автор: panbal

Щрихи от народопсихологическия портрет на българския търговски моряк от 60-те и 70-те години на ХХ век

ЗА ИЛЮЗИИТЕ НА МОРЯШКИТЕ СЕМЕЙСТВА

Трудът на моряка през 60-те и 70-те години на м.в. изглеждаше доста необичаен – интересен, романтичен, привлекателен и доходен. Интересен като непознат за сухо-земния човек, романтичен като морски пътешествия към непознати брегове и световни пристанища, привлекателен като детска мечта, доходен като измамна надежда, че със спестената заплата и мизерния 1 долар за задграничен ден, можеш за две-три години да си решиш всички семейни проблеми. Част от брачните мъже на кораба много добре разбираха тази измамна мечта, но същевременно и много дипломатично я използваха като мотив, за да извоюват относителната си мъжка свобода, вярвайки, че и по този начин могат да бъдат максимално полезни на семейството…
От тук произтичаха двете основни настроения и чувства, които формираха духовния мир на моряка. От една страна чувството за съпричастност към териториалната цялост на далечната Родина, тъй като и юридически корабната палуба се считаше като българска територия; а от друга - известно недооценяване, непълноценно внимание по отношение заплащането на труда и някои социални нужди. Всъщност редно е да се запитаме със задна дата: къде беше морякът в позлатената търговско-финансова дейност на корабните екипажи, най-вече по второто, валутно, направление? Отговорът: губеше се! Смаляваше се. Обезличаваше се като субект на изпълнението и преизпълнението на държавния валутен план. Трябва най-после и аз да повторя тук цялата нелицеприятна истина: трудът му беше обезценяван и ограбван от държавата чрез нейното счетоводно законодателство! Моряци, мотористи и камериери, основната част от трудовия екипаж, получаваха по 0-80 – 0.90 долара на задграничен ден! А в сравнение с производителността на който и да е брегови трудещ се, отработваха десетки пъти повече номинален приход за държавата… Заплащането ни в левове, макар за времето да беше сравнително добро, все пак и това беше паралаксова измама. По прос-тата причина, че се зачиташе и осчетоводяваше само малка част от извънредния, празничния и нощния труд. Като корабно началство най-унизителната ми задача беше да убеждавам екипажа, че корабът е „място за почивка”, съгласно тълкуванието на профсъюзните и други ведомствени нормативни документи. За военен риск се признаваха и заплащаха минимално, от немей къде, само дните, в които корабът плаваше в райони с бушуващи конфликти и граждански войни. А реалните рискове за живота и здравето на екипажа от денонощните вибрации на кораба; от внезапните пожари, от щормовото плаване между живота и смъртта; от нечистата питейна вода, от развалени меса и продукти? За тези рискове нямаше нормативни уредби, те нямаха цена… И въпреки тези негативни страни в КТ и социалистическото законодателство, нашият моряк не отстъпваше ни крачка от своите задължения. Колко пъти ни се е налагало да довършваме дневната работа на братята-араби, които като се позатоплеха малко повече, най-безцеремонно напущаха палубата и корабните кранове! Или когато стачкуваха спонтанно, неорганизирано, разсърдени по най-незначителни, измислени причини, дори и на корабните съоръжения. Тези наши трудови дни и часове спестяваха понякога хиляди долари неустойки, пристанищни такси, глоби и какви ли не налози на държавата. Затова и днес, със задна дата, в духовния образ на морския ни труженик, спокойно могат да се впишат традиционните български добродетели като трудолюбие, чувството за дълг и отговорност, инициативност; разумно търпение пред неправдите…
В моряшките семейства отношението към моряка беше малко по-различно. Към голямата му рамкирана снимка на стената или на масата; в албума на децата или в портмонето на съпругата с малко по-други очи се гледаше лицето на мъжа, който понякога отсъстваше по 8-10- 18 месеца от дома.
