автор: DobromirIvanov

Синьо,
Понякога бяло, надиплено като завеса
От облаци- пари витаещи, водни воали, талази от димни кристалчета газ на живота.
Понякога- златно, зелено, измито от дъжд, сребристо блестящо, крещящо в оранж.

Небето, къде ли започва?
Изглежда оттам, откъдето се ражда цветът.
На Слънцето дивна палитра,
Рисува отгоре с безплътна милувка, отдолу- магична феерия- багри цъфтят.

Когато си тръгва Художникът вечер,
Залива платното си щедро с любов.
И грейва в небивали краски небесната шир,
Наситена в пурпур, златисти сияния, морави фигури плуват, разкъсват се,
Бавно разтварят обятия, сливат се, губят контур.

Полека, полека… полека бледнеят
И чезнат, потъват във мрака картините живи на Майстор могъщ,
Преливат цвета си по сферата земна, оттичат свенливо към други земи,
Отстъпват притихнали, бездиханни
Небето, платното, на вечен Творец.

И този Учител, баща на Слънцата, изпъстря простора със огнен замах,
Небето посипва с пламтящи, прогарящи черни пространства звезди,
Мънички, странно трептящи зрънца светлина,
Други Художници в други, далечни за нас светове.
И обагря небето с божествена семплост,
Два цвята напълно достатъчни-
Фон- тъмнината, прободена с живи лъчи.