автор: JohnnyCash

(новела по скандинавската митология, финал)

Бьорн забеляза мъжа докато още представляваше малка точка на хоризонта. Не можеше да го пропусне или заобиколи, а и как би могъл? Запъти се към вече познатата фигура на стареца със сивите дрехи и широкополата шапка. Непознатият го чакаше на пътя и се подпираше на тоягата си.

- Казах ти, че пак ще се срещнем - каза той. Усмихваше ли се?
- Ти си Один - рече Бьорн.
Один се засмя гръмко. Смехът му прозвуча като лай:
- Дълго ти отне да се досетиш!
- Не ми се представи преди - отвърна Бьорн. Тръпнеше пред мисълта, че разговаря с Върховния бог.
- Не беше необходимо. Наблюдавах те от известно време.
Бьорн вдигна вежда:
- Защо мен?
- Може и да си имам причини - рече богът загадъчно.
- Нарочно ме прати при Гудрун, нали?
- Разбира се. Хареса ли я? Освен това прави чудесно вино. - Один раздруса торбата си.
-Знаеше ли дали ще мина през гората? Или какво ще ме посъветва?
- Не. Само гледах дали ще минеш изпитанията.
Бьорн се обърна към Один и го изгледа много внимателно. Той беше бог, най-могъщия от всички, и държеше съдбата на хората в ръцете си. Какво ли искаше от него?
- Изпитания?
- Ти победи страха си, а сетне гордостта си. За хората си истински герой. Валхала се нуждае от такива в дните преди Рагнарьок. Искам да заемеш мястото до мен във Валхала. - Бьорн преглътна. На света нямаше по-висока чест за един мъж. - Но за това е нужно и още нещо. Има една пречка.
- Каква е тя? - попита Бьорн.
- Миналото ти. - Один бръкна в торбата и извади малка бутилка вино. Бутна я към Бьорн.
- Какво е това? - попита воинът.
- Ключът към Валхала - рече Один и стана. Преди Бьорн да може да отвърне, богът изчезна.

Бьорн разполагаше с бутилка вино и цяла загадка в ръце. Какво означаваше това? Защо Один му беше дал своето божествено питие? Какво означаваше, че миналото му е пречка? Какво ли изпитание можеше да го чака сега? Дали щеше отново да види Ингрид? Какво бяха скроили боговете този път?
Беше победил страха и гордостта си. Беше време да се изправи и срещу миналото си. Бьорн изгълта виното на един дъх.

Бьорн се събуди и разтърка очи. Къде ли се намираше? Спомняше си, че бе заспал от виното от Один близо до пътя, където се бяха срещнали за втори път. Огледа се. Вместо на прашната пътека той лежеше на тучна трева, а мястото му изглеждаше смътно познато. Бьорн стана и разбра къде се намира. Беше същия онзи път, който водеше към родното му село и където преди повече от 10 години Хадриан намери смъртта си от ръката му.
Сърцето му заби лудо, а коремът му се сви на топка. Какво правеше тук? Как се бе озовал на мястото, на което се бе заклел да не стъпва отново? Наведе се над водата в реката и се загледа в образа си. Насреща му го гледаше мечешкото му лице, остаряло, понабръчкано и така различно от младежката невинност, която излъчваше навремето. Внезапен удар в рамото му го накара да се обърне.
Хадриан го гледаше съсредоточено и държеше копието си насочено към в готовност. Бьорн извика от изненада. Не беше ли приятелят му от детинство мъртъв от повече от десет години? Той се беше променил; лицето му бе вече доста различно от онова, което помнеше Бьорн от деня, когато го надви на същото място. Не младеж имаше насреща си, а възмъжал воин с копие в ръка.
- Хадриан?! - ахна той с неверие.
Хадриан не изчака нито миг, а се нахвърли върху него с всички сили. Бьорн ловко отбягна удъра, а все още му бе трудно да преглътне изумлението си.
- Какво правиш тук?!
- Бия се с теб - отвърна Хадриан. Отново нападна с копието. Беше много бърз и ловък.
- Но защо, защо?
- Ти ми беше като брат - продължи Хадриан. Атаките му ставаха още по-чести и ожесточени. Имаше сила на исполин и Бьорн ги отбиваше ударите едва-едва. – Това се промени заради една фуста с красиво лице!
- Защо посегна на моята жена? - питаше Бьорн. Случващото се му се струваше нелепо и нереално.
- Не знаех, че е твоя жена! - изпъшка Хадриан. Бьорн използва момента да хване другия край на копието и да се бори да го изтръгне от противника както преди десет години.
- Ти я насили! - изсъска Бьорн. Осъзнаваше, че Хадриан изглеждаше пораснал не само на възраст, а и на сила.
- А ти я уби! ... – напомни му Хадриан. - Tогава бях млад и мислех, че светът е мой! - викна той и дръпна копието. Вече надделяваше. - Не исках да ти отнемам жената. Нямах това намерение. Не знаех за вас двамата. Съжалявам за онова, което ви причиних!
Бьорн пъшкаше под натиска. Силен беше, ала противникът му бе три пъти по-силен от него. С рязко движение Хадриан овладя оръжието и го насочи към голите гърди на Бьорн.
- Ще съжалявам във вечността за стореното от мен. Ще ми простиш ли? - каза той много тихо.
Бьорн се върна към онзи миг преди 10 години, когато ролите им бяха разменени. По онова време той също беше буен младеж, воден от страстите си, а не от разума. Толкова години беше живял в омраза към човека, който му бе отнел най-свидното, а сега той молеше за прошка.
Картините преминаха като светкавици през ума му. Мнимата изневяра на жена му с Хадриан, сълзите на Урсула, думите “обичам те”, последните, които Ингрид бе изрекла в живота си към убиеца си. Гудрун му бе казала, че в тях е имало прошка.
- Прощавам ти - се отрони от устините му.
Хадриан заби копието си в сърцето на Бьорн и го уби.

Тялото на Бьорн остана мъртво и кухо, но душата му беше вече свободна.
Първото, което той видя, бе Фрейя, предводителката на Валкириите, която дойде да го поеме в ръцете си и да го съпроводи във Валхала до дясната страна на Один, там, където седеше най-великият войн.
Зад нея на вихрен кон яздеше красива жена, която му се усмихваше, а Бьорн позна в нея Ингрид, неговата любима, избраницата на Фрейя.
Те вече служеха на боговете, но вечността до Рагнарьок принадлежеше на тях.

КРАЙ

Благодаря на всички, които проследиха новелата до края! :)
Написах я през май 2004 г. по поръчка/молба на един приятел. Искаше нещо посветено на него и понеже скандинавската митология му беше любима, се спрях на тази темататика. Надявам се да се е харесала и на вас! :)