Детският поглед беше възторжен, изпълнен с нескрита гордост и преклонение пред ореола на бащата-герой, „морския вълк”, гражданинът на света, покорителят на световния Океан. Беше поглед-очакване и надежда за поредния скъп подарък, с който няма как да не се похвалиш пред децата от махалата и класа. Противно на логиката, моряшките деца някак по-лесно и по-силно се привързват към бащата, макар той да присъстваше само като дух и спомен в семейството. И тази чиста и свята детска обич много често се превръщаше в повод за тиха майчина завист, непонятна за околните.

В един от нашите дълги африкански рейсове с нас пътува млад, надарен, професионален художник, който имаше вече и международни изяви. Моряшки син, много светъл, отворен човек. Удоволствие беше за нас да го гледаме как рисува своите скици, ескизи и картини на лодъчна палуба. Там му беше работното място, там рисуваше и портрети на членове на екипажа.Там нарисува и най-голямата, най-интересната си картина – подарък за главния механик, с когото бяха семейни приятели. Никога няма да забравя тази картина: На преден план – лицето на младия баща в щастливо изражение, а над главата му, в полукръглата ивица на божествения ореол - трите му деца, две момичета и едно момче, като малки летящи ангелчета с размахани крила! Какво повече и по-добро може да се каже за бащината, моряшка обич към децата; за бащината мисъл и въображение; за родителската гордост!...
- - -
И ето, с тихите котешки стъпки на анализа, стигнахме до моряшката съпруга.
Не казвам „жена”, а съпруга! Защото, както е известно, „моряшката жена” е по-широко понятие; защото една е моряшката съпруга на родния бряг. Майката на децата му. Възпитателката. Медицинската сестра. Домоуправителката. Домашният финансов министър. Стожерът на семейството. Най-многоликият, най-загадъчният затова и най-трудният за анализиране, описание и разбиране женски персонаж. С най-много епитети, квалификации, сравнения, оценки…
Преди назначението ми като Първи помощник-капитан в плав състава на БМФ, две години бях ръководител на Студиото за звукозаписи – готвехме поздравителни концерти за екипажите от далечното плаване, записвани на магнетофонни ленти. Обхождал съм с бележник и касетофон десетки моряшки домове, срещал съм се със стотици близки на моряците. Все още са живи спомените ми за най-интересните и най-показателните за времето срещи и разговори. Затова, мисля, в следващата условна класификация, мога да споделя най-общи размисли по основните щрихи от портрета на моряшката съпруга и моряшката жена с натурални примери. А те са всъщност и косвена характеристика на нашия морски труженик от онова време…
… Влизаме с колегата Рашков в апартамента на механик на кораб. Посреща ни же-на, излъчваща достолепие и самочувствие, във втора лъчезарна младост, усмихната скъпернически. Знаем, че е самотна домакиня, учителка по български език и литература в гимназиалния курс, пред пенсиониране. С любопитство, разглеждаме разкошния хол, обзаведен с най-нова бяла техника; с голям телевизор, стерео уредба с тон колони, пухкави килими, фотьойли, диван. Пред отворената врата се вижда част от кухнята – красива и лъскава, подредена като че ли за витрина. Обясняваме й причината за аудиенцията и тя веднага се включва на магнетофонната ни вълна. Като литератор знае какво да каже, как да го каже, с какви думи да ободри своя стар моряк, който се намира на хиляди мили и след десетина дни, навярно, с просълзени очи няколко пъти ще изслуша записа. След толкова отминали години не мога да предам дословно посланието й, което записахме, но мога да отразя на белия лист сега основните моменти. Съчетани в едно цяло, в една идея, те ми прозвучаха тогава като литературно есе, като житейска философия на основната част от моряшките съпруги:
„Здравей, скъпи мой моряко!- започна леко и плавно, с тъжна усмивка жената. - Излишно е да ти казвам, колко много ми липсваш, как всяка вещ в този дом ми напомня за тебе и възкресява във въображението ми твоя мил и скъп образ. Да, излишно е да казвам, че когато децата с внуците ми дойдат на гости, думите и спомените отлитат все към тебе и твоя кораб; че радостта и веселието са големи, но за съжаление, толкова кратки и тъжни за мен… Защото след като всички си разотидат и любимите гласчета на децата заглъхнат, тук, между четирите стени на хола, остава само тяхното ехо, а и то бързо се поглъща от уличния шум… Тогава оставам сама със своята безкрайна, разбунтувана, крещяща на ум самота. И все те питам, и все се питам: какво повече ни е нужно, за да бъдем щастливи и на стари години? След твоето двайсетгодишно плаване, ето вече всичко си имаме, всичко, за което сме мечтали. Отпаднаха и по-голямата част от грижите за децата – взеха си живота в ръце. Завиждат ни за новата кола, за големия апартамент, за скъпото обзавеждане, за щастливото ни семейство. А всъщност… какво семейно щастие е това нашето!? Да посрещаме празници и рождени дни на хиляди километри един от друг; да целуваме с треперещи устни фотографиите си; да изтриваме с пръсти натежали сълзи; да гледаме с вълнение филми за чужда красива обич и плътска любов, а ние… само със спомени, сънища и въображение да се докосваме! Кога ще заживеем като всички хора, кои-то могат да бъдат щастливи и с недоимъка, и с мизерията, и с непостигнатите си мечти и надежди?... Очаквам те, мили мой с нетърпение! Защото съпрузите на стари години най-силно се нуждаят един от друг. Дано, както се разбрахме, завръщането ти да бъде последното в родния дом… Хиляди поздрави и целувки от мен, децата и внуците!...”
Това е според мен най-точната, пряка и задочна, характеристика на моряка като поглед откъм семейството. Същевременно и най-характерното за колективния образ на част от моряшките съпруги: сериозни, стабилни, любещи, морално устойчиви жени; преживяли всякакви домашни, семейни, съпружески кризи и несгоди; борили се, воювали са рамо до рамо със своите мъже за общите цели и са ги постигнали след много години напрежение, трудности и очакване. И нещо много важно: от върха на своето семейно щастие и на своя жизнен път, осъзнали са болезнено, че истинското съпружеско щастие не е само в материално-финансовото им състояние, в разкоша и блясъка на вещественото им обкръжение…
… Една млада, симпатична, но угрижена и измъчена на вид моряшка съпруга дойде в Студиото, за да запише своето послание до мъжа си. Дойде с трите си деца – бебче в гръбна торба-носилка; момиченце, заровило лице в полите на майка си и на-перено момче-първокласник, с поглед и физиономия на малко изтървано зверче. Докато обяснявахме на жената какво и как да го каже пред микрофона, момчето се разшета из Студиото и преобърна всичко наопаки. Не помогнаха нито молбите, нито заканите на майката, че в къщи ще му скъса ушите, нито нашите бонбони. Излапа ги набързо и отново пощуря! Такова чудо за пръв път виждахме. Дори колежката Евдокия Ковачева, която обожаваше децата, се видя безпомощна да укроти хлапето.
Тогава за още по-голяма наша изненада, майката измъкна някакъв дълъг кожен колан и с него завърза малкия пакостник за тежкия железен стол! Седна пред микро-фона и в настъпилото кратко затишие, прочете предварително написания си поздрав до моряка. Най-шаблонни и най- подходящи за случая изрази. Още не беше изключен микрофона, жената още не беше си прибрала веселата усмивка от лицето, когато за-вързаният немирник се развика:
- Защо го лъжеш, ма? Пари нямаме, дърва нямаме, нали и за тавана щеше да му казваш… дето тече и слагаме легени?
В първия момент женичката се стъписа, застина в тежко мълчание, после извед-нъж разтвори душата си - за натежалите си сълзи, за истинските задъхани думи:
- Тъй трябва! Лъжовен свят!… К`во да го тревожа? К`ъвто е нежен и милостив… може и да скочи в морето!... Ама само да ми дойде! Ей така, с тоя каиш, ще го вържа и него! И ще го налагам, налагам, налагам!... Докато му дойде акъла в главата! И докато не разбере, че млада жена с три дребни деца… едното дето още не го е виж-дал, не се оставя на произвола на съдбата! Сякаш тука на брега няма работа за здрав и прав мъж като него? Ама не, хукна да си развява байрака чак на другия край на света! – и като се захвана с нервни пръсти да развързва детето, продължи в същия тон: - Хай-де, разбойнико! Да вървим да се молим на касиерката, че пак нещо са забавили запла-тата на баща ти!..
