автор: Angelova_Rosi

Пропускам да отвърна
и тогава
в сянката на тъмния ми поглед
намираш да мъждука
един блуждаещ пламък.
„Пътеката е тук!” – прошепваш
през мъглата.
И виждам ясно как разтваряш
платната на утихналия вятър,
как се тревожиш, че убягва смисълът,
в това, което казвам най-небрежно,
докато аз стоя укрита
и се радвам
на твоето недоумение.
Не вижда то
как днес съм озарена
от тази ненадейна смелост -
за миг да ме превърнеш в крехко цвете
и после да ми пожелаеш дъждове,
които нямат нищо общо с теб.