автор: IVANZLATOUST

В една топла пролетна неделя преподавателят по „Задгранични военни мисии” на Военна академия „Георги С. Раковски” полковник доцент Кирил Захариев, както обикновено напоследък, пое по пътя от Драгалевци за Витоша.. Беше оставил жена си, която не можеше да изкачва стръмните пътеки
поради болното си сърце, в двора на ресторант „Воденицата” да си почива, а той закрачи бавно, спокойно, без да бърза заникъде по нанагорнището. Около него също пъплеха хора - мъже, жени, деца, радостно възбудени и кой знае защо припряно стремящи се да го задминават. Някои го поздравяваха с „Добро утро”, а някои просто го отминаваха.
Колкото повече се изкачваше, толкова по-топло му ставаше и скоро той свали якето си, след това и ризата си и продължи по потник, дишайки с пълни гърди утринната свежест. По едно време забеляза пътечка вляво от пътя, по която не беше минавал, и реши да тръгне по нея. Тя се провираше под клоните на ясенови дървета, от време на време пресичана от бистри поточета, които весело бълбукаха и още повече усилваха бодрото му настроение.
Беше изминал може би към половин час изкачване, когато пътеката внезапно излезе на неголяма полянка, осеяна с безразборно разхвърляни едри заоблени камъни. Върху един от тях седеше жена с дълга до глезените широкопола фуста, тъмна на цвят, закопчана до последното копче черна блуза, и със също така тъмна забрадка на главата си. Около нея кротко пасяха няколко агнета, а тя както си седеше, беше разтворила някаква книга и четеше.
Щом я видя пред себе си, Кирил Захариев се спря. Гледката му се стори интересна - млада калугерка пасе агнета и чете книга. Ако носеше фотоапарат, щеше да я снима. Но в този момент реши и той да седне недалеч от нея, и просто да я съзерцава. Тя, разбира се, го забеляза, но не му обърна никакво внимание, а продължи да си чете. От време на време с едно око поглеждаше към агнетата, които бързаха да пасат и също не му обръщаха внимание. Полковникът бързо установи, че калугерката е на средна възраст, много красива и му стана чудно как е възможно такава жена да стои в манастир. Под забрадката й надничаха към слънцето немирни къдрици, с тънките си и дълги пръсти държеше грациозно книгата, немного далеч от очите си и четеше съсредоточено. Сигурно чете библията - помисли си той. Може ли цял живот да четеш библията? Толкова интересни книги има! А и тази красива природа не предразполага ли към други емоции освен любовта към Бога? Наоколо е пълно с цветя, прелитат пеперуди, всяка твар, всяка тревичка те кани да изпиташ и ти радостта от живота. А тя чете библия!
Като помъдрува още малко в същия дух, Кирил Захариев реши да тръгне отново към манастира. Направи няколко крачки по пътеката, изравни се с нея зад гърба й и внезапно го осени мисълта да я попита нещо. Спря се и се обърна към нея.
- Госпожо, моля да ме извините!
Като чу гласа му, пастирката-монахиня бързо скочи на крака и се обърна към него.
- Кажете, господине, Бог да Ви поживи!
Кирил Захариев чак се смути от начина, по който реагира тя, а също и от вида й. Пред него стоеше с целия си ръст стройна, висока, невероятно красива жена, която го гледаше с ведър, открит поглед. Под черната й блуза личаха едри гърди. Гледаше го и очакваше с лека ирония това, което искаше да я попита. Измина може би минута на неловко мълчание от негова страна. Най-после той се окопити и зададе въпроса си:
- За колко минути ще стигна до манастира?
- За не повече от десет минути, Бог да Ви поживи! - почти пропя монахинята с дружелюбен глас.
Топлотата на гласа й му напомни нещо отдавна отминало, но незабравимо. Той й благодари, каза „довиждане” и тръгна по пътеката с усещането, че познава отнякъде тази жена. Крачеше под сенките на дърветата и мислеше напрегнато кога и къде я е виждал. В съзнанието му беше образът й от последния миг на срещата им, когато му каза „Довиждане, господине, Бог да Ви поживи!” Какво означаваше леката й иронична усмивка? Може би тя го беше познала, но дяволито премълчала това...
Досещайки се за тази възможност, той ускори своя ход със силното желание по-бързо да стигне до манастира и да се върне веднага, за да я свари на полянката. Беше заинтригуван във висша степен. Коя е тази загадъчна жена, която несъмнено познаваше?
Пред портата на манастира се бяха насъбрали хора, и изчакваха търпеливо да бъде отворена. Той също зачака, като нервно поглеждаше часовника си. Една дама му направи забележка да си облече ризата и да не влиза в двора на манастира разсъблечен. Той й благодари с усмивка и веднага изпълни съвета й. Най-после вратата се отвори отвътре и пред тях застана възрастна монахиня, усмихна им се дружелюбно и ги покани да влязат. Кирил Захариев се запъти веднага към чешмата, за да се наплиска, защото беше чувал, че водата й е лековита за очите. Освежен и утолил жаждата си, веднага тръгна обратно по сенчестата пътека. Дори не спря да си почине на пейките, както правеха всички. По нанадолнището бързо пристигна до поляната и завари там младата монахиня права, сложила единия си крак върху камъка и зачетена съсредоточено в книгата. Държеше я все така елегантно с едната си ръка. Тя веднага усети присъствието му, обърна се с лице към него и едва доловимо се усмихна. Може би го очакваше. В този миг той почти подскочи от радост. Позна я по едва доловимата усмивка, от която цялото й лице се беше променило. Та той много пъти я беше наблюдавал в окръжната библиотека във Велико Търново. Там ходеше често, когато пишеше дисертацията си.
Монахинята-пастирка разбра, че той вече си е спомнил за нея. И започна направо:
- Май се досетихте коя съм, другарю капитан. Впрочем Вие отдавна не сте капитан, а и думата другарю е неподходяща. Ето аз съм тук в манастир, а вие къде сте и какъв сте?
- Ваня, аз съм вече полковник и работя във Военната академия. Заедно с промените в държавата много неща се промениха и в моя живот. Наложи се да направя остър завой в битието си - изоставих философията и отново се заех само военните науки. Тъй като първоначалната ми специалност от Военното училище беше „Мотострелкови войски”, през 1990 година кандидатствах и ме утвърдиха за шестмесечен курс в САЩ. Това стана не без помощта на един висшестоящ политик от СДС, който се оказа мой роднина. Макар, че не бях симпатизант на СДС, възползувах се от неговата протекция. Завърших курса и бях назначен отново за преподавател във Военната академия. Сега съм там. От време на време, особено когато не вали, в неделните дни си правя екскурзии до Витоша. Добре съм със здравето, но жена ми го закъса. Оставил съм я долу в един ресторант да ме чака. А Вие как се оказахте в манастира? От някогашните ни контакти не съм забелязал да имате религиозно възпитание.
