасителя с палка и белезници. А той беше някак различен, възрастен мъж, навлякъл синя жилетчица:
- Гошподине, карти и билети ви поишках... не ме ли шувате?
И така. Какво да ви кажа друго, а? Струва ми се, че забравих да спомена, че междувременно няколкократно се опитах пак да извърша самоубийствен атентат из местните пазарища. В резултат на положеното усърдие отново ми изчезнаха куп неща, та се наложиха още няколко посещения по магазините. Наскоро получих послание директно от тайния щаб на организацията. Съобщаваха ми лаконично, че не разчитали повече на мене и че били прахосали вече твърде много средства за тая мисия на мен и моите предшественици. Ergo трябваше да се оправям както мога оттук- нататък. Наех си едно евтиничко уютно апартаментче в краен квартал. Даже при една от многобройните си покупки от лъскавата модна къща се запознах с една от продавачките. Чудесна кожа от горещ карамел, космическо черни коси. И лесен за запомняне телефон. След няколко дни имам среща. Ще ми стискате палци, нали?!?