автор: Rodenavlotos

Той беше малък принц. И не порасна
Дори си нямаше и собствена планета.
Но пък си имаше вълшебната тераска
и Бъги- талисманчето- джуджето.

Докато сутрин пиеше кафето си,
надничаше в очите му бръшлянът
и рошеше косите на момчето
с разперените си зелени длани.

Отсъствието на планета не му пречеше.
Отглеждаше цветчета на терасата.
Едно такова мъничко, отречено,
случайно имаше необяснима власт.

То беше влязло някак си на пръсти
в душата му, защото беше младо
и нежно. И беизменно. Ала некръстено,
то пълнеше душата му със радост.

Акациите, грейнали в цвета на злато,
заместваха звездите на момчето,
а вятър сресваше косите на върбата
под звуците на нощните щурчета.

Светликът в газеничето осъмваше.
По цяла нощ във стаята му светеше.
А думите, залутали се в тъмното,
тук си намираха подслон. То бе поет.