автор: panbal

Спомени и размишления в ретро и сегашно време...

ЗА ПЛОДНИКА НА ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА

Зимата беше топла и слънчева – рано се събуди и напъпи нискостеблената ябълка. Една пъпка в най-долния етаж на короната изпревари всички останали и разцъфтя с широката си розова усмивка…
Черният, грозният, мустакатият Бръмбар, който домуваше в коренището на стеблото, забеляза ранния ябълков цвят и след като няколко дни го ухажваше с похотлив поглед, реши на всяка цена да пропълзи по стеблото. Хем да се услади от прашеца на тичинките, хем да извърши вълшебното оплождане. Пък и крадената целувка от всяко младо, красиво, непорочно цвете е много по-сладка, нали?... Десетина пъти старият Бръмбар стигаше до средата на ствола, на педя от целта си, но цветното клонче все се огъваше и той падаше по гръб на земята. Изпочупи си тънките крачета, ровеше пръстта, мърмореше и проклинаше на ум височината на красотата и пълното си тяло, докато накрая с последни сили се добра до ябълковия цвят. Близна си от чудодейния прашец, облиза плодника и точно, когато беше на върха на своето старческо щастие от трудно постигнатата победа, духна силен вятър, клонката се разлюля като махало и Бръмбарът падна по гръб върху камък. Счупи отново два крака, лошо си удари и главата, но тъй като тя беше корава глава, отърва се само с натъртване. Няколко часа отчаяно зовеше с поглед небето за помощ, мъчеше се да се обърне, да пропълзи до дупката си, но силите му се стопиха и там си издъхна – върху камъка, с вирнати вкочанени крачка и мустаци…
Докато старият Бръмбар се бореше за живота си, отнейде долетя с вятъра една пъстроцветна, нежна и палава Пеперуда; кацна в чашката на ябълковия цвят и незабавно се зае със своята животворна мисия – да обере с крачета остатъка от прашеца на тичинките и да пофлиртува с плодника, както тя си знаеше…
След месец и половина от този ябълков цвят се роди най-голямата и най-съблазнителната ябълка в короната на това ниско, хилаво на глед дръвче. По аналогия от приказките, които знаеше, дъщеря ми кръсти необичайния плод „Златната ябълка”. Въртеше се около нея, галеше я внимателно, усмихваше й се, говореше й – не даваше да я скъсаме. И стана така, че в края на есента плака за нея! Защото една нощна буря беше съборила златната й ябълка на земята, а черните косери и земните твари съвсем я бяха накълвали, нахапали и обезобразили…
Може би искате да попитате, защо разказвам този „овощарски” спомен? Ами защото до ден днешен все не мога да си обясня парадокса на това необичайно зачеване! Кой всъщност беше оплодил ранния ябълков цвят? Черния бръмбар или нежната, ефирна Пеперуда? Питам се, тъй като много „златни ябълки” срещаме по пътя си...


КАК СЕ ЛОВЯТ ПАЯЦИ?

И аз съм от т.н. „селски писатели”, чиято биологична памет е претоварена с уникални спомени, каквито градският човек няма… Знаете ли, например, как селските деца до ден днешен ловят тлъсти, земни паяци и какви шоу-занимания си правят с тях? Те не са като ония дето домакините ги обират с метли, с пухкави ветрила по стените и таваните, а едри, тлъсти, с изпъкнали коремчета, многокраки и с миниатюрни, застинали очички, които могат и да те хипнотизират, ако дълго ги гледаш от близо. Ще ви запозная с „лова на паяци”, тъй както го помня от личен опит в детските се години… Първо трябва много внимателно, педя по педя, да се огледа селската поляна или крайводното пространство, за да се открият поне 4-5 дупки на земни паяци. Дупките за отвесни, с диаметър около 10-12 милиметра, с идеално оформени стени, на различна дълбочина, на не повече от 30-40 сантиметра. Трудно се откриват – замаскирани са обикновено с трева, листа, клонки. Във всяка дупка живеят обикновено 8-10 големи паяка с домочадието си. Ако искате да ловите паяци, ей така, само за развлечение, за убиване на време или за състезание за бройки, настанявате се полегнали около дупките и времето минава тихо и спокойно. Но ако искате да има шоу, емоции, викове – трябва да има публика и залагания, както при всяко състезание. Защото борбата между земните паяци от различни фамилии е много шокираща, неповторима, емблематична. Атрибутите, за лова на паяци са много обикновени, достъпни за всяко селско дете: бурканче с капачка, тънко въженце, няколко восъчни свещи и кибрит. Стартът на играта започва със запалената кибритена клечка, която размеква свещта, восъкът се събира като топка и се захваща в края на канапа. После въженцето се спуща в дупката и ръката, която го държи, трябва да „замре” в пълен покой. Първият паяк веднага налита на восъка, но следващите изглежда долавят клопката и по-дълго се двоумят, докато се захванат яко с всичките си крачета около восъчната топка. Майсторлъка е да улучиш момента и бързо да изтеглиш паяка, който от страх още по-силно се вкопчва във восъка.
Когато в бурканчетата се съберат десетина потенциални борци-гладиатори, започва шоуто – борбата с паяци на специално разчистена арена. Като всяка зрелищна борба и тая си има рундове: един срещу друг, двама срещу двама… „Състезателите” се пущат на кръговата арена, раздалечени един от друг; после бавно, тежко пристъпват, като турски пехливани; оглеждат се, проучват се и изведнъж се счепкват в живо, търкалящо се кълбо. В яростна борба на живот и смърт! Казвам „на живот и смърт” в буквалния смисъл, защото, не зная дали сте чували, паякът-победител буквално изяжда победения! Друга такава кървава, жестока, безкомпромисна борба не зная дали има в животинския свят. Чисто и просто – няма труп, няма погребение, няма проблем!
Какво още искам да ви кажа? Нищо особено. Освен може би това, че през последните години май все повече заприличваме на тия… земни паяци! В безумието си да се хващаме понякога и за едно нищожно восъчно топче, което бавно изгаря на студеното ни чело като свещ!


