автор: marsi

Беше ранна пролет. Понякога се удивлявам как зимата изведнъж абдикира и по остриетата на ледените висулки разцъфват капчуци, а ръждивите петна по улука приличат на ухилени слънца.
Само снежният човек в двора на съседите омърлушено изпада в депресивна предщъркелова безметежност. Очите му от снощи са кривогледи, черните копчета разкривено пристягат вече не дотам овалната снага, спаруженият нос – някога ярко оранжев (навярно от нитратите) по първи петли се търкулна аристократично в калта.
Ето така разбрах, че е ранна пролет. Тогава срещнах Ани. Изглеждаше тъжна, не, сякаш тъгата се бе въплътила в женски образ – траурен обелиск на пламенна женственост. Седеше на пейка, в края на парка, до пресъхнал шадраван и гледаше втренчено тривиално скучен лилипут (навярно замислен като Амур). Когато срещнах Ани, тя беше в черно. Немирни руси къдрици, акуратно пригладени в кок, изваяно, с цвят на рано откъсната праскова лице, восъчни скули, под перфектно поддържани вежди. Устни, които и без ботокс бяха достатъчно плътни, за да те накарат да мечтаеш за целувка. И високо вдигната брадичка. На някои хора им отива черно, други са родени, за да го носят. Ани беше от вторите. Ледена външност, тръпнеща за клечка кибрит.
Аз бях клечката (поне така си се представях). Строен, 42 годишен, ерген (смятах завинаги). Имах морско свинче, съжителството ми с него бе повече от брачно привързване. И ако обетът, „докато смъртта ни раздели”, имаше стойност на клетва за вярност, радвах се, че морските свинчета живеят максимум 10-тина години, повече би ми дошло „в повече”. Няколко кратки връзки го потвърждаваха. Колегите ме смятаха за авантюрист, защото умирах да живея тук и сега и не планирах как и кога ще прекарам следващата отпуска – от септември, за май. А аз просто си мислех, че светът се върти наоколо – понякога по-близо, друг път по-далеч, но винаги около Мен.
Докато не срещнах Ани. Тялото й – изпънато като струна. На два сантиметра от облегалката на пейката. Дървото сякаш дишаше в ревера на подпрения косо чадър. И той беше черен. Стъклено син поглед, вперен в шадравана. „ Дали не очаква Амурът да уринира?!” – мисълта почти ме накара да избухна в истеричен кикот. Днес беше шантав ден… Даже много шантав.
***
Можеше да отмине. Можеше да седне на която и да е друга пейка в парка. Самотното ядене на сандвич със студено пуешко не изискваше кой знае какви екстри. Можеше да е като всеки друг ден, но този все пак беше „шантав”… Той се отправи точно към пейката, на която седеше блондинката в царствено черно, почти защитена от него, и в същото време – беззащитно руса, с всички предизвикателства на младостта.
***
- Мога ли да седна до Вас?
Стъклено синият поглед не просто го проучи. Той направо премина през него. Обърна сакото му с хастара навън, не, обърна стомаха му и върза онези отдавна спящи (така поне смяташе) възелчета от нерви в сладък спомен за ухание на дива мента, лайка и кукуряк в прясно окосена ливада. Леко тръпчивият мирис на горчив бадем беше излишен, но какво ли разбираше той, един преуспяващ за възрастта си брокер от парфюми.
- Пейката е на всички! – Бавно плъзна ръка и взе чадъра.
Малко над китката, малко (носеше черни кожени ръкавици) блесна бледа, с цвят на рано откъсната праскова кожа. Наниз перли само още по-силно подчертаваше привлекателността й. Мълчаха дълго. Изпитваше диво желание да я заговори, но думите му убягваха. Всички тренирани свалки като че се бяха изпарили и главата му кънтеше от празнота. Дори и не помисли да извади сандвича. Щеше да е анархично, щеше да е безбожно арогантно да задъвче студеното пуешко в присъствието на такава красота.
Две настръхнали врабчета се заиграха с лилипута. Цвърченето им я стресна за миг и клепачите й леко се присвиха.
- Щастливи животинки, а?! Безгрижен живот!
Обърна се и го изгледа изпитателно.
- Това, че споделяме една и съща пейка, не ни ангажира непременно да водим разговор.
