автор: veselingv

Първо срещна погледa й. Случайно. Или не. Кой знае...
Тулуза беше изкусителна, както всеки септември. Началото на учебната година връщаше студентския плам в розовите отблясъци на старинната й архитектура. Разхладен след летния зной, въздухът пукаше от статичното електричество на следваканционните открития.
Имаше много хора в тази топла, съботна вечер на площада пред базиликата „Сан Сернан”. Хора на всякаква възраст. Предимно млади. Наобиколили сцената, на която се редуваха групи. Пънкът се възраждаше във Франция. Посланията му ставаха все по-актуални. И антиконформизмът, и директното противопоставяне на корупцията, на обществените догми, ограничаващи свободата на личността – все идеи, провокиращо близки на будните умове и сърца.
Атмосферата беше концертна. Като на концерт на живо. На безплатен концерт. На любима музика. Публиката беше възбудена, беше съпричастна, беше отдадена. Хората пееха, ръкомахаха. По-младите държаха в ръце бутилки бира. По-възрастните просто припяваха, с онзи характерен блясък в очите - прегръдката на неизбледнял спомен от младостта. Човешката памет не е като на фотографската хартия. Вятърът на времето издухва прашеца на детайлите. Остава контрастния щрих на основните цветове.
Той не беше тук заради музиката. Пънкът не беше любимият му стил. Всъщност почти не го познаваше. Дойде с приятели. Утринният хоризонт на двадесет и осемте му години жадуваше светлина. През последните месеци постепенно осъзна, че потъва в блатото на апатията . Монотонна работа с лимитирана перспектива. Хаотични връзки с предвидимо развитие. Даваше си сметка, че все по-малко неща го вълнуват, че все по-дефицитна е изненадата. И епизодичните напъни за събуждане, бяха вяли и неохотни. Имаше случаи, в които наистина не знаеше кой ден е.
Прие поканата на приятелите си, защото харесваше вибрацията на възторг, изпълваща такива събития. Волната, необременена, спонтанна реакция на всеки поотделно и на всички заедно го провокираше. Затова внимнието му следеше изразяването на емоциите . Ако въобще може да се нарече внимание. По-скоро несъзнателно, сетивно попиване на впечатления - изражения, движения, реплики. Наблюдаваше хората без някаква определена цел. Поне, не предварително поставена. Забавно му беше да преценява характери, темпераменти. Удивително е колко обаятелен и искрен, по детски чист, може да бъде човек в моменти на радостна възбуда, надникнал иззад маската на наложените - особено на самоналожените ограничения.
Тя изглеждаше отделно от всички край нея. Като че ли беше на друго място. В различно време. Не в същата реалност. Сякаш нищо наоколо не съществуваше. Едно вакуумно петънце свободно пространство, сред пресованата действителност. Попадна за миг на големите й тъмни очи и някак залепна за тях. Въобще не разбра, дали тя го забеляза. Погледът й не срещна неговия – просто премина през него. Усети първо този поглед .Усети го почти физически. Чак след това, видя лицето, тялото, доколкото беше възможно, сред плътната стена от хора. Беше на около четиридесет или малко повече. От тинейджърските си години смяташе всяка възраст над тридесет и пет за значителна. Сега, някак мимоходом осъзна примитивността на тази представа. С усилие на волята отвърна глава, колкото да осъзнае, че е необяснимо привлечен. Опита да си даде сметка защо, дръпнат от неудържимото желание да я погледне отново. Беше толокова магнетично, че въобще не достигна до отговор. Просто се обърна и потрепери – тя го гледаше.
След това всичко стана без да го управлява. В един миг колкото вечност, чрез очите, те проникнаха в душите си. Той малко неуверено, тя малко резервирано. И веднага след това изведнъж и дълбоко, свободно и изцяло. Не осъзна как тръгна, как измина тези няколко метра през преградата от тела, без да изпуска погледа й. Застана пред нея, с гръб към сцената. Въобще не знаеше къде е сцената. Не знаеше и какво има около него. Бяха само двамата. На дихание един от друг.
Беше...неизречима. Отново не можа да прецени възрастта й. Отбеляза го в полуунес, без да влага особен смисъл. Бездънни очи над очертани скули. Кожата – леко, екзотично мургава,порцеланово гладка. Ситни бръчици около очите, ефирни като оросена паяжинка. Така изразителни усстните не биха могли да бъдат и нарисувани. Косата, къса, абаносово тъмна, права, близнала издължената шия. Беше, може би, малко по-висока от него. Черната блуза без ракави подчертаваше женствени, но оформени рамене на човек, който спортува. Памучната материя повече загатваше, отколкото показваше стегнати, високи гърди. Върху най-изпъкналата част на лявата, беше избродирана бяла пеперуда. Грациозното й тяло пръскаше естествената дивота на сърната, която видя лятото в планината.