- И аз дойдох тук с протекции - на леля ми, която е игуменка на манастира. Наскоро след като Вие заминахте от Търново за София и престанахме да се виждаме в библиотеката, мъжът ми, когото добре познавате, загина по време на едно тактическо учение. Обичах го много и все още не мога да свикна с мисълта, че го няма. Изминаха 15 години, а аз не мога да си представя да се оженя за друг мъж. Няколко години след смъртта му, споделих с леля ми, която беше монахиня в Соколския манастир, че искам да се откъсна от светския живот и да се посветя на Бога. Не че бях много религиозна, а просто не можех да приема действителността около себе си. Около мен в обществото ставаха промени, които по никакъв начин не можех да приема. Тогава леля ми ми предложи да дойда при нея в Соколския манастир. А когато я назначиха за игуменка тук, и аз тръгнах с нея. Искам да Ви кажа, че съм доволна от съдбата си. Ако се срещнем друг път, може би ще Ви разкажа още нещо.
След тези думи тя пожела да поведе агнетата към манастира, защото било време за обяд. Когато се ръкуваха за „довиждане”, той усети в ръката си нейната суха и топла длан, която трепна в момента на докосването.
Разделиха се и всеки трьгна по пьтя си. Той вьрвеше по нанадолнището, а в ушите му звьнеше гласьт й: „Довиждане, господине, и Бог да ви пази!” Вьрвеше и от време на време кьсаше по някое цвете по пьтя си, миришеше го, а мисьлта му полетя през годините кьм онези красиви мигове, когато работеше в окрьжната библиотека по дисертацията си. Сядаше обикновено на последната маса, точно срещу нея и в някои моменти, почивайки си, я наблюдаваше. Леко мургаво лице, гъста черна коса, спусната до раменете й, светлокафяви очи, над които се извиваха тънки, леко подправени вежди. Правилен нос, под който аленееха сочни, изваяни устни. Всичко това образуваше удивителна хармония, красотата на която ставаше още по-очевидна, когато заговориш с тази необикновена жена. Тогава тя оставяше всякаква работа, изправяше се, и насочваше цялото си внимание към събеседника си. На него даже му ставаше неловко от прекалено високата култура на обноските й.
В миговете, когато я наблюдаваше, той никота не срещна погледа й. Тя или беше заета с книгите пред себе си, или гледаше в други посоки, но не и към него, сякаш не забелязваше погледа му. Дори когато той привършваше работата си и отиваше при нея да предаде ползваната литература, тя му се усмихваше любезно като на всички други, задаваше дежурния въпрос да се запазат ли книгите за следващия ден, правеше необходимото по-нататък и с „благодаря” му даваше да разбере, че е приключила разговора с него. Той си тръгваше, отнасяйки със себе си противоречиви чувства - от една страна, усещането, че е имал контакт с жена, притежаваща вътрешна сила и неустоим чар, а от друга страна, нейната добре прикрита студенина, която става преграда за каквото и да е сближаване с нея.
Така минаваха ден след ден, докато той приключи работата си по подготовка на дисертацията и посещенията му в Окръжната библиотека станаха по-редки.
Веднъж, след едномесечно отсъствие от библиотеката той се появи отново там по повод работата си по друга тема. Беше първият читател, който влезе в читалнята и, както се надяваше, я завари права до работното си място. Подаде й получените от заемната книги, за да ги отрази в своята документация, и с удивление забеляза, че го посреща с коренно различно настроение. Гледаше го право в очите и му се усмихваше дружелюбно, очаквайки да й обясни тъй дългото си отсъствие.
- Къде се загубихте толкова време? - попита го тя, сякаш й е липсвал през месеца, когато отсъстваше.
Той започна да й обяснява с какво е бил зает, а тя го гледаше все така дружелюбно, дарявайки го с прекалено внимание. Когато той седна на мястото си, срещна отново погледа й и отговори на приятелската й усмивка. Струваше му се, че между тях има вече сърдечна близост и му се прииска да я покани на едно кафе по време на почивката й. Дори започна да си мечтае как ще разговарят на самотната масичка. По едно време се усети, че чете механично и пропуска да отбележи в записките си важни моменти от книгата. Подир два часа, когато библиотекарката отвори широко прозорците на читалнята, с което даде да се разбере, че е време за почивка, той стана от мястото си и се приближи към нея.
- Забелязал съм, че по това време Вие пиете кафе. ...
- Да...
- Имате ли нещо против да Ви поканя?
Тя прие не без удоволствие и му каза, че ще дойде в кафето след пет минути.
В кафето той се нареди на опашката на бюфета и докато изчакваше реда си, тя се появи на вратата и веднага дойде при него. Каза му, че иска кафето да бъде без захар и седна на самотната масичка в ъгъла...
Разговорът им тръгна веднага, освободен от каквито и да е притеснения. Но съвсем скоро той разбра с леко разочарование причината за неочакваното й предразположение към него. Тя му съобщи, че й предстои сватба с лейтенант Тодоров, командир на взвод в училището при танкистите. Той й разказал за него все хубави работи - че курсантите много го харесвали като преподавател, че изобщо имал голям авторитет в училището...
Капитан Захариев слушаше хвалбите по свой адрес, опитваше се скромно да обяснява, че в училището всички преподаватели са много начетени и той с нищо не се отличава от останалите.
- Не, не, другарю капитан! Митко съвсем сериозно Ви характеризира като един от най-добрите. Курсантите споделят с него впечатленията си от всички преподаватели и ясно заявяват, че Вие сте техният любимец. Пък и аз самата имам доста впечатления от Вас - литературата, която ползвате, е на високо ниво, а веднъж дори се зачетох в записките Ви, когато Вие бяхте отишъл да обядвате. Харесаха ми вашите разсъждения за свободата и отговорността в армията. Кога ще защитавате дисертацията си? С удоволствие бих присъствала на защитата Ви, защото въпросът за свободата на духа интересува и мен.
По-нататък разговорът им премина изцяло върху темата за свободата на духа. Тя сподели, че има намерение след време да разработи този въпрос във връзка със съвременната художествена литература.
С тези спомени и размисли полковник Кирил Захариев неусетно стигна до ресторанта, където го чакаше Величка, жена му. Тя вече отегчено стоеше на входа към градината на ресторанта и като го видя, недоволно пристъпи няколко крачки напред, за да го пресрещне и да му се скара.
- Какво се забави толкова? Обеща за един час да се завърнеш, а минаха повече от два часа!
