автор: krumski

Нализо до кварталното основно училище, намиращо се недалеч от центъра на града, в голяма двуетажна къща живееше Милена. Горният етаж обитаваше тя с родителите си, а долният бе зает от семейството на леля и.
Милена бе красиво и интелигентно момиче. Твърде отговорно и разумно за своята възраст. В училище бе пълна отличничка, години наред я избираха за отговорник на класа. Уроците и се отдаваха с лекота и всички учители се гордееха с нея.
Още в седми клас я приеха в математическата гимназия. Беше много щастлива. Дълго бе мечтала да учи именно там. Чакаше я голямо бъдеще.
Красива и умна, всички момчета бяха влюбени в нея, но със своята незаинтересованост разбиваше сърцата на много от тях.
Дълга черна коса на едри къдрици овенчаваше умната и главица, а големите и кристално-сини очи сразяваха с чара си. Но тя не се смяташе за нещо специално, не оценяваше красотата си и дори не се бе замисляла за любовта. Смяташе, че все още и е рано и че има доста време за подобни чувства. В десети клас тя бе последното момиче, което си нямаше гадже.
Един ден като се прибираха вкъщи с една нейна приятелка, видяха афиш за конкурса Мис. Момичето много искаше да отиде и ентусиазирано помоли Милена да я придружи за кураж на конкурса.
Тя имаше лошо мнение за миските и конкурсите за красота. Смяташе за обидно една жена да бъде оценявана само по външността и, без изобщо да се обръща внимание на интелектуалния и капацитет. Но се съгласи...
И така настъпи денят на предварителния кастинг. Двете момичета се явиха пред журито. Имаше още много красавици, желаещи короната и приза “Най-красиво момиче на годината”.
Първа на сцената излезе Милена. Щом я видя журито, веднага я хареса.
Приятелката и бе твърде ниска за модел и не продължи. Така на конкурса Милена остана сама. Двоумеше се дали да ходи или не. Не искаше да дефилира пред всички тези непознати хора само по банси костюм. Детската и свенливост все още не и позволяваше подобно нещо.
И все пак отиде. Не я избраха за Мис, но спечели почетното трето място. Наградата за него беше договор за рекламно лице с фирма “Лъчо” – занимаваща се с търговия и дистрибуция на ядки.
Милена бе много щастлива, до сега бе печелила само олимпиади и грамоти по математика, сега за първи път спечели нещо без да използва ума си. Победата и се стори твърде лесна.

Фирмата засне мащабна рекламна кампания с нея, така нейни снимки се появиха по календари и билбордове, рекламиращи ядките в цялата страна. Свенливостта и намаляваше. За снимките тя легна гола във вана с пържени фъстъци, а за календара позира облечена в римска туника, изсипвайки от златен рог на изобилието печени семки.
Собственик на фирмата бе чаровният Лъчезар. Макар на години да бе малко по-възрастен от баща и и да бе щастливо женен с две деца, той си позволяваше да флиртува с нея. И тя се поддаде на чара му. Лъскавият му живот я привличаше: скъпата кола, заведенията, които притежаваше. В началото всичко беше на шега. Мъжът я канеше, измисляйки разни причини ту на вечери, ту на служебни пътувания, ту на отварянето на нов магазин или на рекламна фотосесия. Така Милена се запозна с блясъка на висшето общество. Харесваше и да е между всичките тези богати хора, да споделя луксозния им начин на живот.
Макар да мислеше че е над тези работи, тя се увлече. Знаше, че Лъчо е женен и че заради децата няма да остави съпругата си, но и се искаше да изживее звезния си миг.
Така скоро тя се превърна в любовница на Лъчезар. Той бе щедър както към нея така и към жена си. Не искаше на никоя от двете да липсва нещо. Подаряваше скъпи дрехи, красиви подаръци, дори и купи кола – Смарт Роудстер. Вярно, че жена му Гергана караше джип, но това бе предостатъчно като за любовница. За съпугата си бе основал верига ресторанти, затова нае малкото училищно кафененце за Милена. Вече тя бе гранд дама.
