автор: Pavlik

Влязох в кабинета на д-р Фаслендер заедно с партньора ми, който все още ми обясняваше някои неща за работата, която се върши в отдела. Бях нов в Интерпол. Трябваше да премина редица тестове, за да ме приемат в отдел „Секретни престъпления”. Партньорът ми – нисък и набит, винаги усмихнат англичанин, с руса коса и кръгло лице - задаваше въпросите, а аз слушах, попивах и анализирах всичко, което чуех.
- Как се казва служителят, извършил въпросното престъпление? – запита Дейвид.
- Ханс Хидемайер. Открадна информация, която може да създаде проблеми в световен мащаб.
- Каква информация по-точно?
- Комплексна е… Лек срещу всички видове неизлечими заболявания, медикаменти за удължаване на човешкия живот, за подобряване на умствената дейност… Това е основното.
- Какво планира според Вас да направи с тази информация г-н Хидемайер? – започна с два пръста да масажира дясното си ухо Дейвид. Правеше го винаги, когато се съсредоточаваше.
- Не е ли очевидно, агент Стоун?
- Моля Ви, наричайте ме Дейвид.
- Ще извърши нещо ужасно! – д-р Фаслендер блъсна с юмрук по бюрото си – Ще предостави информацията на света, освен ако не го спрете навреме.
- Естествено. Това ни е работата. Длъжни сме да предотвратяваме подобни неприятности. Има ли някаква вероятност да се опита да продаде информацията на някого?
- Ханс винаги е бил глупак с висок морал, чувство за отговорност и желание да помага на хората. Поради тази причина никога не е имал високо ниво на достъп и не съм го назначавал към проекти от особена значимост. Не знам дори как е успял да се добере информацията.

Това, което чух ме изуми. Целият този разговор ми се струваше някак нелогичен. Усетих как се затруднявам да преглътна. Устата ми беше напълно пресъхнала, а погледът ми фиксиран точно върху лицето на д-р Фаслендер. Лице, което изразяваше ужасяваща безскрупулност и студенина, лице някак увиснало, набръчкано и злобно. В очите му светеше пламъка на алчността и себелюбието, на лицемерието и подлостта. Не се сдържах и попитах:
- Какво толкова лошо ще стане, ако тази информация излезе наяве?
- Кой е пък този? – учуди се Фаслендер.
- Това е агент Иванов. Той е нов. Извини го. Това е първият му случай в отдел „Секретни престъпления”
- Драги момко, замислял ли си се какво ще се случи, ако всички хора са напълно здрави, ако няма болести, ако човешкият живот се удължи двойно и смъртността се намали до абсолютен минимум? - без да прави пауза продължи като сключи пръстите на двете си ръце – Ще ти кажа какво ще се случи. На тази земя ще настане истински АД! Планетата ще се пренасели и ресурсите ще бъдат изчерпани!
- Фармацевтичните компании ще спрат да правят пари и хора като вас ще останат без работа… – продължих линията на мисълта му, но партньорът ми ме прекъсна.
- Добре! Нека спрем дотук – грабна досието на Ханс Хидемайер от бюрото – Ще ви уведомим веднага щом открием нещо д-р Фаслендер.

Бях единственият българин в отдел „Секретни престъпления” – факт, който ме караше да се чувствам горд, но също така ме караше да се чувствам до голяма степен самотен. Бях отвратен от първия си случай. Чудех се дали всички случаи, с които ще се занимаваме са от подобно естество. Шефовете ми знаеха, че мотивацията ми да започна работа в този отдел беше свързана най-вече с амбицията ми за развитие в структурите на Интерпол, както и високото заплащане, а не с честта, достойнството и желанието за справедливост, което обаче не означаваше, че не ги притежавам.
С Дейвид посетихме апартамента на Ханс, но той разбира се не беше там. Опитахме се да проследим телефона му, но той беше изхвърлен отдавна. Докато се отправяхме към отдела, в колата Дейвид ми каза:
- В нашата работа не е хубаво да проявяваш човечност. Не разсъждаваш за общото благо и в никакъв случай не показваш симпатии към престъпници. Казвам ти го с добро.
- Значи имаме възможността да помогнем на човечеството, но вместо това ние помагаме на група богаташи да останат на върха и да продължават играта си на шах с човешките животи. – отвърнах през зъби.
- Слушай, ако някой от шефовете те чуе, ще се погрижат да изчезнеш безследно. Просто си върши работата и без много приказки. Знам, че не ти е било лесно да стигнеш до тук и със сигурност няма да ти е лесно да продължиш, но повярвай ми много лесно можеш да загубиш всичко. Нямаш шанс за успешна борба със системата. Приеми го.
Телефонът на Дейвид звънна. Съобщиха му местонахождението на Хидемайер. Градът беше отцепен и той нямаше как да избяга. Знаехме, че е наоколо, но не знаехме къде точно. Поне до този момент. Берлин е голям град. Има много места, където човек може да се скрие, но не е лесно да се скриеш от отдел „Секретни престъпления”. Разбрахме, че Ханс се крие в хотел в центъра на града. Когато стигнахме, преди да излезем от колата видях, че Дейвид слага заглушител на своя глог. Попитах го какво прави, а той отговори, че Хидемайер може да е въоръжен и ако се наложи да го застреля, желае да го направи без много шум. Вече знаех, че дори и да не беше въоръжен Ханс щеше да умре. Изчакахме подкреплението и се запътихме към стаята му на третия етаж. Бавно и без да се набиваме на очи, аз, Дейвид и още двама агенти, които вървяха няколко метра зад нас, се придвижвахме напред с една ясна цел – възвръщането и обезопасяването на тази така ценна информация. Хидемайер имаше среща с журналист от известен немски вестник. Срещата беше уговорена за след час в ресторанта на хотела. Това, което журналистът не знаеше беше, че щеше да чака около половин час и ядосан, че са му вързали тенекия, да си тръгне, псувайки на ум Ханс.
Дейвид опита да отвори вратата на стаята на Хидемайер, но откри, че е заключена. Без да губи повече време я разби с ритник и установи, че в стаята няма никого. В банята също не откри никого. Подкреплението ни стоеше пред вратата. Дейвид излезе на балкона и огледа района. Отиде до гардероба и реши да го отвори. Последва изстрел и го видях как се свлича на земята. Извадих оръжието си и изстрелях три патрона през дървения гардероб. Тялото на Ханс падна върху това на Дейвид, чиито мозък се изтичаше на пода. Действах инстинктивно, точно как съм обучен. Хидемайер все още дишаше тежко. Двамата агенти, които пазеха пред вратата влязоха в стаята, но като видяха, че всичко е приключило свалиха оръжията си, върнаха се на поста си пред вратата и набраха бърза помощ. Приближих се към Ханс. Опитваше се да каже нещо, но не можеше. Разтвори лявата си ръка и ми подаде флашка. Взех я. Погледнах го в очите и видях как душата му угасва, а моята започна да гори по-силно от всякога.