автор: Breeze

Гърция я посрещна хладна и мрачна. Мокри снежинки се лепеха по стъклото, правеха фигурки и се стичаха надолу като сълзи. Сви се на седалката.
Пъхна дланите в топлата фланела. Нямаше очи да види красивите, отрупани със сняг дървета по пътя. Вглъбена, чуваше само плача на сърцето- " Боже, искам я жива"....Притвори клепачите. Не, нямаше да заспи. Нямаше как да притъпи спомена. Трябваше да го изживее отново, за да се освободи , доколкото може. Ако можеше...
Беше преди Коледа. Хората се суетяха, избираха подаръци, украсяваха елхи. Само Инес не мислеше за нищо друго, освен да приготви онези задължителни постни ястия за Бъдни вечер и да пътува до съседния град, да може да хване свиждането в болницата. Позволиха й да влезе, все пак беше празник. Тя лежеше отпусната на леглото, безмълвна, кротка. Беше се смалила. Беше заприличала на малко дете. Докосна ръката й, задържа я. Напипа пулса- тупкаше равномерно и спокойно. Това и даде кураж и тя си тръгна леко успокоена. Утре отново щеше да дойде. Така минаха няколко дни. Дойде момента на изписването- беше изтекла клиничната пътека. Инес настоя за контролен скенер. Линейката вместо към профилакториума караше вече със страшна бързина и виеща към Пирогов. Ставаше дума за спешна операция и въпрос на часове. Неврохирургът предложи няколко варианта. Избраха най- скъпия като най- надежден. За по-малко от два часа трябваше да се намери четирицифрена сума, за да може на другият ден да се изпълни тази животоспасяваща операция . На другия ден часовете се влачеха толкова бавно, че всяка минута изглеждаше като година. Инес беше спокойна, знаеше че тя ще живее.Беше се доверила на вътрешното си усещане, то не я беше подвеждало. Посрещнаха Нова година в болницата. Гледаха зарята през прозореца и си пожелаха да са здрави. Някой беше намерил дрянова пръчка и със силата на слабите си ръце, тя сурвака медицинската сестра и санитарката, които дойдоха в стаята да честитят настъпващата година. Сутринта, когато пътуваше към къщи, по телефона се обади една приятелка, работеща в Гърция от дълги години. Инес я помоли да й намери работа, за да може да се справи със заемите.
След двайсетина дни Инес вече пътуваше към Гърция. Беше ли лудост- та, тя не знаеше езика, не познаваше манталитета. Нямаше и най- малка представа с какво ще се сблъска. Беше си приготвила куфара толкова бързо- няколко дрешки, разговорници и речници. Тежаха повече сладкишите, които приятелката беше пожелала. Инес знаеше, че ще справи. Животът я беше научил на много неща. Толкова много уроци и беше показал и я изпитваше безпощадно, без капка жал към крехката и нежна душа. Не успя да я пречупи, само я огъваше доземи.
Автобусът спря на безиностанция за кратка почивка. Инес слезе, за да си купи карта за телефона. Запали си цигара, вдъхна дълбоко. Вместо издишане тя промълви- „ Майчице, мила майчице, трябва да ме дочакаш... Жива... ”