Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Vrytka
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14027

Онлайн са:
Анонимни: 358
ХуЛитери: 5
Всичко: 363

Онлайн сега:
:: rosi45
:: pastirka
:: JasminIvanova
:: Mitko19
:: LeoBedrosian

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2022 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
3 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДобрата новина
раздел: Разкази
автор: centsche

Ядовете ми започнаха, когато се обеси Караман. Глупавичкият редовно се измъкваше от нашийника и ядеше бой. Едвам успявах да го върна обратно като всеки път го връзвах с по-здрав и по-дебел синджир от предишния. Други проблеми не ми е създавал.
Мъчно ми е, че останах единствен мъжкар сред стадо женски – съпруга Цонка, три писани и куп зайкини. Тропчо - заека го застигна ножът, защото не вършеше работа и изостанах с производството на питомници за фризера. Одраните и замразени зайци хвърчаха за града при щерката Ивка – вече известна ветеринарна докторка.
Първоизточникът на ядовете ми тръгна от Цонка. Упрекваше ме, че нямам европейско отношение към кучето. Поиска да го вържа на тел, както правели по техния край. Караман щял повече да се раздвижва и нямало да бяга. Като че ли не знам за какво се измъква любовникът му с любовник! Е, вързах го и наистина обхождаше по-широк периметър.
Един горещ юнски ден отидохме с жената на пазар до Средец без умисъл за оставане, но ни срещна братовчедът Стою. Покани ни да полеем чисто новото му внуче. Те – неговичките откога се мъчеха да се възпроизведат и най-после чудото станало! Поливахме до късни доби, а на другия ден след като се прибрахме, заварихме Караман с насукан синджир около забито в земята колче. Нашият скъсал телта. Хукнал да бяга, но се закачил. Не могъл дебелокожухият каракачан да се отсуче и най-вероятно е умрял от топлинен удар. Според жена ми нарочно се обесил, заради нехуманното ми отношение към него. Как да споря с жена? Клекнах на нейната версия и за да ги омилостивя двете с дъщерята, склоних за нов пазач. Мен, ако ме питат, бих взел какъв да е пес, понеже наистина нямам време за специални отношения с куче. То ми трябва, за да лае, когато ни няма да показва, че има живот в къщата и да държи крадливите очи далече от зайците. Ей, затова ми трябва!
На жените им дай все да се фукат. Тоя път решили фукнята да е за куче. Не щат какво да е, ами го искат от сой. Кучетата от сой са страшно скъпи, но дъщерята нали е ветеринарка и е много навътре в нещата. Имала за клиент някакъв софийски професор с чистокръвна далматинка, носителка на не знам колко си награди. Професорът пък имал за приятел цигулар от филхармонията, горд притежател на английски сетер, чието родословно дърво сучело корени чак в кучкарника на английската кралица. Докато професорът и цигуларят разпалено обменяли мисли по болни за интелигенцията проблеми, джентълменът облагородил сеньоритата. Стопаните не били във възторг от нежеланото зачатие, още повече от пръкването на мелези. Професорът, нали бил така да се каже от женската страна, поел бремето да отгледа нечаканото потомство, а музикантът презрително му обърнал гръб и не пожелал да осинови нито едно кутре. Такъв е произходът на нашата Кая. Дадоха я без нищо, само за да се отърват от нея.
Когато за първи път я видях, бях впечатлен от благородството, което излъчваше. Все едно гледах принцеса – източена, с дълги крака, широк гръден кош и стойка на хрътка. Имаше петна като на далматинската порода, симетрично разположени спрямо гръбнака. Отгоре бяха по-едри, а към корема ставаха по-ситни. Надолу по краката окраската преминаваше в наситено кафяво до черно. Главата и ушите също бяха изразително тъмни като на африканска девойка. С една дума: красавица. А как прелестно ветрееше уши в бяг и как от раз прескачаше оградата! Бедна ви е фантазията! Но... бързо ме приземи, когато намерих перушина в двора, а на следващия ден я видях грациозно захапала едно от мисирчетата на комшиите. До тук със специалното отношение. Наложи се да я връзвам, за да обуздая порива на ловните й инстинкти.