Загледа се в обувките си, изчервен до уши. Кратко, точно и ясно – като шамар…
- Аз …исках да си побъбрим.
- И защо решихте, че имам нужда от разговори?!
Стана и приглади чернотата на чадъра с финес. В мига преди раменете й да се извият и от очарованието й да остане само неясен отдалечаващ се силует, устните й се разтвориха в лека усмивка.
- В живота си съм чувала много неща, но само в тишината няма лъжи…
Изпрати я с поглед. Гледаше дълго, без дори да мигне, гледаше я неприлично, гледаше като разгонен самец как разкошното черно вибрира под стъпките й. Тя сякаш не докосваше земята, а се носеше. И само лекото ухание на дива мента, лайка и кукуряк в прясно окосена ливада напомняха за физическото й присъствие.
Така срещна Ани. И ако на някои хора им отива черно, Ани бе родена да го носи.
***
В онзи ден така и не обядвах. Ето на това му се казва да се нахраниш с поглед. Разделих сандвича между две дръгливи псета и забързах към офиса. Денят изтече край ушите ми. Гледах като „девственик в забранени списания”, унесено ухилен. Ръцете ми механично вадеха и прибираха документи, на които съзнанието така и не обърна внимание, защото … в носа ми натрапчиво витаеше присъствието на парфюм с дъх на дива мента, лайка и кукуряк в прясно окосена ливада. Домашното уединение ме довърши.Писукането на морското свинче, недоволно от внезапната ми незаинтересованост към пухкавата му рижава особа, ескалираше от сръдливо квичене до войнствено кресчендо. Изпразних няколко бири и се метнах в леглото.
Събуди ме капчукът. Кап – чук – кап…Спомен за ефирно поклащаш се в далечината силует, тънки токчета, изваян глезен, който продължава в…Ето там е трагедията, не знаех в какво. Роклята й бе порядъчно дълга, за да скрива подробностите.
***
7 часа. Скочи като ужилен. Ако държеше на реномето на изряден служител, трябваше по най-бързия начин да стигне до офиса.
Опитваше да си „събере” мислите, неуспешно. В 12-сет изхвърча през вратата на сградата и забърза към парка. Тя седеше точно като вчера – вперила стъклено син поглед в лилипута на празния шадраван. Днес чадърът липсваше, затова пък немирните къдрици надничаха любопитно изпод симпатична черна шапка с асиметрична периферия. Дъхът му изскачаше на тънки въздишащи пресекулки, в такт с бушуващия ритъм на сърцето. Етюдът от вчера се повтори, мълчанието също. После тя стана и си тръгна, точно както вече го бе правила, а той отново раздели сандвича си със студено пуешко между двете дръгливи псета и още по-разсеян ( дразнещо разсеян), изчака с нетърпение края на работния ден. Така между впрочем се развиха и следващите дни, те пък прераснаха в седмици…Желанието му растеше лавинообразно. Толкова искаше да я заговори. Сънуваше че държи в длани лицето й, с цвят на рано откъсната праскова, как шепне в ушенцето, отмахвайки немирните къдрици…Не спеше. Не ядеше. Колегите го подкачаха, че е заприличал на сомнамбул, но ироничните погледи все по-често наподобяваха загриженост.
***
- Господине, имам чувството, че ме преследвате?! – Стъклено сините очи се впиха в неговите.Върху устните й се появи въздушна усмивка. Отметна немирна къдрица от челото си, а перлите, малко над черните ръкавици, иззвъняха напевно.
- Не, аз…
- Има достатъчно много пейки в парка, а вие всеки ден сядате точно на моята.
- Ваша ли е?
- Да. Виждате ли скулптурата?! Съпругът ми я сътвори. А пейката монтира наблизо, за да мога всеки ден да го жалея.
Почувства се ужасно неловко. Смутено наведе глава и зарови обувки в рохкавата пръст.
- Извинете ме…аз…
Тя погледна часовника си и се изправи с финес
- Беше ми приятно да побъбрим. Не се притеснявайте, идвайте когато поискате. Алекс е трогнат от вниманието ви към изкуството му.
Очите им се срещнаха за първи път в анфас.
