автор: typa

Колкото и дълга да е нощта, утрото е неизбежно. Поне в рамките на обозримия човешки живот. И никой не знае какво ще завари на разсъмване. Светът се променя с всяка изминала секунда, но отделният индивид рядко се сеща да си даде сметка за това. Може би, защото и той се променя заедно с него. „Stop the world, i wanna get off!” – пееха Extreme навремето. Преди това бяха The Adicts, а още по-преди, едноименният мюзикъл на Bricusse и Newley!
Съдържанието на горната сентенция е ставало обект на музикални и литературни произведения, философски размисли и религиозни трактати, призиви на откровено побъркани и дори на телевизионни реклами. Ето, че човечеството като цяло се интересува от тази благодатна тема и отколе мечтае да опитоми времето и пространството за собствените си егоистични цели. Строи и разрушава, разрушава и строи. И разрушава. И се опитва да улови неуловимото, както кучето опитва да достигне собствената си опашка. И продължава да строи и подобрява. Пътища и магистрали, фабрики, градове, улици, надлези и метростанции. Всичкото това - за благото и просперитета на нас, цивилизованите ситизени. А нашият личен принос се изразява единствено с обогатяване на градските гробища. И това не е малко, защото град без гробища е като гора без чудовища. Спасението от тях, изглежда, е в околните автобусни спирки – тези причудливи оазиси на надеждата. Тези трамплини за лелеяни бягства, облепени с всевъзможни хартиени поменици. Тези магнити за жива плът, уморено напускаща гробищния парк като Пирова войска след битка. Скърбяща човешка маса, трескаво търсеща място в захабените транспортни сандъци, отдалечаващи я от онези, прясно скованите, затрупани под свежа и тежка пръст.

Блажени са безнадеждно закъснелите, както и тези, лекомислено странящи от тълпите, сякаш очаквайки за тях да пристигне не следващият тролей, а машината на времето. Но обикновено, вместо нея, безпристрастната съдбата, им праща по неведомите си пътища такива фантастични изненади, че животът им се обръща на толкова градуса, колкото е температурата навън, умножена по сбора от астрономичния час и номера на очаквания рейс. И всичкото това – коренувано на броя на ъглите, съдържащи се в тротоарната плоча под краката им. Плюс едно наум. Живот, иди го разбери! Сложно ли ви стана? Момент. Ако си представим, че навън е, да речем, дълбока мъглива есен и температурата е около три градуса по Целзий в 23:41 часа, очакваният тролейбус е №14, а тротоарните плочки са с формата на пентаграми, ще получим следното: корен пети от 3х(23.41+14), плюс едно. Което математически е равно на 3.5705247666097389589456235957754, а след закръгление, резултатът възлиза на 3.57 градуса - не по Целзий, разбира се. Който не вярва, нека си го сметне сам.

Точно така се завъртя животът на Минка, Цонкината внучка, в една късна ранноноемврийска вечер, чакайки именно тролей №14 на спирката пред централния вход на градските гробища. И това 3.57 - съвсем нищожно на пръв поглед чисълце, се оказа предостатъчно, за да осмисли цялото й по-нататъшно съществуване на майката Земя, погрешно смятана от някои за мащеха. Но, това е друга тема... Та, стоеше си кротко на спирката Минка и чакаше тролея... От четири години живееше трайно в Испания и досега не беше си идвала. Преди месец и нещо получи известие, че баба й Цонка е починала скоропостижно. И понеже безмерно обичаше баба си, отгледала я още от малка, при първата отворила се възможност хукна наобратно. И ето, че пристигна в родния си град, самотна и непосрещната от никого. Това беше преди два дни, но поради досадни бюрократични процедури едва днес намери време да посети скъпия бабин гроб. Стоя там до късния следобед и се погрижи добре за гроба. Почисти нападалите листа и боклуци, положи свежи цветя и насипа чакъл връз калната алея, насъбран край отсрещната дупка в гробищната ограда. Измори се. Приседна да почине, без да си дава сметка, че времето е доста напреднало. Унесе се в дрямка, а като се разбуди, видя, че се е свечерило. От булеварда едва долитаха приглушени шумове, а наедно с вечерния мрак падаше и мъгла, гъста като мляко. Мина много време, докато девойката намери изхода, но той се оказа заключен. Тогава се сети за пролуката в стената край гроба на баба си. Затътри се наобратно и след известни усилия се измъкна точно зад близката автобусна спирка. Тялото й беше схванато и краката ужасно я боляха. Реши да повика такси, но се оказа, че клетъчният телефон е замрял. Добре, че още помнеше номера на тролея, минаващ край гробищния парк на път за вкъщи...

