автор: mariq-desislava

Понеже дълго си измислях разстояния,
с които да се сливам,
за да не чувам летните брътвежи
на дърветата, които
с кърпичките от листа лениви
потта попиват на земята,
а също и с усукано сърце живях,
в сенки от въздъхнали цветя
и суета, почесваща вдървено гръб,
отблъсквам се - въжето е от змии,
което ме придържа тук - нека виси
и аз отново заживявам,
и отново,
със обесена душа,
докато думите ми все още
продължават да засяват ниви по баирите,
защото някой ден от тях ще никнат стихотворения.
За (з)римите.