автор: durak

Спирам, светофарът свети в червено.
Прибирам се от работа към вкъщи.
За римата на вкъщи мисля ускорено.
Една и съща ме връхлита – мръщи.
Като казвам мръщи, говоря за жената.
Обичам я, но предизвиква в мене страх.
За жената римата ми е – чепата.
Не се ли прибера навреме, чака ме пердах.
Навремето усмихваше се често,
ала времето отмина като миг.
Сега ме гледа изпод вежди, ох, зловещо!
Понякога от сън събуждам се със вик.
Честно, беше някога красива,
имам ясен спомен за това.
Приличаше на горска самодива,
а сега на змей заприлича́.
Обичаше да ме посреща на вратата,
на масата ме чакаше храна.
Хапвахме и хоп! в кревата,
превръщахме в приказка нощта.
Сега ме чака, за да ми се кара,
не бил платил съм сметката за тока,
разлял съм на килима сутрешната си попара,
пияница наричали ме в блока.
Къде отиде приказната фея,
на която дадох своята любов?
Защо треперя като гледам в нея,
защо носа й заприлича на картоф?
Животът ни започна като сън,
песни, танци и така нататък.
И изведнъж те удря като гръм –
Никак не е лесно нещо бракът.
За щастие на пътя има малко барче,
отбивам се да пийна чашка-две.
Когато се прибирам, тя пак ми е другарче.
И засега не ми се мре.

КРАЙ