Той не й отговори, а тръгна бавно след нея. Движеха се към автобусната спирка мълчаливо, като всеки си мислеше за своите работи. Тя - за това, че трябва нещо да сготви за обяд, или пък, че трябва да ядат снощното ядене. В главата на полковника витаеха мисли по повод на неочакваната среща край манастирчето. Как можа тази хубава жена да се затвори в манастир? Нима не е способна на любов? Нима не й липсват контактите с приятелки, с мъже; нима няма потребност да ражда и да отглежда деца, както всяка нормална жена?...
В един от следващите понеделници полковник Кирил Захариев беше зает в академията само през първите два учебни часа, когато изнесе лекция за българската военна мисия в Афганистан... Той говореше пред офицерската аудитория и в същото време следеше как слушателите възприемат думите му. Те пишеха усърдно, но той непрекъснато имаше усещането, че не е много убедителен. Може би сам не вярваше на доводите си.
Излезе от лекционната зала неудовлетворен, защото му стана ясно, че не му достигат аргументите за политическата целесъобразност на афганистанската мисия. А неговите слушатели не пожелаха да му зададат нито един въпрос. Сякаш между него и тях напоследък се получаваше някакъв консенсус - той ще им говори това, за което му плащат, а те ще се преструват, че му вярват. Отиде си в канцеларията, отвори гардероба си и набързо смени военната униформа с цивилен костюм. След десетина минути вече вървеше към Народната библиотека. Там често отиваше, когато нямаше служебна заетост, дори и когато на пръв поглед нямаше причина за това.
В голямата читалня заразглежда най-напред англоезичните политически списания Търсеше нещо, което има връзка с актуалната военнополитическа проблематика. Както се беше задълбочил в обзора на съдържанието на едно американско издание, изведнъж усети, че някаква женска фигура стои зад гърба му и изчаква да й обърне внимание. Изправи се и обърна глава към нея. На крачка от него стоеше права и му се усмихваше елегантно облечена, красива жена. Едва не извика от изненада. Това беше пастирката.
- Знаех си, че ще те срещна тук. Като се разделихме преди две недели на Витоша, аз гледах след теб как тръгна надолу по пътеката с чувството, че скоро пак ще се видим. Следващата неделя ти не дойде на Витоша, но мен не ме напускаше това чувство и то стана особено силно, когато идвах към библиотеката...
Полковникът я слушаше и не вярваше на очите и ушите си. Гласът й звучеше като прекрасна музика и не можеше да сдържи радостното си чувство, че я вижда. Та и той се надяваше на среща с нея. Две недели не можа да отиде отново до манастирчето, но ето, че съдбата ги срещна в Народната библиотека. Докосна я леко за ръката и предложи да слезат в кафето. Тя прие и двамата веднага излязоха от читалнята. Докато вървяха бавно към кафе-сладкарницата на библиотеката, вместо да говорят за това, как са се оказали тук, се поглеждаха от време на време със сияещи от приятната изненада лица. В кафенето тя отново, както преди двадесет години, си пожела кафе без захар, а той я попита не иска ли нещо сладко към кафето.
-Благодаря ти, прецени ти...
Освен кафе той взе и по един голям еклер като предварително се осведоми дали е пресен. Седна срещу нея на масата и погледите им отново се срещнаха, преди да посегнат към чашките с кафе.
- Не съм очаквал да те срещна тук, но сякаш някаква неведома сила ме доведе в библиотеката. Нали си монахиня?
- Да, монахиня съм, но всяка седмица по два дена с разрешение на госпожа игуменката идвам в Народната библиотека. Тя ми е леля и никога не отказва на това мое желание. Нещо повече, поощрява работата ми по темата, към която имам отдавнашен интерес. Спомняш ли си някога във Велико Търново говорехме за твоята дисертация и аз ти казах, че много ми харесва твоята разработка за духовната свобода в армията?
Да, той си спомняше това, но не знаеше, че тя има намерение също да пише някаква дисертация.
- Каква е темата, по която работиш сега?
- „Духовните ценности на българското общество в началото на ХХІ век”.
Полковникът я гледаше изненадано и с удивление. Та това е много сложна и обширна тема.
- Пастирке, захванала си се с чудесна тема. Ако съумееш да я разработиш добре - чест и слава! Много съм любопитен докъде си стигнала.
- Полковник, с удоволствие ще споделя с теб на какъв етап се намирам и какви проблеми по-точно решавам по тази тема. Ти ме нарече „пастирка”. Харесва ми това обръщение. В него има нещо библейско, простонародно и романтично в същото време. Засега аз ще те наричам „полковник”, имаш ли нещо против?
Той отговори, че му харесва това обръщение и осъзна, че в този момент те сключват договор за приятелство. Тази мисъл го стопли. Той вече смяташе, че те навлизат в отношения, които са несъвместими с монашеското й битие...
В библиотеката стояха до късно, защото тя искаше непременно да приключи това, което беше запланувала за деня. Тръгнаха си последни от читалнята, с което заслужиха недоволните погледи на обслужващите ги библиотекарки. Тръгнаха заедно по „Шипка”, след като тя му обясни, че живее в квартирата на леля си на ул. „Иван Асен”. Той й предложи да вечерят в ресторанта при Дома на руската наука и култура и тя не без удоволствие прие. В ресторанта тя се държеше по начин, сякаш няма нищо общо с монашеството. Ядоха скара и пиха шампанско. Танцуваха танго, при което той докосна лицето й и тя му отговори със същото.
В ресторанта изобщо не разговаряха по творческите им проблеми. Припомняха си впечатления един за друг от далечното минало във Велико Търново, когато той посещаваше Окръжната библиотека. И той, и тя забелязаха, че знаят един за друг много повече, отколкото предполагаха.
От улица „Шипка” прекосиха канала и тръгнаха по „Мизия”. Там тя попита може ли да го хване под ръка. Получила съгласието му, тя много свойски се притисна до ръката му и той усети топлината на тялото й. Тя ме желае! - помисли си той и с другата ръка погали пръстите й. Двамата неволно ускориха хода си. Стигнаха бързо пред жилищната кооперация, където беше апартаментът на Пастирката. В асансьора влязоха сами и веднага, след като хлопна вратата и кабината потегли нагоре към петия етаж, той започна да я целува. Нейният отговор беше:
- Не бързай!
Каза му да не бърза, а самата тя остави ръцете си върху раменете му. Гледаха се в очите, усмихваха се един на друг и още веднъж се целунаха. Спирането на асансьора беше знак, че наистина трябва да обуздаят чувствата си. Застанаха пред вратата на апартамента, на който имаше табелка: „Магдалена Исакова”. Пастирката измъкна от чантичката си връзка ключове, намери нужния й ключ и го пъхна в секретната ключалка. Влязоха. Там, в коридора се вкопчиха един в друг и в продължителна целувка дадоха воля на страстта си. След устните той зацелува горещо цялото й лице; зарови пръсти в косата й, след което ръцете му се плъзнаха към бедрата й. Двамата силно се притискаха един към друг, и нетърпеливо започнаха да разкопчават взаимно дрехите си.