Привикваше до такава степен, че започна да смята начина си на живот за нормален. Все пак тя не разбиваше семейството му.
Макар да беше втората жена в живота на Лъчо, той не пазеше връзката им в тайна. Жена му знеше за нея. Дори двете се бяха запознали. Няколко пъти вечеряха в ресторанта и. Тя не че ги подкрепяше, просто запазваше спокойствие.
Понякога Милена се чудеше, дали съпругата му наистина го обича или е с него само заради парите, затова си затваря очите пред забежките на мъжа си, само за да не ги загуби.
Изминаха две щастливи години за Милена. Връзката и с Лъчо се развиваше дори по-добре от очакваното. Заедно ходеха на почивка на екзотични дестинации. Той я отрупваше с подаръци. Плати ремонта на къщата на родителите и. Нае за нея луксозен апартамент в центъра на града, за да може да я вижда по всяко време. Кафененцето работеше добре и тя доби такова самочувствие, че започна да си вири носа пред съучениците си.
Вече на беше предишната Милена. Не ходеше редовно на училище, зари което оценките и паострадаха драстично. Оправдаваше се пред техните с работата в кафенето, но истината бе че нямаше никакво желание. Услади и се лесния живот на държанка и не смяташе да се отказва от него. Започна да носи пухени палта и тежък грим дори през деня.
Очите и, смело начернени с грим, контрастираха с ярките цикламени сенки и червилото. На училище ходеше така, сякаш идваше от дискотека. Съучениците и започнаха да се подхилкват зад гърба и.
Градът бе достатъчно малък и всички вече знаеха за връзката и с Лъчо.
Изведнъж нещата се промениха. Лъчо охладня. Спря да и се обажда. Договорът и за рекламно лице изтече. Той спря да плаща наема на кафененцето и тя скоро го загуби. Взе и дори колата.
Разделиха се. Той си бе намерил нова. Тя щеше да е новото рекламно лице на ядки “Лъчо”. От сега нататък тази жена щеше да живее в апартамента на центъра и да кара Роудстера.
Милена бе съсипана. Плака дълго и неутешимо. Затвори се за повече от седмица вкъщи, без да излиза.
Обичаше го силно. Бе развила до толкова собственически чуства към него, че когато той си отиде животът и изгуби смисъл. Целият лукс, цялата преструвка, че е част от заможния елит. Всичко се крепеше на него и парите му.
Сега Милена се превърна в обикновено момиче. След като напусна луксозния апартамент се пробра в къщата на родителите си. Ходеше пеша на училище. Само скъпите дрехи и силния грим напомняха за отминалата и слава.
“Това не можеше да продължава така” – мислеше си тя, и реши да намери нов Лъчо, чиито пари да запълнят празнината в сърцето и.
Започна да излиза с приятелки по най-луксозните дискотеки и барове, където се събираха богаташи. Целеше да си намери нов спонсор. Но някак си все не успяваше.
Тя бе красива и интерес към нея не липсваше, но повечето я исползваха за наколко вечери и толкоз. Никой не и предложи това, което тя получи от Лъчо и с което бе така свикнала – спокойствие и финансова независимост.
Затъваше все повече. Превърна се в обикновена компаньонка. Сменяше богаташ след богаташ. Но славата и я изпреварваше и никой не искаше да се обвърже с нещо, което можеше да ползва само за нощта.
Някъде между баровете и различните придружители, тя започна да взима наркотици. Движеше се по инерция към дъното. По-ниско нямаше как да пропадне.
Едва завърши училище. Продължаваше да търси спонсори, но наркотиците я съсипаха. Красотата и повехна, погледът и бе неадекватен и размазан. Първоначално ги употребяваше рядко, после зачести. Те в комбинация с алкохол прогонваха спомените и за Лъчо.
Излизаше с всеки, който предложеше да я почерпи. Нямаше и следа от предишното разумно и отговорно момиче.

Неуспехите и я доведоха до депресия. Тя се затвори удома и започна да се тъпче със сладки неща: торти, пасти, сладолед. Не излизаше никъде. Отказваше на напористите си “обожатели”. Започна да качва килограми.
