автор: fadul

Таралежът Дечо се тътрузеше по горската пътечка, понесъл на бодлите си полуизгнила круша. За вечеря беше обещал на таралежка Дешка своят специалитет – червена ябълка петровка, напълнена с кестени и круши и залята с дресинг от смърчова смола и сок от глухарчета. Най-подир стигна своята семейна дупка, свали крушата и се провикна:
-Дешке, Дешкеее, ела да ми помогнеш! И донеси сатъра!
Отвътре се дочу необичайно суетене, дори суматоха, долетя някаква странна смес от познати и непознати възклицания, и ето че Дешка излезе чорлава и запъхтяна. Сатърът нервно проблясна в ръката ѝ.
- Не те очавах толкова рано, Деше…Аз ей сега…Знаеш ли, имаме гости, Станчо дойде да ни донесе последната мостра от новите шоколади…ей сега ще го извикам…
Дешо се намръщи – мармотът Станчо имаше славата на непоправим женкар, разтурил не една и две семейни дупки, че дори понякога и гнезда. Жегна го страшно подозрение, но той се овладя:
- Ааа, Станчо…хм, ми добре е дошъл! Тошо обаче ми каза, че напоследък шоколадите му много горчали.
Тошо беше най-добрия му приятел. Сега тъгуваше, самотен и нещастен, защото мармотът подлъга жена му и я изпрати на екскурзия в Швейцария на фирмени разноски.
- Станчо, Станчооо, излез да се видим! – не обещаваха безоблачен разговор нотките в дечовия баритон.
Станчо излезе, гледайки гузно, точно както подобаваше на ситуацията.
- Ооо, бате Дечо, добре заварил! Рекох да мина да ви покажа новата мостра…
- Станчо, колко е логаритъм от 16 при основа 4? – неочаквано попита Дечо. Това беше стар номер - колкото по-абсурден е въпросът, толкова по-вероятно е да свариш събеседника неподготвен, той да се обърка, да започне да мисли, че това е уловка, и вместо да си плете кошницата от лъжи, не усеща кога си казва и майчиното мляко.
- Две – неочаквано отговори Станчо, и с тази дума само успя да срине цяла кула от подозрения. Беше от стара коза яре. (респ. от стара мармотка мармот). Домакинът видимо се успокои, защото сляпо вярваше в своята система за разпити, и дори предложи на госта да остане за вечеря.
- Благодаря, но съм канен на вечеря при енотите! – двусмислено заяви Станчо, и набързо се изниза. След него остана осезаем аромат на феромони.
- Мармотска му работа! Дешке, помогни ми да нарежа крушата!
Таралежката с радост се впусна да помага – и този път ѝ се беше разминало. Издайната руменина, която беше покрила лицето ѝ, започна да се разтапя в усмивката на облекчение и в двата отблясъка в очите, с които тя отпрати Станчо.