автор: atom

В притуления ъгъл на вехтите ми чувства
едно прозорче плахо отразява
вечерните въздишки на улицата пуста,
облечена в индигово-лилаво.

Прозорчето мъглее в конденза от дъха ми,
или пък се поти от напрежение –
очакваме да минеш и в мрака да потънеш,
и да ти се усмихнем уморени.

Индигово-лилава отвътре е тъгата,
но ние сме мъже и хапем устни.
А тихо по стъклото една сълза-предател
направо към сърцето ми се спуска.

Луната се заглежда в посоката, в която
се появяват стъпките ти бели -
до стъпите на скъпия ти спътник и приятел,
с когото сте съдбите си преплели.

Но всичко е в реда си. Очаквах ви отдавна –
да минете от тук опиянени,
забързани в страстта си и в нежността си бавни,
прекрачили прозорчето и мене.

Почти сте съвършени. Но мъничко ви липсва.
А искам да сте цели и щастливи.
Дарявам ви есенцията в себе си. Простих си.
В индигово-лилаво се преливам.