И все пак тя се овладя и тихо промълви:
- Моля те, нека да се успокоим! Най-напред да влезем и да си дадем сметка какво става с нас.
Влязоха в хола и тя го покани да седне на канапето. Отвори вратата към терасата и се настани до него. Той поиска отново да я прегърне и целува, но тя, вече напълно овладяла се, го спря и го попита какво желае да изпият: уиски, водка, кола, кафе или чай. Добави, че има много хубав чай от витошки билки и след ресторанта няма да бъде зле да го опита. Той се съгласи и тя отиде в кухнята и го остави сам да размишлява върху новото, което настъпва в живота му. Той използува предоставената му възможност и най-напред се огледа в обстановката. Добре подреден и поддържан хол, без никакво излишество. Канапе с два фотьойла, вероятно купени през последните години на социализма, масичка в същия стил. Срещу него, на стената - репродукция на Мадона Лита с младенец в ръцете си. Под нея - неголямо бюро с компютър. Имаше и етажерка с книги. Той стана и се приближи до тях. Тя съдържаше само класици: български, руски, френски, английски... Всички бяха от поредицата „Световна класика”, издавана през 70-те и 80-те години. Имаше и албуми с репродукции на Айвазовски, Репин, френските импресионисти, холандски и испански живописци... Учуди се , че на лавицата нямаше религиозна литература.
Полковник Кирил Захариев седна отново на канапето в очакване на чая. В мислите си се пренесе към миналото на своя живот, към годините във Военното училище, когато не само заради своята дисертация, а и заради красивата библиотекарка посещаваше Окръжната библиотека. Тогава обстоятелствата не му позволиха да се сближи с Ваня. Тя му изглеждаше недосегаема, а днес съвсем неочаквано влезе в прегръдките му. Кой се разпорежда със съдбите на хората?
Сети се и за Величка си, която си стоеше в къщи и, може би, го очакваше за вечеря. Ще почака и като се забави, ще вечеря и ще си легне. Това се случваше често, защото той често оставаше в академията до късно да работи и тя бе свикнала със закъсненията му. А и защо да бърза да се прибира, когато в отношенията им отдавна беше настъпила студенина? Те формално съжителствуваха като съпрузи, а в действителност бяха станали равнодушни един към друг. Спяха в различни стаи.
Ваня влезе в хола с поднос в ръце. Сложи върху масата чай, домашни курабийки, конфитюр от горски ягоди, настани се до него и го покани да хапнат. Обясни му, че конфитюрът е приготвила лично тя от ягоди, брани около манастира. А чаят е от мащерка и риган, също брани там. Той вече беше усетил аромата му.
- Благодаря ти! - каза и поиска да я целуне, на което тя отговори с удоволствие. Целуваха се дълго, но все пак тя му напомни за чая и настоя да пият, защото чаят ще изстине. Заговориха за нейните научни занимания. Тя му разказа, че по темата работи от няколко години. Много голяма подкрепа получава от леля си, игуменката в манастира, която лично се интересува докъде е стигнала, какви литературни източници използува и какви проблеми има. Настоявала непременно да ползва социологически изследвания. Дори имала идея за това, как се развива религиозното съзнание на обществото.
- Тя е много начетена и постоянно се стреми да беседва с млади хора, посещаващи манастира, наясно е, че голяма част от посетителите в манастира са атеисти, но се отнасят с уважение към християнските традиции и средищата на православната култура.
- А ти самата, религиозна ли си? - попита я той.
- Не!
- Защо си в манастира? Не е ли по-добре за теб да си създадеш семейство, да имаш мъж, да гледаш деца?
Полковник Христозов я гледаше изпитателно в лицето. Тя с нищо не подсказа, че въпросът му я смущава. Отговори му спокойно:
- След смъртта на мъжа ми не искам да създавам ново семейство. Когато се женех за него, бях решила: един мъж за цял живот. Затова и постъпих в манастира. Игуменката ми помогна и ние бързо се сприятелихме, въпреки че сме роднини. Но не можах да придобия религиозно съзнание. Почитам православната църква, изпълнявам ритуалите, опитвам се да изуча историята й, съвременната й роля, но всичко това от научна гледна точка. Леля ми ме разбра и не ме укорява. Тя самата се чувства добре с моята компания, двете обсъждаме често различни въпроси на отношенията между манастира и посетителите, които напоследък стават все повече. Самата тя ме насочи към темата за духовните ценности в съвременното общество. Осигурява ми време да посещавам Народната библиотека и следи внимателно как върви изследването ми.
- Пастирке, извини ме, но по всичко личи, че не си равнодушна към мъжете... Имам предвид себе си, например. Нали се случи нещо между нас?
- Да, разбира се, случи се. Но неговото начало беше поставено още във Велико Търново, ако си спомняш? Аз тогава бях влюбена в мъжа си, но ми правеше приятно впечатление и ти с твоята интелигентност. Тогава ти нямаше никакви шансове, но от тогава измина много време, през което често си спомнях и за теб. А когато те видях на поляната, под манастира, познах те веднага и искрено се зарадвах. След толкова години срещнах в твое лице човек, когото смятах за приятел. Може да ти изглежда странно, но след като се разделихме на Витоша, бях абсолютно уверена, че скоро ще се видим пак. И ето, видяхме се и то на много по-подходящо място. Това вече е късмет. Няма какво да крия, мечтаех си за такава среща.
- През годините след гибелта на мъжа ти, имала ли си друга такава среща?
- Имах някои случайни срещи със стари познати, но нищо не се получаваше. Много бързо установявах, че друг е мъжът, който чаках... Твоята поява сега ме извежда на друга пътека...
Разговорът им продължи в леглото до късно през нощта.
На следващата вечер те бяха отново заедно. Полковник Кирил Захариев успя да оправдае пред жена си отсъствието от къщи с внезапна командировка за няколко дена. Но през нощта бяха събудени от джиесема на Ваня. Тя скочи от леглото и бързо отиде до шкафчето, където се зареждаше телефонното устройство. След нейното „Ало!” последва дълго мълчание, в което тя слушаше обясненията на някого. По възклицанията й полковник Захариев се досети, че става нещо тревожно. Най-после Ваня приключи разговора с думите:
- Ще дойда рано сутринта!
След това се върна при него в леглото и го целуна нежно по бузата.
- Мили мой, леля ми е много зле... Повикали са лекар и той е казал, че става дума за инфаркт. Тя имаше високо кръвно налягане... Поискала е да отида при нея. Не била съгласна да я закарат в болница...
- Ще те закарам с колата – отговори й полковникът и на свой ред също я целуна, помоли я да се успокои и започна да я милва по лицето, което вече беше мокро от сълзите й.
