автор: JohnnyCash

(новела по скандинавската митология)

Ако Бьорн бе решил, че първият ден му е донесъл унижения, които мъжката гордост не можеше да прегътне, то на следващия го чакаше още по-тежко изпитание. Рано на сутринта Урсула го повика, накара го да се изкъпе и да я чака на двора.

По усмивката ѝ той позна, че ще му трябва цялата сила на волята. Тя дойде при него и му остави две ленени ризи. Твърде обикновено изглеждаха, за да са нейни, тъй като Урсула носеше само богато извезани дрехи, но чиито и да бяха, тя му ги остави.
- Искам да лъснат от белота.
- Искаш да ги пера? - попита я той с треперещ от неверие глас. – Та това е женска работа!
- Сега е твоя - отсече тя. - Свърши я бързо - добави и се прибра в къщата.
Бьорн погледна ризите, сетне към ръцете си. Той имаше мечешки лапи, силни мищци на войн, а не деликатни женски ръце за пране на фини ризи. Една глупава млада фуста се подиграваше с достойнството му, на каква цена? Никой нямаше правото да постъпва така. Той беше Бьорн, воин, а го правеха на посмешище. Щеше да сложи край на това сега и завинаги. Той остави ведрото с ризите и тръгна към вратата. Крачка и още една крачка напред и щеше да е свободен, да се махне от ужасното село и да го остави зад гърба си. Никога повече нямаше да види Урсула.
Но тогава всички щяха да умрат от глад, а вината щеше да я носи само той, отново и отново. Спря се. Можеше ли да остави селяните, които бяха вложили цялата си надежда в него? Щеше ли да се чувства отново герой като преди, истински мъж, ако ги оставеше на произвола на Урсула? Той въздъхна тежко. Имаше отговорност към тези хора, които до преди дни му бяха напълно чужди. Този път не се биеше на страната на някое племе, нито проливаше кръв на бойното поле. Тази битка бе на сила на волята и той щеше да я спечели, а Урсула щеше да я загуби.
Бьорн потопи ръцете си във ведрото и ризите усетиха силата на решителността му.

Когато Бьорн видя количката, той реши, че Урсула отива твърде далеч.
- Нали искат храна? - рече тя подигравателно. - Аз ще им я давам лично. Нима това не те радва, велики храбрецо?
- Досега бях в къщатата ти, но няма, НЯМА да ме унижаваш пред цялото село!
- Изборът е само твой - повтори тя отново и седна отзад в количката.
Нямаше да е трудно да тегли количка, в която имаше само една крехка, зла жена и торба картофи. Не беше там работата. Трябваше да застане отпред, да затегне ремъците и да играе ролята на впрегатен кон. Беше изтърпял плуга в градината, прането на женски ризи, беленето на картофи, чистенето на бобени зрънца, но все пак всичко това ставаше далеч от чужди очи и той успяваше да преглътне обидата. Сега, обаче, Урсула беше на път да го унижи пред цялото село. Всяка жена, дете и мъж щяха да го видят впрегнат като кон и подканян с края на пръчка. Как щяха да му се смеят, да се подиграват докато поемат картофите от ръката ѝ …
- Чакам -повтори тя.
Бьорн мечтаеше как ще стисне гърлото на Урсула и ще я убие бавно, жена или не. Такива като нея, помисли си той, са по-вредни и коварни от пакостника-бог Локи. Щеше да се опита да вземе ключа от нея и после да я убие, за да въздаде възмездие. Той застана пред количката и затегна ремъците. Врата се отвори и той напредна жили да я подкара напред.
В мига, в който преминаха през прага, Бьорн си каза, че по-добре да загине. Тълпата беше струпана навън в надеждата си да получи храната, която Урсула държеше в скута си. Бьорн знаеше, че го очакват присмех, подигравки и унижения. От героя, когото певците възпяваха в песните си, се бе превърнал в посмешище.
Количката се показа и селяните се надигнаха като буря. В цетъра ѝ беше той, Бьорн, запрегнат като кон. Чуха се ахкания и шепот. Стене хората се стекоха към него и Урсула. Не можеше да издържи повече. Нямаше и капка останала чест. Нямаше по-голямо падение за един войн, от това, което понасяше. Той започна да разхлабва ремъците, за да се измъкне.
Нещо хладно се притисна в реброто му и Бьорн рязко се извърна. Видя едно дребно недохранено момченце, което стискаше в ръката си една спаружена ябълка и му я протягаше. Урсула не раздаваше ябълки, веднага си припомни Бьорн. Детето не го замерваше с нея, а му я подаряваше и в очите му се четеше желание мъжът да я приеме. Когато видя объркването на Бьорн, то още веднъж настоятелно го сръчка със сухия плод.
Те нямаха никаква храна, помисли си бившия ловец, умираха от глад. И все пак, вместо да я запази за себе си, защото дори спаружена ябълката беше деликатес за бедстващите селяни, момчето му я даваше от все сърце. Бьорн се трогна и я пое в ръце, кимна в знак на благодарност, а детето изчезна сред тълпата.
Едва тогава Бьорн се вгледа в лицата на хората. Всички бяха приковали поглед в него, ала никъде той не видя присмех. Не подигравка прозираше на лицата им, а надежда и признателност. Не презрение изпитваха те към окаяното положение, в което го постаяше Урсула. За тях Бьорн бе техния спасител.
В техните очи той бе герой.
За пръв път след смъртта на Ингрид Бьорн наистина се почувства жив. Гордостта му? Тя съществуваше само в неговите представи. Количката продължаваше напред из тълпата и Урсула раздаваше така нужната храна, но не на нея благодаряха селяните, а на Бьорн.
А той я теглеше напред и славата му сред хората растеше.

