автор: barzashka

Времето не лекува! То разкрива дълбочината на раните.

"Погребението ще се състои..."

А никой не разбира...

Забелязали ли сте разликата между две купчини листове? Едните неизписани, другите - изписани. Изписаните са МРЪСНИ. Не ги докосвайте!

* * *

Стенографира живота си в една дума: празнота,

с една Голгота: съвършенството,

с един смисъл: свободата.

С други думи: губене на време:

напразен опит за ненапразен живот:

резултатът е безсилие, апатия и самопрезрение:

вълните се разбиват, като стигнат до скала

и колкото и да са красиви и разпенени:

изчезват без следа.


* * *

Смехът, увиснал безсилно на устните ти, очаква позволението ти да си тръгне. Ще си спомниш, че нямаш право да се криеш повече зад него. Присвоеният час щастие свърши и с една твърде благоприлична усмивка се измъкна от купона, за да те извади за пореден път от мъглата на еуфорията, която е твърде кратка измама.


Всичко ти се изплъзва, а ти си безсилна. Смехът? Смехът е увиснал безсилно на устните ти, разкрит, че е само илюзия.


Две глътки лудост те отровиха и с мършата на неуморна глупост се нахрани. Обърна поглед тъжно разтревожена и окървави безнадеждна залеза. Хвана на стоп последния сапунен мехур и полетя към нищото. А смехът, увиснал безсилно на устните ти, се изплъзна незабележимо от твоята власт и ти отне дори вярата, че ще запазиш илюзиите си.

* * *

Ще увиеш болката в стар вестник и ще я захвърлиш край пътя, както винаги, а тя ще се върне с нова дата.

Угаснал е погледът и го знаеш. Ще трябва да намериш стаичката, в която имаш надежда, но дали ще ти стигне? Думите се люпят от изсъхналите ти устни и потича кръв: пазете се от мен, поне за малко, замълчете, не ме докосвайте, не ме дразнете. Аз пак ще оцелея. Оставете ме да открия как.

Искаш да се чувстваш чиста и добра, и полезна. Да знаеш, че си помогнала наистина и че пак ще можеш; да си сигурна, че си обичала и ще бъдеш обичана. Адски много искаш рамо, на което да не те е срам да се разплачеш, ЗА НЯКОГО МНОГО ДА ЗНАЧИШ, КАКТО ЗА ТЕБ ХОРАТА ЗНАЧАТ ВСИЧКО.

* * *

Не разбираш птиците, които ще умрат, не разбираш цветята, които ще увяхнат, не разбираш слънцето, което ще угасне. В тази подигравателно мълчалива Вселена не разбираш дори въпроса си защо. В това безразлично, безбрежно пространство не съществуват нито въпроси, нито отговори: те са си твоя измислица - а ти си човек. Писукаща опитна мишка, чийто кукловод също ще умре. Очите на луната се затварят, замръзва земното ни огнено сърце, а ноктите на труповете продължават да растат и 48 часа след смъртта им - присмехулния поглед на боговете да издерат. Какво ли знаеш за края! Смъртта е човешка суета.

* * *

Като сумнамбул ръцете вдигнати напред

краката пък потънали в мъгла

очите слепи от блясъка на безумна суета.

Отиваш си. Аз мълча.

Капчукът на сълзите ми отмерва всяка твоя стъпка

във вазата увяхва и окапва последната ни среща

цигареният дим стопява се в мрака след теб.

Мога и да си замълча.

Долепям рапан до ухото си и те чувам.

По- хубаво е от телефона.

Влизам в комина на дома ти, мацам се със сажди

и ти подарявам последната си усмивка.

Не казвай нищо. Тръгвам.

Отварям ти вратата.

Ти я търсиш.

Защото знаеш, че я няма.

Отдавна си излязъл.

Не мога, но мълча.

* * *

Разпиляваш купа на рисунките си по земята. Получава се колаж. Сиреч разпарчетосана действителност. Живота ти. Карикатура е, но не ти е смешно. Така че си измисляш някаква последователност. Оказва се последователност от загуби. А картината е някак претрупана. От много и различни нищо. Преобладават портретите. Демек некролозите. Те са най- богати и наситени, и претоварени, не успяваш да ги забравиш, но и не се опитваш да ги намериш. Знаеш къде са и можеш да ги откриеш, но винаги нещо те спира. Претрупани са и са некролози. Мразиш миризмата на формалин, която витае в моргите на загниващите ви срещи. Обичаш ги и за да продължаваш, не искаш да ходиш на гробовете им. Там вече ги няма. Не искаш да знаеш в какво са се превърнали. Липсват ти. Между вас се приплъзва тишина, така че си разказвате вицове. Смеете се силно, да покажете на тишината, че не ви е победила. Но затваряте очи и се целувате, този път не по устните, а по челата.