Измина почти час в чакане, а на спирката пристигнаха само два автобуса с маршрути, противоположни на нейния. Кой да й каже, а и тя не се сети да пита, че от миналото лято, уж временно, тролейна линия №14 беше спряна от движение. Погледна светещия циферблат на часовника си. Беше около час преди полунощ , а мъглата продължаваше да се сгъстява. Минка се притесни и рязко осъзна, че е гладна. Намери в чантата си ябълка и я загриза с ожесточението на уплашено мишле. Отново се замисли за горката си баба. Злите усти мълвяха, че получила пристъп на сърдечна недостатъчност при опит за похищение на кофа пясък от комшийски двор, но Минка беше наясно, че това е клевета. Баба й беше алергична към пясък. Дори не обичаше морските плажове, та преди години, когато все пак я заведе в Китен, тя предпочиташе да прекарва времето си на плиткото, с шнорхел и маска на лицето. Целият плаж я беше научил. Викаха й – водолазната лейди. Бързо си тръгваше самичка, спеше цял следобед, а привечер не спираше да мърмори на внучка си колко добре щяло да е, ако била приела оная оферта за Нареченски бани. Скъпата ми бабичка, през сълзи се усмихна Минка и отхапа голямо парче от ябълката.

В мъглата се мярна светло петно, което се приближаваше безшумно и някак ритмично, като мишена на спортно стрелбище. Минка спря да гризе и се втренчи насреща. Петното се уголеми до човешки ръст и се озова пред девойката.
- Добър вечер, чакате ли? – гласът звучеше ведро, по младежки, но от лицето не се виждаше нищо. Беше скрито под плетена шапка тип-пилотка, спусната чак до веждите и наушници, овързани под брадичката. Върху нея беше нахлузено малко халогенно фенерче, монтирано на ластик.
- Ох, добър вечер. От два часа стоя тук и си чакам тролея – облекчено отговори Минка – А вие откъде се взехте толкова късно? Да не сте гробар? – Младежът беше източен и тесногръд, с остри кокалести рамене, скрити под тънко кожено яке. Отгоре носеше сигнална жилетка.
- Гробар ли? Не. Предпочитам да си имам работа с живи млади девойки. Имате ли часовник?
- Момент! – Минка прегъна ръка пред лицето си. - 23:41. - „Гробарят” неочаквано я хвана за китката и я изви зад гърба й. Ябълката тупна и се търколи под листата. Момичето не гъкна. Беше се втрещило от изненада и уплаха. Лошият младеж я завлече зад спирката и зашари под разкопчаното вече палто. „Олеле, бабо, съвсем я загазих. Тоя е изнасилвач, божичко! Спукана ми е работата!”
- Това лесно ще го проверим – мазно процеди злодеят и спусна ръка в панталона й. Минка прехапа устни. Последната си мисъл неволно беше отронила на глас.
- Помооощ. Ааааааа! Пом.. – запищя силно девойката и затръска тялото си, преди онзи да затисне устата й.
- Пази си силите, маце – ехидно отговори той – в тоя час и при тая мъгла, няма кой да те чуе. Я по-добре се дръж прилично и всичко ще приключи добре, а? Схваната си, тъкмо ще те поразмачкам, какво толкова...
- Аааааааааа!!! – изпищя отново Минка и с ужас осъзна как гласът й глъхне в мъглата и дебелия килим от есенни листа. „Помогни ми, Господи! Проводи спасение!” Протегна врат и впи зъби в носа му.
- Оооу! Ах, ти, кучко проклета, сега ще те науча – замахна извергът. Момичето замижа и се стегна, очаквайки удара. Чу се глухо тупване и хватката на гробаря се отхлаби. Минка плахо отвори едното око. Нападателят й се гърчеше на земята, а над него беше надвесен друг непознат, който тъкмо замахваше повторно. Гробарят го изблъска с крак в гърдите, скочи и потъна в мъглата, ръсейки закани и сквернословия.