Останалите няколко дни минаха по-бързо, отколкото Бьорн бе очаквал. Урсула изглеждаше все по-мълчалива, замислена и го отбягваше. Все още я забавляваше да го кара да върши черна домакинска работа и да яде развалена храна, но той нехаеше. Бе спасил цяло село от гладна смърт и се гордееше със себе си; хората го боготворяха. Накрая, за да си отмъсти, Бьорн се преструваше, че работи с желание. Урсула дори не тържествуваше; последните два дни само кимваше вяло с глава и го отпращаше.
На вечерта на седмия ден Бьорн изпълни и последната задача. С пригладените чисти ризи в ръце той почука на вратата на Урсула. Нямаше никакъв отговор, а Инге му беше казала, че вдовицата не е излизала от стаята си. Нетърпелив да получи ключа и да се маха, той потропа отново. Пак нищо. Накрая бившият ловец открехна вратата и надникна вътре.
Гледката, на която стана свидетел, го стъписа. Урсула седеше в единия ъгъл на стаята си на леглото възможно най-далеч от вратата и плачеше. Беше прегърнала коленете си към главата, а косата закриваше лицето ѝ. Само раменете ѝ се разтърсваха от тихо хлипане.
Бьорн бе подготвен за последната битка преди да получи на ключа. Въображението му рисуваше картини на взаимни насмешки или борба за надмощие. Подозираше дори, че тя ще откаже да отвори хамбарите си, но никога и през ум не му беше минавало, че ще види Урсула тъжна.
Той прочисти гърло, за да оповести присъствието си. Вдовицата се сепна и стреснато вдигна очи към него: те бяха пълни със сълзи, които се стичаха на вадички по бузите ѝ. Косата ѝ изглеждаше несресана и ѝ липсваше обичайния блясък на лъсната мед. Бьорн чак сега забеляза колко млада е всъщност Урсула; не много по-възрастна от Ингрид, когато я загуби. Той запристъпва неловко от крак на крак.
- Донесох ризите - каза Бьорн накрая, за да наруши тишината. Тя само кимна едва. - Седемте дни изтекоха. - Пак кимване. - Ще ми дадеш ли ключа?
Урсула бръкна в пазвата си, извади ключа и протегна ръка напред без да го поглежда. Нямаше и следа от борбата, която Бьорн очакваше.
- Благодаря - каза той и пое ключа. - И хората ще ти благодарят. Спаси ги от гладна смърт.
Урсула нищо не каза. Бьорн тръгна към врата, но се поколеба. Какво ставаше? Защо плачеше тя? Какво да направи?
- Не искам да си ходиш - проплака Урсула.
Бьорн се обърна. По бузите ѝ отново се стичаха сълзи като пороен дъжд. Урсула стана и се втурна към него, хвана го за ръкава му.
-Моля те, не си тръгвай, недей. Толкова съм самотна...
Бьорн я гледаше вцепенен. Беше се заклел, че щом получи ключа, ще убие Урсула. Сега го държеше в ръцете си, но повече не мечтаеше за мъст. При вида на искрената ѝ тъга, наместо гняв Бьорн изпита съжаление. Той седна до нея и я загледа в очакване. Очите ѝ, тъмни като гора в късна нощ, придобиха замислен вид.
- Бях още млада девойка, когато Валдемар мина през нашия стединг. Беше заможен земевладелец и го почитаха. Братята ми веднага ме дадоха на него за жена, сякаш бях вещ, без да ме питат. Мислеха си, че ще живея по-добре при него. Валдемар нямаше деца, предишните му две жени бяха умрели по ред. Всичко това беше за мен. - Тя разпрери ръце. - Валдемар беше само един застаряващ селяк, мекушав и безхарактерен, благ като масло. Презирах го, но все пак беше единствения близък, който имах. Мразеха ме тук, защото бях чужденка, разполагах с всичко и не трябваше да се трудя тежко като тях. Нямах си никого, тъгувах за дома си, а не можех да се върна.