Въпреки поразиите гальовната Кая ми легна на сърце. Радваше ми се като вдигаше предни крака върху моите рамене и навираше муцуна във врата ми без да пропусне влажното облизване вместо целувка. Откога Цонка не беше ме прегръщала? От кога не се беше гушила в мен? Пък с Ивка отдавна сме само на ръкостискане. Никакви целувки и лигавщини. Била вече голяма жена. Ами като е голяма жена защо не роди едно внученце, та с него да се занимаваме? Но там не се бъркам. Има приятел. Живеят заедно. Каквото искат – това да правят! Ние само седим и чакаме. И докато чакаме отделих място в двора, сях райграс и оформих полянка, където ще тича бъдещото внуче. В дърводелската работилница измайсторих люлка, катерушка и къщичка. Остана само да ги боядисам и монтирам, но за сега пазя тайна и чакам да ми сервират добрата новина, за да ги покажа и да питам щерката в какви цветове да бъдат.
Заобичах Кая като собствена дъщеря, а тя точно като дъщеря започна да ми създава неприятности. Забелязах, че много бързо й свършват гранулите в хранилката. На такова ядене вече да е слон, а прилича по-скоро на анорексична манекенка. Веднага заподозрях чужда намеса. Бре, рекох си, какво ще е това животно, което ще се промъква под носа на кучето и ще му яде храната? Мишки ли са? Котка ли е? Или пък пор? А може би невестулка? И защо Кая го оставя да си хапва без никаква реакция? Заложих се да дебна и за мой ужас установих, че това е помиярът на Айшето – един късаброк по нашенски, наполовина на нейния ръст, тантурест и космат с неопределена кучешка самоличност. Падна ми перде пред очите и както брадвичката ми беше под ръка я метнах към него. Ей ония цепнатини в ламарината на гаража са все от острието, когато съм целил песа. Не улучвам, мама му стара! Измъква се гадината! Последният път ме вледени студена пот. Ами... ако... той... и... тя?.... Като че ли има известни признаци... Веднага взех мерки. Докато премине разгонването командировах Кая в двора на едно предприятие, където никакво мъжко псе не може да прескочи двуметровата ограда.
Пак бях по работа в Средец и по пътя сме се разминали с дъщерята. Тя решила да ни гостува за празниците. Ние с братовчеда приключихме с ашладисването на овошките и седнахме в близкото кафене. Пийваме биричка, та набързо да оветреем преди тръгване, за да не ни подушат ченгетата. Стою вади албумче със снимки на неговото внуче. Гледаме ги, радваме се, а телефонът ми се киска с гласа на катерицата от един анимационен филм. Значи търси ме Ивка. „Кажи, татювото!” Съвсем загрижено от другата страна: „Ще се прибираш ли скоро?” „До мръкване съм си вкъщи. Защо питаш?” „Имам много важна новина” – и затвори.
Ох, как ми се разтуптя сърцето и една радост ме обзе! Бутам настрана бирата и ставам да тръгвам. Стою ме спира, а на мен в главата ми се върти, че свърши ланската ракия, а новата не съм я сварил. Е, хайде, с уиски ще черпя за добрата новина! Няма да казвам за какво. Така – за здраве, всичко да е наред, та и ние да се видим с внуче.
Вкъщи ме очаква подредена маса. Сядам. Чакам... Двете с майка си домакинстват и почти не ми обръщат внимание. „Е – нетърпеливо питам – каква е новината?” „А, нищо. Ще ставаш дядо” – вяло отвръща Ивка. „Е как нищо! – възмущавам се. – Дайте го да полеем!” „Какво ще поливаш? – сопва ми се Цонка. – Изтървал си Кая и ще имаме кученца.”
А на мен ми прималя, причерня... Някак отдалече чувам жената да казва: „Какво му стана на тоя човек? Не вярвах толкова да го изживява за едно куче. Йовчо! Йовчо!...”


Публикувано от alfa_c на 18.07.2013 @ 18:05:54 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   centsche

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

За баба ми Полихрония (из спомените на Джимо)
автор: Zvon
1270 четения | оценка 5

показвания 32308
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Добрата новина" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Добрата новина
от ZAGORA на 19.07.2013 @ 15:17:15
(Профил | Изпрати бележка)
Ха честито,дядо!Нека ти са живи и здрави внучетата от Кая.Аз не можах да стана баба.Моят Чарли си остана девственик и така се пресели в отвъдното.Красавец беше,но кучките не го одобряваха...Поздавявам те!


Re: Добрата новина
от centsche на 24.07.2013 @ 21:31:51
(Профил | Изпрати бележка)
Реалността е съвсем различна. Не съм дядо и всичко е на обратно с изключение прототипът на Караман, който наистина умря от топлинен удар. Но пък разказът добре се получи. Той е първият ми нефантастичен.

]