Има и пейзажи. Те са хубави, защото не изискват често общуване. Могат да бъдат и моментни снимки. Така е най- добре. И те са като хората. Имаш нужда от тяхната близост, но не за твърде дълго. И за тях не искаш да знаеш в какво са се превърнали. На няколко пъти разбра. Никак не се зарадва.

Има картини на боеве, пиршества, разгроми. Суета и слепота, и глупост. И дребни човешки трагедии. И те са като хората, като пейзажите. Остават си само много и различни нищо. Препоръчително е да не знаеш в какво са се превърнали. Особено ако си виновна ти. И най-вече да не знаеш в какво са те превърнали. В един колаж.

* * *

Прекатурват се букви по стената и търсят правилната диагноза със съответни материални измерения в диоптри. Вече съм гледала този филм. Пак ми се гледа. Все по- зле изглежда, а и съвсем се е изтъркал. Все повече го обичам. Казва се "Всичко", но това няма значение. И "Нищо" да се казваше, същата работа. Невъзможни заглавия, освен за филм. И аз съм буквичка. Готино е. Разни съседи, различни пейзажи- хартия, екран, стени, стъкло, земя. Най- хубавото е, че за нищо не съм виновна, а и нищо не означавам, аз съм само материално отражение на звук, с който не се припокривам. Аз съм удобна обвивка и всъщност не съществувам. Но това не ми пречи да си джиткам насам- натам и да се забавлявам. Имам си приятели, врагове, противоположност, някои се опитват да ме променят, повече или по- малко успяват. Никой не знае кога и как съм се появила, нито кога и дали ще изчезна, някои се чудят. Тяхна си работа. Оставете ме да бъда! Или да не бъда. Зависи от гледната точка. Казаха ми, че съм тръгнала нанякъде. Но аз не знам накъде, така че може да грешат.И аз като другите си се катеря по стената и от време на време се прекатурвам, като тях. Представям си, че е много красива гледка отстрани. Няма кой да ми каже. Никой нищо не ми казва. Мен само ме казват, както си мислят, че е правилната ми диагноза. Как да ги поправя. Забравили са си очилата. И к'во-о? "Всичко".

* * *

Бягаш по вълните докато стигнеш хоризонта и скъсаш онази измислена връв, която се опитва да раздели небето от земята. Те са едно. От нишката можеш да си ушиеш знаме. Избягвай символичните думи и знаци. Предоставят свобода за твърде много трактовки.

* * *

Колко пъти си била щастлива? Наистина щастлива. Вероятно можеш да събереш тези епизодични роли от своя театър на артистичните си бездарни пръсти. А нещастна? Ама наистина. Повече пъти, нали? Много повече. Какво остана за другото време? Да си добре, но защо ли, не знаеш. С тихата болка, с бинтованата, накуцваща надежда, със стоическите патерици на вярата ти вървиш и си добре, въпреки че в стиснатите ти мълчаливи и пресъхнали устни се притаява винаги пазеният дълбоко вик, в изучаващия поглед постоянно се опитваш да изтриеш сълзите на отчаяние. Вървиш и гледаш небето, вървиш и чувстваш някаква огромна липса и невъзможността на своята собствена утопия, вървиш и искаш да тичаш, докато полетиш или умреш, защото са ти свършили силите.

Не искаш да си миеш зъбите сутрин - не ти трябва лъскава усмивка, тя не е част от твоя живот. Ти се смееш в мрака на нощта и не в зъбите ти, а в очите се усмихва светлината на луната; ти се усмихваш на изгрева пред развълнувано море, на залеза в планината, сред мащерка и теменужки... И усмивката е пак в очите - отразили росата в косата ти, когато сутрин лежиш в тревата; или водата, стичаща се от теб след проливния дъжд, когато в утихналата след бурята природа ти чуваш капката, плъзнала се от едно листо и паднала на носа ти; или когато уморена от изкачването на планината по сухите борови иглички, по които се пързаляш, дъхът ти се смесва с шепота от нечии копита и зашеметена ти дори не дишаш, за да задържиш по-дълго гледката на кошутата с малкото й, които след миг ще изчезнат. И безброй пъти ще минеш по същите пътеки, на които сама отбелязваш отличителни знаци от преплетени клони и мъх по камъните и безброй пъти ти ще откриваш тези пътища като нови, като безкрайни, неизличими въпреки опитите на природата да ги скрие от теб, те ще са там! - безброй пъти красиви.

И ти знаеш, че си била щастлива.