Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143
Онлайн са:
Анонимни: 788
ХуЛитери: 4
Всичко: 792
Онлайн сега:
Продължение от Мечтата на Оног (10)
Всичко можеше да се очаква от пакостливата алхимичка и Оног стоеше като на тръни. Надяваше се да получи от нея бележка, че приема предложението му, но бе също така възможно да намери обувките си пълни с мед. Той чака знак от нея цели три дни, през които проверяваше в кулата й при всяка възможност.
Отговорът намери не на нейното стълбище, а в собствената си стая. Валора бе оставила пергамент, увит с бяло шнурче. За по-сигурно полуоркът го взе в ръце през парче плат, но предпазливостта се оказа излишна. Пред очите му изплува съобщение, изписано с познатото симпатично мастило в червено: “приема се”. Оног си отдъхна.
Вярна на думата си, Валора с нищо не напомни за себе си през следващия месец. Оног постепенно навакса с работата и съня си, но скоро бе длъжен да признае, че отново скучае. Закачките с дяволитата алхимичка му липсваха. На няколко пъти се хвана, че премисля какъв номер да скрои, за да привлече отново вниманието й. В крайна сметка здравият разум надделя, а на него му хрумна друго. Той направи красиво колие от метал и шарено стъкло и го показа на Розина.
- Ще ми купиш ли сладкиш с малини и сметана?
- Пак ли успя да ядосаш Валора? – засмя се девойката.
- Не, няма такова нещо. Честна дума! На мен не може ли да ми се прияде сладко?
- Добре, добре. Това ще го занеса направо на жената на градския управник. Тя много обича да си купува нови бижутата и не се скъпи за тях. Ще ти купя сладкиш, а ти прави каквото си решил с него.
Розина продаде колието, отби се при ханджийката Лана и донесе на Оног два сладкиша.
- Очите на клиентката блеснаха като звезди, щом видя колието – обясни дъщерята на магьосника. – Продадох го далеч по-скъпо, отколкото очаквах. Взех сладкиши за всички у дома да се почерпим, на теб два. Да знаеш, че жената на градоначалника е готова да ни даде куп пари, ако й направиш същата гривна и обеци за комплект!
Оног много се зарадва. Веднага опита сладкиша. Той се оказа превъзходен, с гъста бита сметана, пресни малини и се топеше в устата. Преди да се усети, полуоркът посегна и към втория. Щеше да изяде и него, но се спря и си наложи да го прибере обратно в кутията и да го занесе на стълбището на Валора. Преди да си тръгне на капака написа “подарък”. На вечерта нямаше и следа от сладкиша.
Въпреки че не получи отговор, Оног все пак бе доволен, че е напомнил за себе си. Той направи гривна и обеци за жената на градоначалника, а с парите Розина му купи още сладкиши. Полуоркът отново ги остави за подарък на Валора. Няколко дни по-късно на писалището в стаята си откри светла течност в стъклена бутилка с малка запушалка. До него имаше бележка, написана грижливо от женска ръка: “за пиене е. Опитай.”
Оног подозрително огледа бутилката. Не изключваше в нея да има отрова, но нямаше причина Валора да му желае злото, след като той на добра воля й изпращаше любимите й лакомства. Той махна запушалката и го лъхна сладкия аромат на билки. Оног се подвоуми се дали да не прибере бутилката на сигурно място и да не я отваря повече, но любопитството надви. Опита течността с върха на езика си. Имаше много приятен, леко парлив вкус. Оног я изпи без да бърза като се наслаждаваше на всяка глътка. По гърлото му се разля чудесна топлина, а главата му леко се замая. Напитката много му хареса.
На следващия ден той изработи фино украшение от стъкло и го изпрати на Валора със своите благодарности. По-късно тя остави в стаята му купичка със ситни разноцветни топчета, които пръскаха свеж аромат на цветя.
За няколко месеца двамата си размениха куп подаръци. Лятото дойде неусетно. Оног тъкмо замисляше с какво ново да изненада Валора, когато Хана се подхлъзна на пода в кухнята и се удари лошо. Магьосникът начаса заведе тъщата си при лечител. Хана се върна у дома с шиниран крак и с патерици. Щеше да се възстанови, но дотогава нямаше да може да ходи без чужда помощ. Корнелиус не искаше и да чуе за прислуга в кулата си, затова се договориха Оног и Розина да си поделят нейната домакинска работа. Девойката щеше да готви и чисти, а чиракът – да пере и да изпълнява поръченията на Валора.