Призори двамата се облякоха набързо и излязоха от апартамента. Потеглиха веднага за манастира. По пътя почти не разговаряха, тя само повтори няколко пъти, че ако стане нещо с леля й, ще напусне веднага манастира...
Пред голямата манастирска порта той я изчака за половин час, докато тя се види с леля си. Върна се разтревожена и му каза:
- Мили, жива е, но е много зле... Едва говори... Ти се прибери в нашия апартамент, а аз ще остана тук! Ще ти се обадя!...
- Не, мила! Аз оттук ще отида в Академията. И там ще чакам обаждането ти. В апартамента ти ще отида довечера.
Към обяд Ваня му позвъни отново и му съобщи, че леля й е починала. Ще остане в манастира за погребението и към събота ще се прибере окончателно в апартамента.
Той й отговори, че през това време ще си бъде вкъщи и на работа. Ще дойде да я вземе с колата, когато си тръгне от манастира.
В съботния следобед Кирил Захариев отново пристигна пред манастирската порта. Ваня го чакаше облечена в светски дрехи с две големи пътни чанти. Натовариха нещата й в багажника и
тя го помоли да влязат заедно в манастирския двор до гроба на леля й, който беше край храма. Той беше предвидил това и носеше цветя. Сподиряни от погледите на монахините двамата приближиха гроба и сложиха цветята върху рохкавата пръст. Преди да си излязат при тях дойде най-възрастната монахиня, която изглежда се готвеше да наследи леля й като игуменка. Ръкува се любезно с Кирил и се разцелува с Ваня. Ваня я помоли да й прости, а тя отговори:
- Аз не мога да те съдя, мила! Ти постъпваш съгласно твоята съвест. Желая ти доброто и Бог да те пази!
По пътя към София Ваня помоли Кирил да спре за малко. След това се хвърли в прегръдката му и го зацелува страстно.
- Мили мой, само ти ми остана. Обичам те! Всъщност, винаги съм те обичала... Каквото и да се случи с нас, аз съм твоя. Разчитай на мен!
Той също я целуваше и също отговори, че я обича и че няма да се отдели от нея.
Потеглиха отново. Тя бършеше сълзите си, а той напрегнато мислеше за това, какво ще стане по-нататък с тях двамата. Ясно му беше, че ги очакват тежки проблеми – жена му, която се беше зарекъл да остави, веднага щом пораснат децата им; работата, в която се чувстваше все по-зле поради безкрайните компромиси, които се налагаше да прави със съвестта си.
Децата му вече бяха поели пътя си, имаха си свои проблеми и отдавна се досещаха, че отношенията между него и жена му никак не вървят.
Когато срещна Ваня и се сближи с нея, разбра, че тя е жената, отредена за него. Не беше ли дошъл моментът, когато трябва решително да промени живота си?...
След като остави Ваня в апартамента й, наследен със завещание от лелята-игуменка, се прибра вкъщи. Жена му не го очакваше, защото по това време трябваше да бъде на работа. Посрещна го с ледено спокойствие. Само процеди през зъби:
- Защо не се прибра нощес?
Недочакала отговор, го попита дали е гладен.
- Не съм гладен. Искам да говорим по един много важен въпрос.
Седнаха един срещу друг в кухнята.
- Слушам те – погледна го тя въпросително с очакването, че ще чуе нещо съдбоносно важно и за двамата.
През последните години тя все по-често се замисляше за това, че неприязненото му отношение към нея неизбежно един ден ще роди разрив.
В по-младите години тази мисъл би я изплашила, но сега й беше все едно; децата са пораснали, всеки е поел пътя си и на нея й остава само да чака търпеливо старостта. Беше сигурна, че няма да я изоставят и че ще се чувства по-добре без мъжа, който отдавна не я обичаше и към когото самата тя съшо не изпитваше никакви чувства.
Разговорът им беше кратък. Той съумя с две изречения да й каже, че иска да се разделят и в близките дни ще се пренесе на друго място. А тя му отговори, че няма нищо против и колкото по-бързо стане това, толкова по-добре.
Излезе от апартамента си с облекчение. По пътя към академията мислеше само за това, как ли Ваня ще посрещне новината. Той не й беше казал за намерението си да напусне жена си. Кураж за решителния разговор със съпругата си му даде именно Ваня, когато се връщаха от манастира, с думите си, че може да разчита на нея.
След работа Ваня го чакаше пред академията. Прегърнаха се и тръгнаха отново към Руския ресторант. Тя спокойно и уверено го държеше под ръка, а той се радваше вътрешно, че най-сетне има до себе си жена, за която бе само мечтал – красива и интелигентна, готова да върви до него до края на дните си.
В ресторанта седнаха на същата маса, на която бяха вечеряли преди седмица. През времето след срещата им в Народната библиотека се бяха случили толкова много неща в отношенията им! Те вече се чувстваха едно цяло, сякаш бяха живяли десетки години заедно. На масата седяха един срещу друг, съзерцаваха се, а в главите им се въртяха едни и същи мисли: винаги ли ще им бъде така хубаво, животът няма ли да им поднесе и горчивини?
Времето, в което живееха, всъщност беше заредено с остри проблеми за всички честни хора, независимо от образованието и социалното положение. Той беше преподавател, но все повече му тежеше необходимостта да лицемери пред началниците си и офицерите, на които преподаваше. А тя, макар че беше осигурена с жилище и известни финансови средства като наследство от леля си, трябваше да си намери достойна работа. Не можеше да живее просто така - като любовница или съпруга на военен.
Започнаха да обсъждат проблемите си, да размишляват относно тяхното решение. Тя го посъветва да продължи с досегашната си работа, като се опитва да обсъжда със своите обучаеми реалните противоречия на така наречените „задгранични военни мисии”. Да ги предразполага към откровеност и да изслушва техните преценки. А той я посъветва да се опита да стане учителка в някое средно училище. Или пък библиотекарка в някое читалище. Но се усъмни дали може да се намери свободно място. Тя беше се регистрирала вече в бюрото за безработни, беше заявила желанието си за учителка по български език и литература, но бяха й отговорили, че шансовете за София са много малки.
След вечеря си тръгнаха веднага. Здрачаваше се. Вечерта беше задушна след дневните горещини. Тя го държеше под ръка, топлата й длан прегръщаше силните му мишци и той с цялото си същество възприемаше нейната преданост. Радост изпълваше сърцето му, но и смътна тревога пред неизвестното бъдеще. Въпреки това решителната крачка беше направена, той беше с нея, а жена му оставаше в миналото.
В апартамента той се разположи на канапето, а Ваня набързо приготви чай и отново поднесе бисквити с конфитюр от горски ягоди. Докато пиеха чая, тя беше разтворила пред себе си книжка със стихове на Мария Панайотова. Той внимателно се заслуша:
Дали е пролет? Пролет е навярно,
щом цъфнаха в душите ни кокичета!