Бьорн я гледаше с нарастващо съчувствие, но не знаеше какво да каже. Тя продължи:
- После Валдемар умря. Останах съвсем сама. Никого си нямам, а никой не ме иска! Още съм им чужда! Дори когато видят косата ми, тук всички са руси или тъмнокоси, си казват: чужда! - Тя заклати глава. - Сочат ме с пръст и ме отбягват, а искат да им давам храната си. Зад гърба ми ме наричат предателка и поклоница на Локи.
На Бьорн му стана мъчно за онази, която в продължение на седмица му бе била мъчителка. Не можеше да я мрази повече. Държеше се студено не от жестокост, а защото в душата си таеше тъга и огорчение. Не можеше да я мрази, не.
- Исках да си отмъстя на цялото село чрез теб. Беше в ръцете ми и можех да правя каквото ми хрумнеше! В началото ми беше забавно, но знаех, че за такъв мъж като теб трябваше да ме омъжат братята ми, е не за мекушав селянин! Силен си и много горд, а не като безхарактерния Валдемар. Хората тук те уважават.
Тя преглътна, а в очите ѝ се четеше горещата молба. Той помисли. Урсула беше много красива млада жена. Сега знаеше, че не беше и на четвъртина толкова лоша, колкото си бе мислел. Представи си бъдещето им заедно. Представи си веселата сватба, за която бе мечтал преди години. Урсула щеше да го обича и да му бъде вярна. Щеше да сподели дома си с него и двамата щяха да живеят в мир и охолство до дълбока старост. Представи си къщата си пълна с малките им русокоси и червенокоси дечица. Представи си какво е да бъде истински щастлив и се усмихна.
- Не мога - бавно поклати глава той. - Съжалявам, Урсула. Не мога.
Тя се хвана за ръката му и започна да го умолява, ала Бьорн беше непоколебим. Накрая той целуна челото ѝ и ѝ каза:
- Аз съм войн, а не селянин. Моят живот е на бойното, а не на селското поле. Съжалявам, Урсула. Пусни ме да си ида по пътя.
Урсула се разплака още по-сърцераздирателно. Горкото момиче, помисли си Бьорн и погали меденочервената ѝ коса.
- Само съвет мога да ти предложа - рече той меко. Тя вдигна подутите си от плач очи. – Ще остана още ден-два. Утре направи празненство за селяните и потанцувайте всички заедно. С времето ще си намериш достоен мъж.
Урсула само кимна и сподави хлипането си.

След два дни селяните изпратиха Бьорн като герой. Урсула бе устроила празненство както бе обещала и цяла вечер хората се веселиха и празнуваха. Бьорн благородно ги бе оставил да си шушукат зад гърба му за нощта, която бе прекарал в стаята на Урсула. Само те двамата знаеха какво точно се бе случило тогава. Ако въображението им обрисуваше сцени, които правеха Урсула по-човечна, повече като всички тях, то той нямаше нищо напротив. Радваше се когато селяните пируваха със запасите на вдовицата и танцуваха заедно с нея. Тя дори им се усмихваше.
А когато Бьорн помаха на всички за сбогом на следващия ден, изпратиха го цялото село, натъжената Урсула и хладен пролетен дъжд.

(следва финал)