От психоаналитична гледна точка тази категория моряшки съпруги е най- драматична. Млади, нежни, крехки женски създания, които буквално носят на гърба си поддръжката, ремонта, отоплението, данъците… фасадата и съдържанието на моряшкия дом. И семейството с всичките му радости, мъки и тревоги. В името на семейство-то! В името на бързото устройване в живота и бъдещото добруване. В името на голя-мата, всеотдайната, сляпата предбрачна любов! По съдба и неволя тази категория моряшки съпруги са принудени стоически да понасят непоносимите за тях грижи и неволи и като мъж на семейството. Така че може спокойно да се каже: в ония години в моряшките семейства властваше средновековният матриархат…
…Но в интерес на историческата правда, трябва да се каже и другата истина. Имаше и една категория моряшки съпруги, които нашето консервативно общество отминаваше тогава - с подозрително мълчание или многозначителна усмивчица. Сиреч, „без коментар”, както се казва. Фигуративно казано те бяха известни като „моряшките мадами и мадони”; като лесна плячка за гларуси и домашни котараци; като крачещи мишени за остри и апетитни погледи - за стрелите на Амура и тризъбеца на Нептун…
Наистина сериозно се замислям, как да продължа, как да скицирам този необичаен, многолицев, рисков колективен портрет на този тип моряшки жени! Ако пишех тези страници през 1977 година, например, о-о-о, много добре щях да зная, как да ги оформя, но сега сме в средата на 2011 година! От телевизионния екран; от витрини и билбордове ; от цветни вестници и списания денонощно ми замрежват погледа голе-ми и „умни” плакати: „Пълна свобода на личността!”, „Неприкосновено лично, жизнено, пространство!”, „За свободната любов граници няма!”, „Секса не е изневяра!” И т.н.
Да, затруднен съм!... Може би защото с вътрешното си зрение за пръв път виж-дам СТОП-палката на моята автоцензура. За проститутки и леки жени, които сами се хвалят със своя древен занаят, много лесно се пише. Но недай боже, ако напиша такова нещо за някои моряшки жени в минало и сегашно време! Че тогава наистина някой моряк, любовник или обожател може да ме гръмне! Като нищо! Защото тоя тип жени имат солиден гръб; защото не са открити и показни, а невидимата част на дълбокото, мъртво вълнение…
- „Още повече, че нашият проблем е не само морално-етичен, а повече медицинско-биологичен, ако може да се осъзнае!”
Поставям тази пряката реч в кавички, тъй като тя не е моя мисъл и убеждение!
Каза ни го в прав текст не кой да е, а една медицинска сестра, моряшка съпруга, след като записахме в дома й едно нежно, лирично, сантиментално и любовно послание до нейния моряк… Търсихме я няколко пъти на посочения адрес, но за съжаление напразно. От съседната полуоткрехната врата все „случайно” се подаваше една побеляла женска глава, за да ни каже троснато: ”Няма я, не си губете времето!” И нищо повече. Трябваше на всяка цена да запишем гласа й за поздравителния концерт, който готвехме. Защото представях си натъженото до болка лице на мъжа й, морякът,, който единствен нямаше да чуе поздрав от семейството. Бяхме настойчиви и с колегата Данчо Попов за четвърти път позвънихме на познатата ни врата. Тогава съседката, като разбра за какво пак сме дошли, замисли се, сбръчка чело и ни издекламира нервно:
- Преди малко се изнизаха с приятеля си, доктора. Потърсете я при него в съседния вход, трети етаж, средния апартамент. - После добави с многозначителна, крива усмивка: - Да, добре сте го измислили тоя поздрав! Мъжът й е чудесно момче… е, малко наивно и вярващо, но не заслужава да остане без поздрав от… любимата жена, много ще се зарадва!