Каква магична бяла всеотдайност!
Сърцата ни са бременни с обичане!..
- Това за нас ли е написано? – почти иронично попита той.
- Написано е за всички влюбени. Всички влюбени могат да познаят себе си в тези редове. Знаеш ли какъв псевдоним има авторката? Пастирката. Под това име можеш да я намериш в интернет. Харесвам я! Има нещо много женско и философско в същото време.
- Аз не познавам съвременната ни поезия. Някак си се откъснах от нея през последните години. Дали защото остарявам, или животът ме тласка в други посоки?
- Твърде силно си погълнат от политиката. Тя разкъсва сърцето ти и ти пречи да видиш други също много важни страни на живота. Но аз ще ти помогна отново да намериш себе си. Противно на твоите очаквания, въпреки кризата на духовността, напоследък именно в поезията се появиха истински величия. Когато ги чета, си почивам от политическата и естрадната чалга. И се зареждам с вяра, че България ще се възроди...
Както обикновено разговорите им продължиха в леглото, съпроводени с неизбежните милувки на влюбени в зряла възраст. Не им се спеше, любеха се, философстваха и пак се любеха...
Утрото ги завари прегърнати, събуди ги и ги подсети отново да се любят. Изпълнени със сладостна умора, застанаха прегърнати под душа и се досетиха, че трябва да побързат, за да не закъснее той за работа. Имаше лекция през първите два учебни часа, на която очакваше да присъства и началникът на академията, а заедно с него вероятно щеше да влезе и началникът на неговата катедра...
Стана така, както очакваше. Когато с бързи крачки вървеше по коридора към залата, пред нея вече стояха двамата генерали. Ръкуваха се с него и той влезе след тях... През междучасието обаче в коридора го чакаше един от колегите му, подполковник Николов. Като видя началника на академията, поиска разрешение да съобщи нещо важно на полковник Захариев. Беше разтревожен, в погледа му се четеше силна възбуда:
- Господин полковник, нося Ви много неприятна новина. Пригответе се да я посрещнете! По време на лекцията Ви телефонът Ви е бил изключен и затова съобщението беше предадено на дежурния офицер, а той се обади на мен. Тази нощ е починала жена Ви. Трябва веднага да се приберете вкъщи! Приемете моите съболезнования!
Съобщението беше чуто и от началството. Двамата генерали веднага изразиха своите съболезнования и наредиха на полковник Захариев да остави лекциите и да се прибере вкъщи.
Началникът на катедрата изрази готовност да го замести през втория учебен час. А началникът на академията го хвана под ръка и го поведе по коридора към стълбището. Докато вървяха, извади своя джиесем и нареди на шофьора си веднага да изкара колата пред щаба на академията.
Докато стигнат до щаба, колата вече ги чакаше. Генералът заповяда на шофьора да закара полковник Захариев до дома му.
Останал сам в колата, полковник Захариев се опита да събере мислите си. Починала? Та тя вчера беше напълно спокойна, когато прие предложението му да се разделят. Вероятно това е било привидно спокойствие. Кой знае какво е преживяла след това, когато е бил на работа и когато не се е прибрал вкъщи? Докато той се е любел с Ваня, тя е умирала от мъка. Наистина между тях отдавна не съществуваше близостта, дори взаимното уважение беше под въпрос. Тя знаеше, че той един ден ще изпълни заканата си да се разделят. И все пак, когато този ден настъпи, се оказа неподготвена. Посрещнала е думите му за раздялата с привидно безразличие, но в действителност те са я ударили право в и без това болното й сърце. Не е издържало...
Още преди да стигнат до дома му, в съзнанието му вече бушуваше страшната мисъл: не е ли той убиец на жена си? Та той знаеше какво е състоянието й. Как можа толкова лекомислено да я изостави? Струваше ли си да я пожертва, макар и за такава ослепителна красавица и безпорно високоинтелигентна жена като Ваня?
Пред блока, в който живееше, благодари на шофьора и го помоли да се върне в академията. Преди да влезе през външната врата, извади джиесема и позвъня на Ваня. Като чу гласа й, произнесе кратко и просто:
- Ваня, починала е жена ми. Когато стане възможно, ще ти се обадя.
Пред вратата на апартамента си дочу отвътре разговор между дъщеря си и сина си. Те обсъждаха нещо и щом той влезе в антрето, прекратиха разговора си и дойдоха при него. И двамата го прегърнаха едновременно и се разридаха.
- Тате, загубихме мама - произнесе, ридаейки дъщерята. Синът му също плачеше мълчешком, Кирил усети мокрото му от сълзи лице и не можа да издържи на общата мъка, която го задави, и той не успя да попита как и кога е станало това. Поиска да влезе в спалнята на жена си, но дъщеря му го спря:
- Не бързай да влизаш, изпий най-напред един валидол с чаша вода!
И докато синът му го придържаше, Елза донесе вода и валидол и му ги подаде. Кирил се подчини на желанието им. В спалнята веднага зърна тялото на жена си, преоблечена с официалните си дрехи и готова за пътуването към безкрайността... До леглото й седеше сестра му и като го видя, че влиза, стана, прегърна го и каза:
- Моите съболезнования, бате! Бъди твърд, не се предавай на мъката! Човек не може да избяга от съдбата си.
Дъщеря му веднага донесе стол и настани баща си да седне до тялото на жена си. Сестра му също седна и замълча. Той най-напред докосна студените ръце на жена си и каза тихо:
- Прощавай, мила, виновен съм пред теб...
След това се вгледа в лицето й втренчено. То беше спокойно, сякаш току-що беше заспала много дълбоко. Зад гърба му вече стояха прави снаха му, зет му; бяха влезли и съседи. Към тялото на жена му се приближиха, мълчаливи и кротки и невръстните му внучета. Възрастните плачеха, шепнейки :
- Милата, как ни изненада!
- Не мога да повярвам, че е станало... Та тя беше толкова общителна, толкова добра!
Кирил се вслуша в казаното от своите съседи си. Та той не смяташе жена си за общителна, сърдечна и мила. Изглежда, че хората говорят по този начин винаги, когато някой внезапно си отиде на оня свят. А може би само в неговите очи жена му е изглеждала не чак толкова мила и добра. Но той веднага пропъди от съзнанието си внезапно осенилите го кощунствени мисли. Мигът, който изживяваше, беше много особен, много по-различен от моментите, когато се прощаваше най-напред с баща си, а след това и с майка си. Скръбта по тях беше силна, но някакси естествена, в реда на нещата. Сега той беше потънал в скръб, защото си отиваше завинаги, може би най-важната част от живота му. След нея нищо нямаше да бъде същото. Този миг единствено можеше да се сравнява с неговото собствено излизане от живота един ден...