Родителите забелязаха, че дъщеря им се измъчва и решиха, че най-добре ще е да смени града. Щеше да я разсее от старите мисли. Там тя трябваше да започне от начало. Да си даде нов шанс за по-добър живот.
Така и стана. Милена замина за столицата при приятелки. В София имаше толкова много възможности, щеше да си стъпи на краката и да избие Лъчезар от главата си.
Момичетата я приютиха в квартирата си и и започнаха да и търсят работа.
Милена реши да опита в една агенция за модели. Но макар снимките и да бяха красиви, тя отдавна не изглеждаше като на тях. Отказаха и. Бе станала твърде едра за модел. Това още повече я отчая.
Изпробва много диети. Без резултат. Следеше стриктно етикетите, да не би да има дори малко мазнини в храната която поема. Но резултатът винаги не беше достатъчно задоволителен, а апетитът и беше вълчи. Тогава опита да не се храни. По цели дни гладуваше, а накрая когато и прилошееше от глад се наяждаше като гладно животно, а след това изпитваше вина. Мразеше се за това което си причинява.
Тогава прибегна до нещо много по крайно - започна да повръща. Засищаше временно усещането си за глад и веднага тичаше да повърне изяденото. Независимо къде се намираше, щом хапнеше нещо, намираше повод да отиде до тоалетната и да си бръкне с пръст в гълото.
Първо беше един пръст, после два, накрая бъркаше с цяла длан. Зъбите и опираха в кокалчетата на китките и и им правеха рани. Бавеше се в тоалетната по половин час, докато не се убедеше, че стомахът и е напъно празен.
Така за по-малко от месец отслабна драстично. И живота и се подреди, поне привидно...
Скоро започна работа в една дискотека като сервитьорка. Приятелките и я уредиха. Посетителите бяха най-богатите и влиятелни хора в обществото, а сервитьорките се избираха единствено по красота. Само най-хубавите девойки получаваха тази работа.
Така Милена отново се завърна в обкръжението на богаташите, но този път като обслужващ персонал.
Беше хубавка и хващаше окото на богатите господа. Това я радваше, бе исключително доволна от повръщането. Снагата и тънка като топола, събираше погледите на всички мъже. Но това не и стигаше. Никога не бе достатъчно слаба. Смяташе, че само ако е идеално слаба би могла да бъде щастлива.
Започна да излиза с клиентите. Те и правеха подаръци, имаха претенции само тя да ги обслужва когато посещаваха заведението. Колегите започнаха да я наричат “Вип сервитьорката”. Всички богати и известни мъже от столицата се прекланяха пред красотата и. Сякаш бе открила разковничето. Дори не се замисляше, че състоянието и е болестно.
Намрази храната. Намрази я заради това, което причиняваше на фигурата и. Започна да мисли, че заради дебелината и я заряза Лъчо.
Залъгваше се, че ако отслабне още малко ще си го върне. Но това малко все не стигаше, то растеше постоянно, а тя ставаше все по-слаба и по-слаба.
Вманиячи са на тема тегло. Все се гледаше в огледалото и не бе доволна, струваше и се че е едра като крава, че сланините и се тресат. Купи специален кантар мерещ до точност от един грам. Единствено така можеше да бъде сигурна, че наистина намалява теглото си. Теглеше се по пет пъти на ден преди и след повръщането. Повръщаше в специални самозалепващи се пликове и теглеше колко е повърнатото.
Изнесе се сама на квартира. Страхуваше се приятелките и да узнаят за болестта и. Срамуваше се от това което прави, но само така можеше да изглежда добре в очите си. Не искаше никой да знае как отслабва, момичетатат трябвяше само да и завиждат за перфектната фигура.
Получи рабоатата като модел. Щом я видяха толкова отслабнала, веднага я наеха. Тя тържествуваше.
Много мъже се навъртаха около нея, отрупваха я с подаръци, водеха я на вечери, по яхти и скъпи екскурзии. Но тя все още не можеше да забрави Лъчо. Макар да и се струваше жалък и микроскопичен на фона на магнатите, с които си общуваше сега.
