автор: 1_0_9

Преди много, много години, толкова много, че никой не можел да ги преброи една черна гора била залята от вълшебства. Тя била толкова гъста, че всеки, който се опитвал да я прекоси попадал в клопка и оставал да се лута в нея вечно.
И докато опиващи неясени звуци шепнещи зад дърветата и песните на реещите се дракони давали напразни надежди на пътешествениците за правилната посока тя не спирала да се къпе в лазурната влага на безбройните водопади, потоци и облаци мъгла които я изпълвали. Само един единствен човек знаел колко далеч от там се намира малка дървена къщичка, в която живеели Червената Шапчица и майка й, но той превърнал себе си в пясъчна скала и останал завинаги в обятията на ветровете. Една сутрин, преди слънцето да се покаже вратата на стаята, в която Червената Шапчица все още спяла, се отворила и в нея влязла майка й, връщайки се с пълна кошница малини и гъби. Тя седнала на ръба на леглото и сложила ръка върху рамото на дъщеря си.
- Събуди се миличка - заговорила й тихо тя - трябва да отидеш при баба си и да й занесеш кошница с курабийки, вино, козунак и червени петна от малините по стените.
Червената Шапчица се обърнала бавно и с много усилия успяла да отвори очите си, които издавали, че все още не била изплувала напълно от света на сънищата. Майка й се усмихнала и я целунала нежно по челото:
- Трябава да посетиш...
- Ще отида мамо, ще помогна на старата си баба. Аз я обичам мамо.
Стаята не била голяма. В нея се намирал един стар, достолепен шкаф, скован от плътни и тежки дъски, килим и легло - точно до малко но много радостно и приветливо прозорче.
- Обичам старата си баба...
Малко по-късно Червената Шапчица се сбогувала с майка си и тръгнала по една пътека към голямата стара гора. Нощта притискала с тежестта си света - осезаема и приятна. Имало много път до къщата на баба й, но един блуждаещ и непретенциозен на пръв поглед въпрос родил се в малката й главица, веднага след тръгването, отнемал все повече и повече от спокойствието й.
"Защо мама ме събуди толкова рано..? защо... защо. Не ме ли обича вече? Не мога да съм сигурна, но мисля че е така. Ето я природата. Но все пак не е лошо. Нощ. Не можах да се наспя, въпреки това е интересно през тези храсти. Хладно и влажно. Има нещо тук като че ли. Навярно никога няма да изпитам това чувство отново. Възможно ли е, все пак, да се случи? Едва ли някога ще мога да изразя достатъчно добре недоумението си от този въпрос, но това е само заради отговора, към който води."
Шкафа и всичко останало било в уютната й стая, но това сега нямало значение. Тя си спомнила за един разговор с майка си. Били вкъщи и увлечени една от друга и зашеметени всяка от себе си, дали възможност на мракът да се спусне незабелязано. Гласовете им вибрирали игриво в притъмнелите стаи и изпълвали къщата с мекота и топъл уют. Темата на спора била кръглото зелено килимче, застлано в центъра на пода и по-конкретно неговата виталност. Червената Шапчица била застъпник на идеята за необходимостта от вливане на солидна доза буквализъм в олицетворяването му, рискувайки да попадне под ударите на безмилостни цинични усмивки и саркастично поднесени антианимистични обяснения. Тя още помнела думите си:
"Живо е мамо, дори ни слуша в момента. Може да направи всичко с нас..."
Гората наоколо по неповторим начин разкривала величието си като поставяла пред очите на Червената Шапчица цяла палитра от дървета. Вниманието й, обаче, се спряло само на едно от тях.
"Трябва да се кача на това дърво - помислила си тя - да се превърна в звездоброец сред най-високите му клони и да броя звездите докато свършат."
Тя се приближила, обгърнала ствола му и тихо започнала да се смее усещайки влагата по кората. После опряла лице в него и поела дълбоко въздух, изпълвайки гърдите си с истинско разнообразие от дървесни аромати.
"Дали да не спя в листата? Дали да не тичам нанякъде с надежда да стигна до някое царство? То е съвсем близо..."
Страданието липсвало в този момент. Било другаде и жълтите пеперуди спокойно летели високо в синкавите облаци отправени на север към полярното сияние. Без да отделя поглед от тях Червената Шапчица замечтано продължила по пътя си и неусетно се озовала сред една обширна поляна с висока трева. Студения въздух, стелещ се над нея, я превръщал в много, много потайно място.Това я накарало да спре за известно време. Достатъчно за да установи непроизносимостта на всичко, което се случвало там. Били изминали 2 часа откакто утрото напомнило за себе си с едва забелижимия отенък, но от тогава нищо повече не се било променило. Времето минавало, а то все не идвало и не идвало. Червената Шапчица вече виждала къщата на баба си в далечината. Не след дълго входната врата хлопнала зад гърба й.
- Бабо, нося ти кошница с нещо, което ще ти хареса! Бабо, къде си - отеквал радостно гласа й докато вървяла към кухнята. Баба й била там, но един чайник врял върху нажежената печка, а на масата лежал голям, красиво прегънат бял лист. Тя го взела и след като разбрала, че е оставен за нея прочела:
"Мила Червена Шапчице, когато четеш тези редове, аз вече няма да съм тук, а чайника ще ври върху печката. Вчера дъжда не спря цял ден и аз реших да прочета "Червената Шапчица" докрай. Вече знам, че вълка скоро ще дойде да ме изяде, затова напускам това място. С много обич баба."
Последното "баба" било изписано с доста странно разкривени букви.
"Господи - помислила си Червената Шапчица, докато излизала от къщата на баба си - дали наистина съм права за климичето..."
Навън все още било полумрак. Бистри, кристални капчици се спускали по стеблата и листата на копривата, която заграждала северната страна на къщата. Замислена тя тръгнала бавно по обратния път, но храстите срещу нея се раздвижили и след секунда се оформила фигура. Бил вълкът със сива, мръсна и разпокъсана козина.Червената Шапчица го видяла ясно, но нямало как да отдели от вниманието си за нещо толкова несъществено като него, когато въпросите около килимчето се издигали пред нея в шеметни размери. С безразличие наблюдавала как вълкът осверепял, с пяна стичаща се от устата се спуснал към нея, направил един огромен скок и се строполил върху й.
- Събуди се миличка - заговорила й тихо тя - трябва да отидеш при баба си и да й занесеш кошница с курабийки, вино, козунак и червени петна от малините по стените.
Червената Шапчица се обърнала бавно и с много усилия успяла да отвори очите си, които...
- Артър, какво правиш?
- Слушам приказката за Червената Шапчица, мамо.
- Вече ти казах, че записа е развален. Време е да си лягаш, стана късно. Нали знаеш, че утре…
Гласът й се чуваше все по-слабо и слабо докато накрая се изгубил съвсем в ослепителните облаци мъгла около един поток.