НЕ ВОДЕТЕ ПЪРЧ В ДОМА СИ!

Моята гебеджанка е селска, трудова жена, работяга. И голям фен на домашните любимци! Обича ги повече, отколкото мене. Науми си по едно време да си купим коза за мляко, за да преживеем по-леко кризата и никой не можа да охлади мерака й. Че то лек за женски мерак и инат има ли?! Как ли не я кандърдисвахме да се откаже от козата! Абе, Русанке, викам й, виждаш къщата ни е градски тип, апартамент; нямаме градина, двор, нямаме стопански постройки, няма къде да я гледаме! В работилницата, вика, всичко съм премислила! Тя по цели дни ще бъде с козаря, ти ще си работиш спокойно, пък и да се наложи в лошо време да ти прави компания – какво от това? Кротка и чиста животинка е…
Е, наложи се гебеджанката, купихме козичката, нагласихме й едно ъгълче в работилницата, нещо като сух карцер… Животинчето беше първескиня, та дойде време да се заплоди. Тогава, една вечер в мое отсъствие, да вземе моята Русанка с всичкия си женски акъл, да вкара в дърводелската ми работилница и Пърча на съседите. За по-сигурно, понеже на полето, на открито, оная работа не ставала както трябва! Каква любов, какъв бурен секс е било не знам, но на другия ден всичките ми инструменти и заготовки бяха по пода. А съседите ми вдигнаха допълнително нервите, защо посред нощ съм бил пуснал абрихта! Веднага загрях, че някое копито ще да е натиснало копчето на пусковия ключ, но си замълчах… Кавгата и другите поразии с инструментите ми ще отмина с мълчание, те се оказаха бял кахър. Но с аромата на пърчината не можах да се примиря до ден днешен! Не знам, дали разбирате за какво става въпрос! Защото само селския човек знае, какво значи пърчина в любовния период на козата! Миризмата е толкова отвратителна и непоносима, че сякаш пуща коренчета в стените и таваните, в дрехите и цялото обзавеждане на къщата, та с нищо не може да се тушира и премахне.
Добре, че не се наложи дълго да понасяме този въздушен тормоз! Наложи се да продадем къщата и да се приберем във варненския си апартамент, където днес ни котка, ни куче, ни птичка дори не може да припари.
От този случай дори само споменът за Пърча ме отвращава не само от козето мляко, но и от това иначе бяло, пухкаво и невинно животинче, наречено козичка. Защото колкото пъти се налага моята Русанка да посреща гости в апартамента по различни поводи, зад всеки натрапчив аромат на парфюм или одеколон, препатилото ми обоняние долавя и тънкия, упорития мирис на пърчина. Затова ви съветвам най-добросърдечно: уважаеми жени и женички, не водете в дома си Пърч, по никакъв повод! Защото пърчината оставя незаличими следи за цял живот!