Напусна дискотеката. Не искаше да е слугиня на богатите, а част от обществото им. Започна кариера като модел. Появи се по реклами и списания. Вече не се снимаше с ядки, а със скъпи бижута и маркови тоалети. Ходеше на модни дефилета в Милано, Париж, Лондон.
Забеляза, че всички манекенки повръщат. Това я окуражи. Залъгваше се, че е нещо нормално, че е част от професията.
Отново започна да се друса. От гладуването нямаше сили, а трябваше някак да изтърпи дългите полети и отегчаващите приеми и ревюта.
По това време бе започнала връзка с известен наркобос. Малко се страхуваше от него и приятелите му, но връзката им и осигуряваше безплатна дрога.
С времето тя се стопяваше все повече и повече. Повръщаше толкова много пъти на ден, че гърлото и се инфектира. Гласът и загрубя.
Реши, че не си заслужава да повръща храната, по-добре изобщо да не консумира нищо. Скоро съвсем спря. Толкова силна бе омразата и към храната, че пребори дори глада. В името на суетата, тя не поемаше дори парченце плод, струваше и се, че и от него може да напълнее. Харесваше и как стомахът и къркори от глад. Чувстваше се наистина слаба, лека като перце, перфектна.
Скоро заприлича на жив скелет. Кожата и посивя и стана като пергамент, косата и оредя и окапа, а цветът и се промени.
От агенцията и отказваха участия – бе твърде слаба, но никой не смееше да и го каже в очите. Заможният и приятел скоро я изостави.
Тя разбира се реши, че виновни за всичко са “излишните” и колограми. Смяташе, че все още е твърде дебела.
Започна да пие отводнителни и слабителни хапчета. Хората при нужда пиеха по едно на ден, тя пиеше по пет. Празният и стомах храносмилаше само хапчетата.
Костите и изпъкнаха, челюстта и се издаде напред. Нямаше бузи, нямаше гърди. Месечният и цикъл спря. Тялото и бе малко като на невръстно момиченце. Старите и дрехи бяха огромни и и стояха като на закачалка. Стопи се като свещ, но все и беше малко.
По едно време незнайно как реши, че пълнее от водата и спря да приема течности. Мразеше тялото си, мразеше и себе си. Паметта и отслабваше, издръжливостта също. Излизаше до аптеката за нови отводнителни и забравяше за какво е отишла, а по късно започна дори да забравя къде живее.
Познатите и я подминаваха, никой не можеше да я познае. Толкова драстична бе разликата. Красивото здраво момиче от кориците и билбордите се бе превърнало в ходеща мумия.
Щом минеше по улицата всички я зяпаха. Където и да отидеше усещаше погледите впити в нея. Първоначално Милена мислеше, че хората я гледат с въсхищение. Както някога, когато бе здрава и красива. Но после осъзна, че всички я съжаляват.
Искаше да спре, но не можеше. Опита да се храни, но не задържаше храната. Всичко повръщаше отново и отново.
Започна да се облича в широки дрехи, за да скрие оголените си кокали. Носеше шапки с широка периферия скриващи хлътналите и бузи.
Един ден припадна на улицата. Бе толкова немощна, че не можеше да си стои на краката.
Минувачи се стекоха да и помогнат. Повикаха бърза помощ. Дойде линейката и я откара в болницата.
Тежеше само двадесет и осем килограма. Бе напълно обезводнена и имаше опасност за живота и. Диагнозата и бе тежка анорексия. Там я поставиха на системи. Екип от трима лекари бдяха над нея.
Нощта щеше да е критична. Истинско чудо бе, ако успееше да оживее до сутринта. Докторите алармираха родителите и. До сега тя ги държеше в неведение. Обаждаше им се два пъти седмично и ги успокояваше, че всичко е наред. Но не беше...
Това сякаш я събуди. Осъзна, че животът и се бе изплъзва от контрол. Вече не тя управляваше тялото си, а то нея. Толкова дълго го бе изтезавала, затваряйки си очите пред последстията, които му причинява, че то вече не издържаше.
