автор: CheGuevara

Рая е едно малко момиченце, родено в слънчева Калифорния. Но нейните родители са дошли преди години в Америка от една малка, далечна страна, наречена България.
Един ден им дойде на гости една от бабите на Рая. Заедно прекарваха дълги часове в близкия парк и седнали под вековното дърво, Рая слушаше разказите на баба си за красивата далечна България.
Дните минаваха в игри, приказки и песни, но Рая виждаше, че тъга плува в очите на баба й. Тя тъгуваше за своя дом и приятелите си, останали там, далече...
И скоро бабата на Рая отлетя за родината си с един от тези големи, сребристи самолети, които всяка минута пресичаха с мощните си криле синята коприна на калифорнийското небе.
Сега тъгуваше Рая. Липсваше й баба й, привличаше я онази загадъчна, далечна земя, наречена България.
Един ден, седнала на брега на Тихия океан, Рая реши да попита чайката, която ситнеше по пясъка:
Мила птицо, можеш ли да ме отнесеш при моята баба?
Не мога, мило момиченце. Тази земя е много далече...Попитай вятъра, той е по-силен от мен, може той да ти помогне.
Мили ветре, - попита Рая калифорнийския немирник – вятъра, - ще ме отведеш ли в България, при моята баба? Толкова тъгувам за нея!
Няма да мога, Рая!...Това е толкова далечна земя! По пътя има високи планини и те ще ме спрат...Помоли слънцето. То е огромно, а и обикаля цялата Земя, сигурен съм, че ще ти помогне!...
Тогава Рая се обърнала към слънцето:
- Слънчице, мило слънчице, отведи ме да видя моята баба в далечна България, моля те от сърце!...
- Не мога, мило дете! Моят път е от изток на запад, а ти трябва да пътуваш от запад на изток...Ще отнеме много време да обикаляме повече от един път земята...
Съвсем се отчаяла Рая.
Тогава усетила, че някой докосва нежно косите й. Вдигнала очи и видяла пъстроцветната дъга. Тя й се усмихвала ласкаво от небето над нея.
- Аз ще те заведа при твоята баба. Не мога да те гледам с толкова тъга в очите!
Коленичила дъгата и Рая се качила на нея.
Така започнало тяхното вълшебно пътешествие.
Първо под тях проблясвала обширната земя на Америка, после преминали над Атлантическия океан, над Африка и Средиземно море...
Изведнъж Рая усетила аромат на рози, на вековни борови гори, чула ромона на бистри планински реки и невероятни песни.
- Вече сме над България. - казала дъгата. - Скоро ще видиш своята баба.
Между облаците Рая съзряла един фантастичен град. Малък, колкото една детска длан, но толкова красив, че дъхът и спрял: няколко хълма, около които река се извивала като сребърна змия, бели, весели къщи, сгушени по хълмовете и най-отгоре – една величествена крепост и църква, устремила слънчеви кубета към небето и Бог!...
Каква красота! - прошепнала Рая и сега разбрала защо баба й толкова тъгувала са своя град.
- Това райско кътче е Велико Търново! - прошепнала дъгата.
Скоро Рая била вече в прегръдките на баба си.
След няколко часа дъгата повикала Рая – време било да се връщат обратно в Калифорния.
Но Рая не се натъжила, защото вече знаела, че винаги щом затъгува за баба си, ще може да разчита на помощта на новата си приятелка – дъгата!

Ружа Велчева