Крепим минутите от чашата живот,
като еквилибристи на манежа,
докато балансираме на колело,
върху въже и без предпазна мрежа.
Изчерпали сме времето за грешки.
Не за това ли сме забили пръсти
в това оголено до кост, така човешко,
така високо място като кръста,
готови да се самоприковем на него,
с надежда крехка за възкръсване
на чувства, под скала погребани -
заради светлината му, която пръска.
Защото любовта е светлина дори,
когато е замеряна със камъни.
Когато в пламъци на клада изгори,
от пепелта й се издигат храмове.