автор: meiia

По жътва жегата плете въжета
от класове към слънчевите двери.
Мълчано време е, твори мъжете
и мигове - сърцето ми да те намери.
Коси до жълто всичко от пейзажа
покоят ми в пресъхнала палитра.
Ще бъде малко всичко да ти кажа,
ще бъде на мълчанието хитрост,
за да не чувстваш, че така изчезвам
след думите си от презряло жито -
покълващи, щом са очи на бездна,
едва ли ще си тръгна от живота сита.
И ако връзвам морна думите на снопи
от тишини, събличащи страха до голо,
и се изгубвам цяла в тесните синкопи
на всяко трудно мое „горе” или „долу”,
навярно ще съм спряла да те търся
и миг по миг в съня ще се разтворя.
И вече нищо от незрялата ми дързост
за любовта си неуморно да говоря
не ще остане видимо, да те тревожи.
Изчезнала, дано така да съм начало…
Едно зрънце от спомен да положиш
в безкрая си, преди да ми е загорчало,
ще се събудя в новия си свят отвъден,
да те обичам, в друг живот, отново.
Но жътва е и птиците, като напъдени,
кълват от любовта ми. Наготово.