автор: Calli

Излизам на светло!!!
Толкова ми беше уютно в тъмното. Пренасях се там и никой не ме виждаше. Сядах си в ъгъла, забравях реалния свят и за мен бяха важни само емоциите.
Някои казват, че е възможно душата да излезе от тялото и да се рее като птичка, мисълта да лети от свят в свят, въображението да броди от минало през настояще в бъдеще... Дали успявах да правя точно това, не зная. Факт е, че ми беше комфортно, спокойно и... лесно. Винаги имало два избора, два пътя, които могат да се поемат. Единият бил лесен и единствената награда била, че е лесен. Достатъчна ли ми беше само тази награда? Щом си задавам сега този въпрос, значи отговорът е : "Не".
Гьоте е казал: "Ако нещо можеш да правиш или мечтаеш да можеш, започни. Дързостта носи в себе си гениалност, сила и магия. "

Аз започнах...на тъмно... ей така за удоволствие...като на шега. Гениалност едва ли съм постигнала, но сила и магия... Да! Силата ми даде смелост да подам глава от ъгъла и да погледна право в светлината, без да слагам слънчеви очила. Отдавна бях свалила розовите. Те стояха прибрани в едно чекмедже в тъмния ми ъгъл и когато ми се приискаше си ги вадех, слагах си ги и за момент виждах розово. Но мястото им си е там в ъгъла. Нямам нужда от очила, нито за да се крия зад тях, нито да променят мирогледа ми. Зная какво виждам, как го виждам и защо. Прогледнах!
Доста време ми трябваше да се осмеля да погледна с "виждащи очи". Страх ме беше, че ще изпусна от поглед крайната си цел. Но знаех ли каква беше крайната ми цел? Едва ли!
Лесно е да се оставиш на течението да те носи. Ако ставаше въпрос за любов, може би така е най- приказно и вълшебно, в един идеален вариант... Но идеални варианти няма. Трябва да се бориш за целите си. Малка мечта, малка цел- отхвърляш ги бавно една по една. Понякога спираш на място, може дори да направиш крачка назад за да се засилиш по добре и да пристъпиш със скок. Скок в твоето собствено израстване. Това е стремеж да се чувстваш пълноценен и да можеш да се огледаш в очите на другите. Ако стоиш в ъгъла не можеш да изразиш себе си и най- важното: не можеш да видиш подадената ръка в тъмното, не можеш да почувстваш усмивките със сърцето си, а те са толкова вълшебни и топли. Талантът ми не е да съм актриса. Заблуждавах с актьорски способности самата себе си, че лесния път е най- правилния. Разбрах че пътя не е лесен, но си струва да го извървиш, защото докато вървиш ще намериш себе си. Загубени души... навсякъде около нас има загубени души, които плащат данък "хорско мнение". Едни се лутат на светло, прикрили очите си със слънчеви очила, други виждат розово в сивото, трети си стоят в тъмния ъгъл и избират лесния път и не чакат награда.
Аз искам награда!
Искам да чувам музика в душата си. Започнала с празен акорд, там в тъмното тя вече не е само шум. Вълшебна мелодия се вие и омайва с прекрасни ноти. Към мен се протягат приятелски ръце. Благодаря ви!!!
Искам прегръдка от съдбата. Моята съдба, която ще ми покаже истината.
Искам топлината на слънцето, полъха на вятъра, любовта на цветята.
Искам Любовта на живота ми да ми каже отново " Обичам те" с нова интонация в гласа и светнали очи...Защото аз се промених...и той ме обича такава още повече.
Не е страшно да излезеш на светло. Страховете са погребани. Сигурно нещо е останало от тях там в тъмното ми ъгълче. Нека си стоят. Не ме е страх от тях.
На неразбралите ме само ще подаря усмивка... и ще кажа: " Пробвайте отново!"

...............................................
Дани Паскова- Кали: Блог:
http://callisto01.blogspot.com/
Фейсбук: Кали. Лично творчество. Разкази
http://calli.blog.bg/