- Добре ли си? – попита непознатият и седна край нея. – Дано съм дошъл навреме. – Минка не отговори. Беше сгушила брадичка в коленете си и хлипаше.
- Ей, всичко свърши. Спокойно, чуваш ли? Не бой се! Минке! – Девойката прекрати хлипането и наостри уши. Стори ли й се? Или наистина чу името си! „Мили боже! Спасението! Ангел – хранител! Дали не сънувам!”
- Ти ангел ли си? – недоверчиво попита Минка и подозрително го погледна. Беше много набожна и тайничко вярваше в чудесата господни. Ангелът беше по-нисък от нападателя й, но изглеждаше здрав и набит. Носеше суитчер с нахлупена качулка, туристически панталон с много джобове и обувки с голям грайфер. Лицето му беше украсено с рус катинар и конусовидни бакенбарди, покриващи го почти изцяло. Стори й се някак познат. Веднага го почувства близък и вежливо го заговори – Благодаря, задето ме спаси от тоя... мръсник.
- Няма нищо. Добре, че бях наблизо. Брей, ама как веднага ме разкри. Не вярвах, че ще се сетиш.
- Уау! И аз не вярвах напълно, ама сега вярвам. Милостиви боже! Утре ще отида в църквата да запаля свещичка и ще те благославям в молитвите си. Ама ти как разбра, че съм тук? – Минка не откъсваше очи от него. Погледът й излъчваше възхищение и топлота.
- Ами, дойдох на оглед. Поначало си бях горе, на главния обект, ама Шефа каза, че сме му предостатъчно и ме свали. И без туй, вика, трябва да се погрижиш за оная дупка в гробищната ограда, че сме поели ангажимент. Неведоми са пътищата божи. – Ангелът се ухили и извади някакъв папирос. – Искаш ли?
- Ъъ, не – отряза го Минка. – Баба казваше, че това е дяволски порок.
- Добра жена беше баба ти. Вечна й памет. Ама за пушенето не е права. Пък и това не е точно тютюн, а тревата на боговете. Вземи, дръпни си. Горе всички пушим, успокоява. Напрежението е голямо. Шефа пафка повечко, ние по-малко – на работа сме все пак. Той държи на дисциплината, Шефа... – Минка попиваше всяка дума. „Познава баба”, удиви се тя. Усети, че се изчервява. Харесваше й този ангел. Притежаваше загадъчен, неземен сексапил. „Божке, дано е наяве.” Ощипа се скришом.
- Като изпушиш цигарата, ще ме отнесеш ли до вкъщи? – неуверено попита Минка.
- Да те отнеса! На гръб ли? – засмя се Ангелът. С мотора съм, ама в тая мъгла не ми се рискува. Я по-добре да го оставим и да те заведа у дома. Взех си малка квартира на десетина минути. Двайсет да са, заради мъглата – все е по-добре от това да мръзнем тук. Пък и оня може да е наблизо. Хайде, че като се сетя, ми кипва. Такива като него горе не припарват. Както и да е, ще тръгваме ли?
- Пеш ли? – глуповато попита момичето – Ама ти не си ли ангел? – Младежът горчиво се усмихна.
- Ангел съм си, ама вече не хвърча из облаците като по-рано. Смятам да започна нов, човешки и земен живот.
- Някоя пакост ли си направил там, горе – загрижено се опули Цонкината внучка.
- Край с пакостите, Минке. Господ ни срещна, да знаеш!
- Знам! – изтърси Минка – Ангеле мой! – Девойката скочи и го хвана подръка – Води ме!
