автор: severianin

“...и нека тъмното те осени.”
Т. С. ЕЛИЪТ

Под звезден дъжд,
под медното петаче
на старата луна превивам гръб –
прибирам се през сенките на здрача
на дните здрачни по самия ръб.

Вървя през тъмнината непрогледна
след жълтото око на стар фенер,
а чупят сухи клони вихри ледни
и мракът е “от мъката по-чер”.

Минавам през “отдавна” и “по-рано”
– на миналото мъртвите поля –
“преди” за мене е кървяща рана
и “някога” до днес не преболя.
Защото младостта ми там ме чака,
сред Тилилейските гори в снега,
а аз вървя нанякъде през мрака
на безнадеждното до плач “сега”.

И този мрак тежи като присъда
на месеца под медния петак.
Та от какво ли осенен да бъда –
отвсякъде ме следва мрак и мрак...
Звездите ли?
Звездите са далече!
И лунният фенер бледнее вън,
а този лепкав мрак изглежда вечен,
като мъчителен кошмарен сън.

Край мен навярно има осенени
от тъмното, и пътят им спори,
но аз се блъскам в този мрак пред мене,
без ясен път сред тъмните гори.
И може би бих крачил след фенера,
от тъмното край мене осенен,
надявайки се пътя да намеря...
...но тъмното,
ах, тъмното е в мен...