автор: lubara

ДЕН ТРЕТИ
Тази сутрин станах рано, сякаш да посрещам Джулая. Навън въздуха свеж, птичките нежно звучат, слънцето вече изскача от хоризонта, а на мен ми е едно такова протестно…И си казах, стига с тази провинция, тук не ще намеря поле за изява. Заминавам за столицата, ще пия кафе на жълтите павета и ще тръбя с вувузела, дето ми го донесе братокът преди няколко години от Южна Африка. Той е в черния континент, а пък си живее като белите хора. Но това е друга история…

Направих си един-два сандвича за из път и бегом към автогарата. Но какъв късмет, отново греда. Бръкнах в банкомата с двете си карти, равносметката беше нулева! Та нали скоро плащах годишния данък като самоосигуряващ се, данъка за колата, изравнителната сметка за парното и дори някаква глоба от Общината за разходка на куче в забранената зона на градския парк. Аз куче нямам от петнадесет години, сега обжалвам, ама делото се бави вече втори месец. То важното е „ония” дела да вървят, моята е лесна. Лесна, лесна, ама и днес май ще съм извън протеста. И ще ви кажа защо. В провинцията са много заспали нещата. Ето вижте, в един морски град, много по-голям от нашия, се събирали около петдесет човека. Че то по същото време в градския делфинариум има толкова хора.
И както привърших този хронологичен ред на мисли, които ме владеят вече трети ден, ми дойде една прекрасна идея. Вчера видях по ТВ-то, че група ентусиасти наели автобус, платили курса и запрашили за Софето. Щото били от югозапада, на стотина километра от епицентъра на събитията. Да прелеят свежа кръв, символично говоря, разбира се! Е,
интервюиращата този ентусиазъм ни сподели, че половината хора дори не разбрали кой е благодетелят, дето финансирал пътуването им. Ама защо да се задълбочават, важното е да се веят знамена!
Затова отново ще тичам на автогарата. Нали имаше един такъв слоган, първо в София, после и в други градове. Може и тук да се появи подобен почин.
До скоро писане и до протестни срещи зад опашката на коня, ако ме разбирате за какво говоря!


03.07.2013 Любомир Николов