- Всъщност, – издърпа ръката си ангелът – май не е добра идея. Я да повикам Серафим, таксиджията. Той работи само нощем, ще те закара до вкъщи. Не се притеснявай, добро момче е и добър шофьор – беше измъкнал телефон и вече набираше – пък ти, сутринта като се възстановиш, ми звънни. Ето ти номера ми и... един подарък. Специално го подготвих – Ангелът посегна и смутено напъха нещо в джоба й.
- Благодаря! – откликна девойката и двамата неловко зачакаха таксито.
...................................................................................................................................................................
Минка окачи палтото в гардероба и с влажни очи се тръсна неразсъблечена на леглото. Тялото й умираше за сън. Поспа няколко часа, но безформените и неспокойни сънища я принудиха да се събуди. Мислите хвърчаха в главата й и неволно преплитаха сънуваното с реалността. Спомни си за подаръка на онзи ангел. Превъзбудено скочи и го измъкна от джоба на палтото си. Значи е било наяве, почуди се тя. Припряно разкъса плътния плик и измъкна оттам изписан лист. Моментално се зачете:
„Здравей, Минке! Дълго се колебах дали да ти пиша. Видях те случайно преди два дни и веднага те познах. Не посмях да се обадя, но оттогава не те изпускам от поглед. Защо не се обадих ли? Беше ме срам. Помниш ли, когато все те возех с лъскави коли и като ме питаше, казвах, че са служебни. Не бяха служебни, Минке. Туриха ми три и половина. Някой ме беше прецакал. През тия години много се промених... Както и да е, това е вече минало. Сега работя за Шефа. Той излезе преди мен и събра бригада от бивши „лагерници”. Правим козметични и вътрешни ремонти, предимно на обществени обекти. Животът ми се успокои и дори съм щастлив. Поне бях, докато не те видях отново. Не очаквах да се върнеш. Прецених да напиша това и да те оставя да решиш - дали ще ме потърсиш, или ще ме забравиш завинаги. Каквото и да избереш, знай, че е от бога. Това ще е истинската ми присъда. Сполай ти! Вечно твой – Ангел!
П.С. Навремето бях обещал нещо. Тогава не успях да ти го дам, но сега го изпращам. Знам, че е нелепо, но обещаното си е обещано. Желая ти щастие, Минке!”
Минка тъжно сгъна листа, разгъвайки спомените си. Измъкна от дъното на плика отрязана руса къдрица. Заплака. Изглеждаше толкова отдавна, сякаш не е било. С Ангел бяха неразделни, заедно крояха планове за Испания. Имал нещо за доуреждане в службата и щял да замине месец след нея. Тя да не губи време. Обеща й къдрица от косата си, „за да ме галиш от разстояние”, както се изрази. Дни преди заминаването й обаче, Ангел изчезна. Не се прибираше вкъщи, не отговаряше на обаждания, а някой каза, че е заминал сам, но не за Испания, а за Австралия. И други слухове се носеха. Минка посърна, но не се съсипа. Подвоуми се и реши да следва подготвения план. И да преглътне тази и останалите родни истории. Чувстваше се като млада фиданка с ожулено стебло. Нищо, скоро щеше да расне на нова почва. Ще издържат ли корените й, не знаеше. Четири години след това отново си беше у дома и отново – пред дилема. Както и тогава, Минка потърси опора в библията. Отвори наслуки тежката книга и протегна показалец със затворени очи. Отвори ги и прочете:
„Плачът на Еремия
....................................
3:57 Приближил си се в деня, когато Те призовах, рекъл си: Не бой се.

.....................................

„Точно това ми рече”, прошепна си девойката. От бога е, Ангеле! От бога е!!
Хълцайки, извади зарядното и включи телефона си.