Скоро съседите си излязоха, децата му също отидоха някъде и той остана насаме с жена си в присъствието само на сестра си. Тя наруши настъпилото мълчание с думите, които вече зрееха в съзнанието му:
- Колко кратък е животът и колко неочаквано настъпва краят. Всички ще отидем на оня свят, някои по-рано, някои по-късно,
това няма никакво значение. Децата ни ще ни помнят, докато са живи, внуците - много по-слабо, а правнуците изобщо няма да се сещат за нас, няма да ги е грижа, че някога сме съществували. Поколение след поколение ще отлита в безкрайността и нищо няма да остава в душите и сърцата от нас, малките хора. Такъв е животът...
Сестра му сякаш четеше мислите му. Толкова добре изразяваше неговото настроение. Не случайно му беше сестра. Макар и доста по-малка от него, тя беше много близко до него по мисли и чувства. И в миналото той беше забелязъл, че тя мигновено улавяше вълненията му и безпогрешно отговаряше на тях било с думи, било с жестове, било с деликатно мълчание. И сега сестричката му беше до него и го отвличаше от самотата със съзвучните си размишления.
В стаята влязоха децата му и съобщиха, че до половин час ще дойдат от погребалното бюро, за да уредят въпросите с погребението. Ще вземат и тялото на майка им.
Как така ще го вземат? - помисли си Кирил. - И защо трябва да го взимат? Няма ли да остане тук до утре, когато ще се състои погребението? Тези въпроси той не изрече, за да получи отговор. Постепенно осъзна, че тук, в София е така. Мъртвият се отнася до момента, когато ще се състои ритуалът и близките остават сами с мъката си.
И наистина след половин час пристигнаха от погребалното бюро. Дъщеря му отговаряше на всички техни въпроси и Кирил разбра, че погребението ще бъде чак след три дни, опелото ще се състои в близката църква „Св. Мина” от 11 часа, а гробът ще бъде чак в Обеля. Ще им бъде съобщено точно мястото. След всичко това двама служители на погребалното вдигнаха покойницата с едно одеало и го изнесоха. Елза не позволи на баща си да излезе навън след тях, а сестра му го прегърна и започна да му говори утешителни слова. Всичко това на Кирил му изглеждаше много странно. Как така изведнъж я изнесоха и до погребението тя ще бъде сама без близките си, а и те ще стоят тук без нея, ще говорят за нея, ще скърбят и нея няма да я има! Този ред му се виждаше много неестествен. Когато децата му се върнаха, решиха, че е време да похапнат нещо. Това му се видя още по-неестествено. Как ще похапнат без нея! В хладилника беше яденето, което тя беше сготвила! Но децата му се разпореждаха и делово приготвиха всичко за един нормален обяд. Сестра му също взе участие в сервирането и се постара за него да има най- голямото парче месо, сякаш именно той се нуждаеше от най-голямо внимание. Та той не си беше в къщи, когато жена му е умирала. Та той беше при любовницата си, когато жена му се е гърчела от мъка за измяната му и сърцето й не е издържало. А сега всички се грижат за него, без и да подозират, че той е виновен за внезапната смърт на жена си. Хранеше се заедно с тях и не чуваше разговорите им, които ту се отнасяха за починалата, ту засягаха най-обикновени неща от всекидневието им, които нямаха нищо общо със случилото се. А той мислеше само за жена си, за отминалите години на съвместен живот, за решението си да я напусне и за това, колко спокойно тя посрещна думите му, че се разделят. Уж спокойно, а през нощта сърцето й се пръснало от мъка. А дъщеря му, когато я заварила сутринта в спалнята, си помислила, че тя е починала наскоро след като той е отишъл на работа. Всъщност, може би това е станало точно в мига, когато той на разсъмване е стоял заедно с Ваня под душа и я е прегръщал, изпълнен с любовна страст. С тези мисли изведнъж му се прииска да позвъни на Ваня и да й каже, че повече няма да се виждат, че иска да остане верен на паметта на жена си, макар че приживе й е изменил по недостоен начин.
Недостоен начин? Та той десетилетия наред мислеше с любов за Ваня, без дори да се надява, че някога ще я срещне и мечтите му за нещо възвишено ще станат реалност. През годините, докато той мечтаеше за Ваня, отношенията с жена му все повече се изпразваха от красота, от любов, от възвишеност. На моменти му се струваше, че жена му го ненавижда и с нетърпение чака мига, когато той ще се махне от нея. Никога не се интересуваше защо отсъства от къщи, никога не се вълнуваше от целите му, от работата му, от опитите му да постигне нещо значимо в живота си...
Опелото в църквата „Св. Мина” беше след три дена, защото се чакаше ред. Половин час преди началото в апартамента й бяха дошли неговите и нейните роднини, обадиха се и съседите дали не е време вече да тръгват. Той се качи в колата на сина си, където на предната седалка се настани и снаха му. Дъщеря му тръгна заедно с мъжа си, като в колата им взеха и сестра му. Останалите роднини, приятели и съседи пристигнаха пеш до църквата само за десетина минути. Там бяха дошли вече и колегите му от Академията. Съобщиха, че тялото вече е вътре, свещеникът също е готов. Влязоха и се наредиха на отреденото им място край ковчега. Когато ритуалът започна, Кирил впери поглед в лицето на жена си и в полумрака на църковния интериор му направи странно впечатление цвета на лицето й. Досети се, че от погребалното бюро са използвали козметични средства, за да изглежда естествено, сякаш само е заспала. Докато свещеникът произнасяше словата си, той отново размишляваше за живота си с нея и за това, че всъщност, без да съзнава това, я е обичал. Съжаляваше горчиво, че се разделиха по такъв начин. Ако има задгробен живот - той не вярваше в него, но в разсъжденията си го допускаше само като нереална възможност - вероятно го наблюдава отстрани и осъжда. И вероятно си мисли: „Защо преди 30 години реши да се свържеш с мен? Тогава не можа ли да прецениш, че мъжът и жената се събират за цял живот?”
Но коварно, може би подло в съзнанието му изплува и друга мисъл: „Нима е възможно да се предвиди всичко в момента, когато свързваш живота си с другия човек? Нима в живота на мъжа и жената не настъпват обрати, при които те осъзнават, че са направили грешка?”
И в този момент с кристална яснота формулира извода, че и двамата отдавна бяха осъзнали грешката си, но не намираха сили да я поправят. Вместо да намерят разумен изход от положението, в което бяха изпаднали, те предпочитаха да се терзаят взаимно, да понасят слабостите си, с които не можеха да свикнат...