Възприемаше я, без да отмества очи, като че с други сетива. Абсолютно неподвижна. Само фините ноздри леко потрепваха, като дишаше. Една бронзова Нефертити, но жива. Без да сваля поглед - и не можеше - бавно протегна ръка и докосна дланта й, като да се убеди, че е истинска. Тя реагира. Стисна леко пръстите му и той отново потръпна, след това го поведе. Преминаха сред пулсиращата маса незабелязано. Странно леко, сякаш не стъпваха. Щом се отдалечиха от наситеното пространство около църквата, се изравниха и продължиха, вплели длани, без да се гледат, забързано. Присъствието й го изпълваше с непознато усещане. Нямаше го обичайното очакване на предстоящото. Само пълното поглъщане и разтваряне в мига. Беше безкраен, неограничен, могъщ. Без тяло. Летеше. Заедно с нея.
Съзвучно - загадъчен беше тази нощ площадът на Капитолия. Кръстът на Тулуза, вграден в настилката, пробляскваше като благослов. Кокетните, тесни павирани улички наръсени с барчетата с маси по тротоара, ги поеха. Гладките стълби ги спуснаха гальовно от Понт Ньоф на брега. Гарона им дари лунно - сребърната усмивка на спокойните си води. Спряха встрани от младите хора, които на групички разговаряха, свиреха на акустични китари и пиеха вино. Тревата плискаше есенния си аромат. Отпуснаха се, вперили очи в реката. Обърна глава и я погледна. Изглеждаше нереална, с тези отразени от вълните, лунни зайчета, танцуващи по лицето й. Не отблясъци, а ореол.
Крайчетата на устните й се повдигнаха кокетно и се извърна към него. Потърси дланите му и застинаха така. Почувства съществото си разтворено в друго същество. Олекнали, телата и умовете притихнаха, заслушани. Казаха си толкова много, сякаш се познаваха от цяла вечност. Изплуваха спомени, необяснимо защо общи. Усетиха преживявания, които вече бяха преживели. Вибрираха от емоции, някак вече изпитани. Метнала воала си, меката септемврийска нощ не бързаше да тръгва, натежала от тяхната взаимност.
Щом хоризонтът на изток повдигна клепачи, тя се изправи. Последва я, замаян. Пресегна се и го погали . Пръстът й се плъзна от челото, остави гореща следа по бузата и описа устните му. Понечи да хване ръката й. Издърпа я нежно и за първи път промълви:
- Не ме изпращай.
Гласът й го парна – плътен и мек, с кадифен аромат на кокосово мляко. Пое го и го скъта дълбоко.
- Искам да те видя отново.
- Знам.
-Как да те намеря?
-Ти вече ме намери.
-А... - показалецът й запечата устните му, обърна се грациозно и се плъзна в утринния сумрак.
Наблюдава я, докато изкачи стълбите и се разтвори в пространството. Отпусна се на тревата и погали мястото, където беше стояла, заобиколено от росата, попило топлината й. Опита да осмисли какво се случи и се отказа, потънал в хармонията на душата си. Кому са нужни обяснения, субективни преценки в относителен свят. Това, неизпитано досега, взаимно проникване, беше истинско. Истинско ли беше? Всъщност какво е истинско?!
Бутането по рамото дойде от нищото. Повторното, вече по-силно, го сепна.
-Ей, къде си, Приятелю, следва последната, най-яката група. Абе, ти, тука ли си?
Бавно осъзна къде се намира. Околният шум блъсна сетивата му с душащата хватка на тревогата. Не посмя веднага да се обърне наляво...Сърцето думтеше - Нима...Ако ... И завъртя глава.
Точно там, сред купчината от хора, едно малко местенце беше странно празно, незаето, свободно...Значи..! Взривът на надеждата го замая. Тогава я усети - въздушната ласка върху бузата си. Над главите им, една бяла пеперуда, като че застина във въздуха. Ефирните й криле пречупваха лунната светлина, пилеейки искри. Не отблясъци, а ореол.
- Ей, какво ти става? Сякаш идваш от много далече.
Не скри мокрото в очите си.
- Ако знаеш колко си прав, Приятелю...,ако знаеш колко си прав...!