- Казвам се Ани. – ръката й леко докосна неговата, през тялото му премина тайфун. Краката му омекнаха и не само в коленете, чак до гърлото го „полазиха мравки”. Шепнешком се опита да я задържи още миг.
- Много сте любезна…аз, сигурно работите наблизо, позволете да ви придружа…
- Аз работя тук.
- Тук ли?!
Ръката му неволно проследи погледа в оглед на пустия парк.
- Но как тук, с какво се занимавате?
- Аз съм идеалната вдовица.
Внезапно изпита нужда да се разсмее и да се смее, и да се смее…Шантава история. Идеална вдовица…Тя предусети мислите му и изправи рамене. Очите й отново бяха стъклени.
- Сега ми позволете да вървя.
- Но къде отивате?!
- От 13 до 16 часа жалея на гроба на седмия си съпруг, а днес се навършват и петнайсет години от смъртта на първия, така че програмата ми е малко натоварена. До скоро.
Изпитателен поглед – беше забравил да се представи. „Колко невъзпитано”.
- Слави, казвам се Слави…
- До скоро, Слави!
Силуетът й плавно избледня в далечината (кап-чук-кап…). Седна отново на пейката й. По-скоро се сгромоляса. Едновременно трепереше и се потеше. „Шантава работа…шантава…шантава”. Този път си изяде сандвича. Направи го механично, почти без да дъвче.
„- Влюбен е, не е на себе си…
- Той, влюбен?! Слави е влюбен единствено в шума на банкноти..
- Да не му е умряло морското свинче.
- Нямаше да го преживява толкова.
- Сигурно е направил рискова инвестиция…”
Шушукания, шушукания…Чуваше ги навсякъде, носеха се като ехо под стъпките му – в коридора, в тоалетната, дори на бара, даже в сигнала на телефона, докато чакаше Ани да вдигне слушалката. Шушукания. Само при нея се чувстваше защитен, само в аромата на парфюма й се усещаше щастлив. Недоволството му нарастваше едновременно се шепота. „Полудявам ли”…
***
Сега това беше минало. Тишината – ежедневие. Покоят – внушителен. От време на време плашливи крачета се прокрадваха предпазливо - гладни мустачки и розови нокти, няколко буболечки и естествено…червеи. В началото ги чуваше постоянно, но с времето…Отидоха си. Усещаше единствено шепота на трева. И нейния шепот. Всеки ден, точно преди камбаната на близкия параклис да отброи четири пъти. Чуваше шумоленето на черната рокля, мекия допир на тафта в твърдата плът на пейка. Сама я поръча. Беше дочул как разговаря с градинаря и подозираше, че него жалееше най-много от всичките си съпрузи, но тя (такава си беше Ани, коректна) никога не би го признала. Беше наясно с правилата. Всеки ден, точно от 16 до 19 часа Ани беше неговата идеална вдовица. Сядаше кротко и се взираше в снимката му, а из въздуха се носеше онова прекрасно ухание на дива мента, лайка и кукуряк в прясно окосена ливада. Леко тръпчивият мирис на горчив бадем беше излишен, но какво ли разбираше той. И само от време на време от стъклено сините очи, по кожата с цвят на рано узряла праскова изригваха капчуци.
***
След време се появи Другия. Изтъкан от емоции, готов да изригне от чувства. Нахакан в самоувереността си, че е идеалната „клечка кибрит”, която да разпали Ани. В началото изпитваше паническа ревност. В началото търсеше отговори, чувстваше се предаден. Тя притежаваше всичките му спестявания, даже морското свинче, нямаше нужда от…Ани не пропусна нито една среща. Винаги идваше малко преди камбаните на близкия параклис да ударят „неговото време” и го жалеше като идеална вдовица.
А другият, той щеше да бъде номер 9. Разбра го от погледа, с който я изпрати. Гледаше дълго, без дори да мигне, гледаше я неприлично, гледаше като разгонен самец как разкошното черно вибрира под стъпките й. Тя сякаш не докосваше земята, а се носеше. И само лекото ухание на дива мента, лайка и кукуряк в прясно окосена ливада напомняха за физическото й присъствие.
Такава беше Ани – идеалната вдовица. И ако на някои хора им отива черно, то Ани бе родена, за да го носи.