Някакси много бързо времето на служебните задължения на свещеника приключи и той помоли близките да се простят с покойницата и да. Пръв пристъпи към нея Кирил. Коленичи до ковчега й и я целуна по челото. Отново в сърцето му нахлу вълната на мъката и го задави. Наведе се и сложи глава върху рамото й. Вероятно доста време беше останал в това положение, защото усети, че дъщеря му и синът му го изправят на крака и го молят да се овладее. След това го заведоха на мястото, където трябваше да чака съболезнованията на присъстващите. До него се наредиха и останалите най-близки на покойницата - децата му, снахата и зет му, сестра му и съпруга й, единствената жива сестра на жена му. Той машинално приемаше съболезнованията до онзи миг, когато ръката му докосна... Ваня. Дори трепна от присъствието й. Стори му се, че нейното докосване беше особено нежно. Тя не го целуна, но той усети топлината на лицето й, притаената страст върху устните й. Тя произнесе тихо, но думите й отекнаха силно в душата му:
- Полковник, дръж се! - и отмина...
Седмица по-късно той отиде на работа, осведоми се какво му предстои съгласно учебната програма за следващия ден. Повъртя се в канцеларията си и реши да посети академичната читалня. Библиотекарката го посрещна много любезно и изказа съболезнованията си. Изслуша внимателно какво да му донесе и веднага отиде да изпълнява поръчката. А той седна пред един от мониторите в читалнята. Почти подсъзнателно потърси имейла на Ваня и веднага се запита: „Но защо първо на нея?” И се отказа да й се обажда. Отвори последния брой на американското списание „Милитъри пост”...
Цял ден се занимава с материалите, които го заинтересуваха. Най-голямо внимание отдели на дискусията „Пентагонът - за перспективите на американската военна мисия в Афганистан”. В нея участваха командирът на мисията генерал Майкъл Пейн, директорът на Института за стратегически изследвания Боб Доул, съветникът на държавния секретар на САЩ по въпросите на Средния Изток Хенри Рабин и асове от различни многотиражни вестници и телевизионни канали. И друг път се беше възмущавал от откровената безцеремонност в анализите на корифеите на американската геополитика, но сега те му се сториха особено арогантни.
Главнокомандващият на американските сили в Афганистан правеше съпоставки между причините за навлизането през 80-те години на съветските войски в тази страна и американските сега. И съвсем не скриваше факта, че руснаците са имали много по-големи основания за това, но благодарение на американската пропаганда те са били тотално компрометирани пред света. Същата тази пропаганда днес е съумяла да представи във възможно най-благоприятен вид действията на американците. Ние можем да представяме пред света най-убедителни аргументи за целесъобразността на нашите действия и за хуманните ни намерения, но никога не трябва да забравяме, че сигурността и интересите на САЩ изискват да действаме максимално брутално във всяка усложнена ситуация. Няма значение дали ще хвърлим ракетите си по някоя сватба, или ще улучим „погрешно” училище или болница... Важно е да демонстрираме непреклонност при преследването на нашите цели... Така говореше генерал Пейн и никой след него не се възмути от приказките му.
А какво значение има националната сигурност на нашата държава в представите на висшите американски военни и политици, когато умуват за своите геополитически цели? Изправен пред този въпрос, Кирил престана да чете списанието; след това започна да развива собствените си разсъждения в тетрадката си. От творческия подем го извади джиесемът му, който беше забравил да изключи. Изключи звъна и енергично излезе вън от читалнята, за да проведе разговора си с... Ваня.
- Ало - гласът му беше глух, сякаш се притесняваше да покаже радостното си чувство от нейното позвъняване.
- Полковник, можем ли да говорим? - попита тя и на него му се стори, че във въпроса й има желание да го извади от тежкото му настроение.
- Пастирке, слушам те! - и се зачуди, че изведнъж гласът му стана топъл, сякаш нищо особено не се беше случило в живота им.
После реши, че трябва да бъде сдържан, че не бива да й дава повод за неосъществими надежди. Тя го попита къде се намира и след като чу отговора му, предложи веднага да се срещнат в кафе-сладкарницата на Съюза на художниците. Искала да разговаря с него.
- Добре, в пет и половина! - съгласи се той и сърцето му се разтуптя.
До края на работния ден времето минаваше бавно, защото той повече не можеше да чете и мисълта му бе завладяна от предстоящата среша. Когато реши, че вече може да си тръгва, в коридора се сблъска с началника на катедрата и той му предложи да си ходят заедно. Посоката им била една и съща. Но полковник Захариев отговори, че се налага да отиде до Народната библиотека. Вървяха заедно, докато излязат от Академията, и през това време той отговаряше на въпросите на шефа си разсеяно, без желание. Разделиха се веднага след портала и Кирил пое по „Шипка” към Дома на художниците. Бързаше, защото искаше да стигне там, колкото се може по-скоро, набързо да поговори с Ваня и след това да се прибере вкъщи.
Тя го чакаше на входа на сладкарницата и му се усмихна веднага, щом срещна погледа му. Ръкуваха се, без да се целунат, но той почувства някаква особена нежност от докосването й до лакътя му. Седнаха на два съседни стола, полуобърнати един към друг. Той наведе очи под топлия й поглед, а тя го попита:
- Как си, полковник?
Въпреки меката топлина, излъчвана от нея, разговорът им започваше трудно. Той явно не искаше да се освобождава от мрачното настроение. Дори реши направо да й каже как вижда бъдещето на отношенията им.
- Пастирке, извини ме, но не мога да се откъсна от мисълта за жена ми. Когато беше жива, всичко беше по-просто и лесно. Тогава нямах никакви угризения. Сега обаче нямам сили да се виждам с теб. По цели нощи мисля за нея, отново преживявам и хубавото, и лошото в семейния ни живот, и всеп стигам до извода, че трябва да се разделя с теб... Децата ми нищо не знаят за отношенията ни. Непрекъснато се опитват да ме успокояват, да ме отвличат от скръбта по жена ми и аз не мога да си представя да ги изненадам с нашата любов... Те рано или късно биха разбрали за нея и тогава къде ще се дяна от срам?
Ваня го слушаше внимателно, беше спокойна. Постепенно на лицето й изгряваше плаха усмивка, която скоро придоби леко иронична форма. Той говори дълго за жена си, за това, че всъщност тя не е била лош човек и че той е виновен пред нея с лекомисления си характер...
- Нямам впечатление, че си лекомислен - прекъсна го Ваня и докосна ръката му.
Едва тогава той я погледна право в очите и разбра, че тя му готви някаква изненада. Спря монолога си, за да чуе нейния коментар. А тя произнесе с невероятно спокойствие:
- Полковник, ще си имаме бебе! Аз не искам да се освобождавам от него... Каквото и да решиш, ще имам дете от теб!
След половин час излязоха от кафето и тръгнаха отново по „Шипка”. Пред Академията навлязоха в улица „Мизия”, която ги водеше към дома на Ваня. Тя го държеш здраво под ръка и той усещаше силно с лакътя си горещата й плът.