КОВАРСТВОТО НА КЪСМЕТА

На тротоара лежи мъж с окървавена глава, наоколо – суетня. Тихи въпроси без отговор, шушукания, размишления на глас. Най – после жената, първа притекла се на помощ, обяснява:
- Раната е повърхностна, човекът е само зашеметен... Дайте кърпа да го избършем!
- Как е станало, точно на тротоара!? Инфаркт ли...
- Какъв инфаркт, бе Бабче! Инфаркта не избива с кръв по главата... Това е... това е коварството на късмета!
-Ама и вие... – намесва се сериозен, интелигентен на вид господин.- Така професионално обяснявате ситуацията, че... Шегувате ли се? Какво коварство? Нали късметът е с повече положителен знак!?
- Е да, но не и в неговия случай! - жената показва с поглед лежащия на тротоара, в очакване на линейката, а в другата си ръка държи някакво желязо.- Ето, вижте: тази конска подкова е паднала, или изхвърлена, от 17-тия етаж, чукнала го по главата и...


ПЕТОЛИСТНА ДЕТЕЛИНА

Малка Сия рисува нещо голямо – унесено и съсредоточено. Сменя цветните моливчета, цупи се, въздиша шумно, тропа с крачета под ниската масичка. Брат й се заглежда в зацапаната и още неясна рисунка и пита:
- Какво рисуваш? Какво пак се мъчиш...
- Мъча се!- отвръща веднага ядовито Сийчето.- Мъча се да нарисувам петолистна детелина!
- Не се мъчи! – съветва я добронамерено братчето. – Няма в природата и в цветарниците такава детелина.
- Има! – държи упорито на своето малката художничка.
- Няма ти, казвам, слушай по-големите! Даже четирилистната детелина, символа на щастието, рядко се среща, а ти за петолистна си мислиш!
- Трябва да има! – тропва отново с крак под масата момичето и едва не се разплаква от възраженията на брат си. – И да няма, ще я измисля!
- Как ще я измислиш? Как искаш според тебе да изглежда тази петолистна детелина?
Момичето мисли, мисли и изведнъж...
-Уууу, че лесно било! Ураааа! – виква неочаквано Сийчето и скоква от столчето си с протегнати нагоре ръчички. – Измислих я! Ще бъде като петолъчка!
- Как така... като петолъчка!? – недоумява момчето. – Нали петолъчката е с остри върхове?
- Ами тъй! Аз пък ще ги направя тъпи и заоблени и... и тъпата петолъчка ще стане де-те-ли-на-аа!


МАГАРЕШКА ПОДКОВА

Бай Спиро Зевзека всеки петък ходи на Айван пазар. Нищо не купува и продава, но ей така – хоби, навик! Разхожда се безцелно, люпи семки, захваща и не довършва пазарлъци с непознати продавачи, прави оценки и характеристики на живата стока като ветеринарен лекар. Случва се понякога да изкара и черпня, и по някоя петачка от предварително уговорена реклама с продавач или купувач на някое домашно животно – това всъщност му е келепира.
Макар че знаях тия неща от трети лица, дойде ми на чалъм веднъж все пак да го попитам:
- Бай Спиро, всички знаем, че нищо не купуваш и продаваш, защо ходиш да си губиш времето на този Айван пазар?
- Защо ли? – вдига той пръст за внимание и най-сериозно ми обяснява: - Ходя да си търся късмета, земляк! Всеки някъде си търси късмета. Един по полята, друг по горите, трети като тебе по моретата като моряк...
- А ти значи си го търсиш в този кален, вмирисан на пикоч и лайна Айван пазар, така ли?
- Точно така! След като до сега не съм си намерил късмета нито в женитбата, нито в развода, нито в кръчмата с пияниците, нито по предизборните събрания с учените хора, може пък под краката на домашните айванчета да го намеря!
- Какво искаш да кажеш? – не на шега се учудих, внимавайки да не ми върже някоя тенекия.- Не разбирам...
- Какво има за разбиране? Търся си подковата? Оная, вълшебната подкова на късмета и щастието.
- Но ти, както виждам, намерил си я отдавна. На пътната врата си я заковал. Какво още...
- Да, но тя е конска подкова. Имам ги десетина такива. Търся подкова от катър или магаре!
Погледнах го изпитателно и критично, но реших да продължа на неговата вълна, па макар и да ме е взел за мезе:
-.Че какво значение има дали е конска или магарешка подкова – все желязо!
- Нищо не разбираш ти! – отвърна не на шега разсърден землякът. – А уж си писател, бивш моряк, учен човек... Има разлика, не е все едно! Конските подкови са хем ръждясали, хем цели. А ония... катърските и магарешките са лъскави и изтрити наполовина от тежка трудова дейност. И миришат на по-голямо удоволствие, на по-голям късмет и щастие, разбираш ли?

29 юни 2013, Панчо Недев