Родителите и пътуваха към София. “Колко ли се бяха притеснили” – мислеше си тя. Защо ли им причиняваше такова нещо? Защо ли го причиняваше и на себе си?
Спомни си колко грижовни бяха те през цялото и детство, как се гордееха с единствената си дъщеря, с успехите и, с наградите от олимпиядите. Спомни си и съучениците и учителите. После любовта на живота и– Лъчо. Спомни си колко щастлива бе с него. Струваше и се, че всичко е било толкова отдавна, сякаш бе иминала цяла вечност...
Припомни си надеждите, които изпитваше премествайки се в столицата и последвалите и успехи. Световните модни подиуми и тълпите журналисти.
Чак сега напълно осъзнаваше грешката си. Целият и живот бе поредица от грешно взети решения.
Винаги бе искала да живее безгрижно, а сама си създаде най-големите грижи. Разумното и отговорно момиче което някога тя беше, провали живота си заради суетата.
Лекарите и казаха, че дори да оживее след тази вечер, никога повече няма да води нормален живот. Дългото гладуване бе нанесло на организма и, непоправими щети. Щеше до смъртта си да има проблеми с бъбреците и стомаха, с черният дроб и очите. Имаше вероятност цикълът и никога да не се нормализира и да няма деца. Трябваше завинаги да се бори с храната и омразата си към нея. И всичко това от суета...
Нощта бе дълга. Както за Милена, лежаща в болничното легло, така и за родителите и, хванали първия възможен транспорт за да я видят.
На сутринта грееше ярко слънце. Свежите му лъчи влизаха в болничната стая през огромния прозорец и милваха измъченото лице на Милена.
Тя едвам едвам отвори очи. Лицето и бе толкова изпито, че черепът и прозираше през кожата. Косата бе опадала на места оставяйки плешиви дупки на главата и. Зъбите и се бяха издали напред, разкривени и момичето едвам ги скриваше с устните си.
Жива съм – промълви тихо тя, и направи опит да се усмихне. Родителите и се спуснаха върху леглото и. Майка и плачеше:
Да дъще, ти бе много смела! Дръж се!
Простете ми...
Шшшт! Тихо миличка, нищо не е станало – прекъсна я майка и. – Всичко ще бъде наред, с баща ти ще се погрижим за теб. Отново ще си бъдеш старата Милена. Виж донесох ти любимата играчка – мистър Биигъл. Той бе красиво плющено мече.
Майка и се усмихваше през сълзи, стискайки ръката и. Милена също се усмихна. Лицата на родителите и привидно грееха, за да и вдъхнат кураж, но очите им гледха притеснено. И тримата знаеха, че казаното бе лъжа. Тя никога нямаше да бъде отново същата. Но тази заблуда изглеждаше така привлекателно, че и се искаше да повярва.
Множество кабели и маркучета опасваха тялото и. Системите я поддържаха жива. Бъбреците и бяха отказали, налагаше и се хемодиализа и трансплантация.
“Важното бе, че е жива”– радваха се родителите и.
Блуждаещият поглед на Милена съзря познат образ зад родителите и.
– Лъчо, ти дойде! – промърмори тя възбудено и се опита да се надигне в леглото, но не успя. Родителите се притекоха на помощ. Помогнаха слабото и телце да седне в леглото, но тя не можеше сама да се задържи, за това майка и я притисна до гърдите си.
Здравей, мили мой! Чаках те! Прости ми, че изглеждам така. – продължи момичето. Родителите и се спогледаха обезпокоени. В стаята бяха само те двамата и тя. Дъщеря им явно бълнуваше.
Милена опита да протегне ръка към мнимия образ на мъжа, но ръката и падна като покосена и тя загуби съзнание.
Машината до нея издаде продължителен писклив тон, а на екранчето се появи права линия. Майка и ревна като ранено жовотно, започна да я тресе и да я милва по лицето.
Сибуди се дъще, събуди се! – молеше тя, но напразно. Лекарският екип нахлу в стаята и се зае с пациентката. Родителите и трябваше да напуснат, оставяйки обичаната си дъщеря във вещите им ръце.
Майка и все още стискаше мечето и плачеше. Оставаше им само да се надяват...