Издума си наведнъж мнението и затвори вратата. Удобно-неудобно, срам не срам, допълзяхме бавно до посочения адрес и намерихме „любимата жена”. И сега е пред очите ми: изпъчена в цял ръст в рамката на вратата – стройна, красива, напращяла от здраве и полуоткрита плът; сериозна и вглъбена в мислите си като ръководеща важно, съдбоносно заседание. С велико неудобство и вълнение й обяснихме, защо така упорито я търсим, извинихме се за неудобството и зачакахме накъде ще избие мъдрото й мълчание. Жената ни изслуша спокойно, с каменно изражение на лицето, където дори мускулче не помръдна. Обърна се, викна през рамо на невидимия доктор, че скоро щяла да се върне за карето и мълчаливо ни поведе, с грациозната си стъпка, към дома.
Домът й, голям тристаен апартамент, беше в пълен хаос. Ремонт ли, преустройство ли, мазане ли – идеална бъркотия. Настанихме се как да е около ниската масичка, уточнихме в общи линии, как да изглежда поздрава й и тя без запъване, на един дъх, си издума посланието. С обичайните за случая мили, сърдечни, любовни слова. Попитах-ме за сина й, кога можем да го запишем или да ни го изпрати в Студиото, но тя само махна с ръка. Нямало нужда, той при баба си и дядо си живеел, не се разбирали нещо, защото повече баща си обичал, пишел му дълги писма всяка седмица.
Разшета се жената в кухнята, приготви това-онова - нямаше как да не се чукнем за здравето на нейния моряк. А в същото време чувствахме, как зад видимо спокойното лице на домакинята напираше нещо неудържимо: да се изкаже, да се оправдае, да изкрещи нещо. И по средата на нашия непринуден разговор за времето, за ремонта и цени-те, когато се бяхме поохлабили от напрежението, пламъчето на фитила стигна до барута! Жената изведнъж смъкна маската от лицето си и най-неочаквано сама подхвана неудобната тема:
- Зная, какво си мислите за мене! Като оная… бабушкера от съседната врата, ка-то примерните съседи… Като ситите и задоволени във всяко отношение жени. Или като ония, дето отдавна са забравили, че са жени! Зная, как ни наричат прекалено почтените хора: курветини, разтурени, леки, шантави моряшки жени! А всъщност ние сме нормални трудови личности, равноправни членове на това общество по всички показатели. Аз например, с какво съм по-различна? Гледам си съвестно и отговорно работата, дори отличия от болничното ръководство получавам; активна профсъюзна деятелка съм; помагам с каквото мога на домсъвета. Но не мога да живея сама като оная кукувица в тая бетонна клетка, колкото широка и удобна да е! Всяка жена в буйната си младост има нужда от мъж до себе си. Ако мъжът отсъства по 9-10 месеца – тя си намира приятел, отдушник, клапа някаква за напрежението, та това е чиста биология! Едни го правят конспиративно, тихо и тайно, никой не говори за тях; опазват се от зли езици и любопитни погледи. Други като мене не ходят по тайни квартири и вили, не се крият в сенките на дървета и огради нощем… Да, готова съм да кажа в очите на фалшивите светци и ангели: имам си приятел-лекар! Да ми помага в службата; да ме пази от клюки, обиди и служебни неприятности; да поема част от мъжката работна в поддържането на дома. Ето, виждате какъв хаос е тука! Може ли сама жена да се справи с това!
Накрая, в изблик на най-съкровено откровение, домакинята сподели нещо, кое-то никога няма да забравя. Каза ни, че сама щяла да се изповяда пред съпруга си, преди някой да я изпревари! Защото тия млади мъже, които оставяли на брега още по-млади, жизнени, нормални и потентни жени, много добре знаели, какво може да им се случи, поемайки този риск…

Следва продължение