Всяка сутрин и всяка вечер Оног трябваше да носи храна на алхимичката, както и да й осигурява нужните съставки по списък. Първата седмица мина гладко, но на десетия ден сутринта той намери на стълбите недокоснатата вечеря на Валора. Това го озадачи, но Оног остави закуската и върна стария поднос в кухнята. За всеки случай той помоли Розина да сготви нещо друго и за вечеря тя приготви любимата яхния на алхимичката.
Оног дойде за храната още в късния следобед. Мина през двора с подноса в ръце и влезе в кулата на Валора. Вътре напичаше слънце и го блъсна адска жега. Закуската все така си стоеше на стълбите. Оног вдигна капака, който я покриваше. Млякото се беше пресякло. Стана му ясно, че Валора не е идвала за храната си и той се смути. Дали всичко бе наред с нея? А ако имаше треска и не ставаше от леглото? Или бе паднала по стълбите като старата Хана?
- Валора? – провикна се Оног.
Той чака дълго, но отговор не дойде. Разтревожен за алхимичката, полуоркът се качи няколко стъпала нагоре и я извика отново. Когато и това не проработи, той направи още няколко крачки. Очакваше да се покрие с петна или да го удари мълния, но не се случи нищо. Въпреки че го беше страх да не разлюти Валора с дързостта си, Оног се качи до края на стълбището. Той забеляза, че вратата й е леко открехната. Сърцето му заби лудешки. Преди разумът му да успее да го възпре ръката му посегна да отвори вратата. Оног надникна в стаята с цялата предпазливост, на която бе способен.
Вътре беше много влажно, а въздухът едва се дишаше. Край прозореца бяха наредени многобройни саксии със странни на вид растения. Оног се досети, че алхимичката ги отглежда за отварите си. В помещението не се виждаше жива душа. Полуоркът внимателно се прокрадна вътре и запълзя между саксиите, когато чу стържещ звук на горния етаж. В дъното той откри вита стълба, която водеше нагоре. Стигнал веднъж до там, Оног вече не можеше да се откаже. Валора без съмнение щеше да разбере, че е идвал и да сложи край на примирието им.
Треперещ от вълнение, полуоркът изкачи стълбите и подаде глава иззад ъгъла. Валора седеше с гръб към него на трикрако столче до работната си маса и съсредоточено стриваше нещо на прах с чукало в хаванче. Беше облечена само с тънка камизола, розови кюлоти и силно избелял плащ, на който все още си личеше щампа на заеши ушички. Черната й коса беше вдигната на кок с иглата за коса подарък от Оног.
- Валора?
Тя се извърна рязко и щом го видя, замръзна като статуя. Алхимичката имаше високи скули, смугла кожа и много симетрични, остри черти на лицето. На дясната си ръка носеше пръстен с голям блестящ камък, който Оног вече беше виждал. Тъмнозелените й очи го изучаваха със смесица от любопитство и смущение.
- Валора, аз съм Оног – каза й меко. Тя не се помръдваше, затова той продължи, като пристъпваше от крак на крак: - Намерих вечерята и закуската ти на стълбите. Притесних се за теб. Изглеждаш ми добре. Не си болна.
Алхимичката продължаваше да го гледа втренчено без да отговаря.
- Аз... съжалявам. По-добре да си вървя. Вечерята ти е на стълбите. Аз... да, ще си отида. Радвам се, че носиш иглата за коса, която направих за теб. Стои ти чудесно.
Долната челюст на Валора увисна. Думите му я извадиха от вцепенението й.
- Ти ме виждаш?!
- ...разбира се, че те виждам.
Пребледнялото лице на алхимичката пламна.
- Ако ме виждаш, кажи ми какво правя сега!
Тя притисна лявата си длан до сърцето, а с десния си показалец посочи към слепоочието си. Оног се усъмни, че си прави с шега с него и се почувства неловко.
- Кажи ми! – настоя Валора. – Какво правя?
- С ръката с пръстена докосваш косата си, а с другата – гърдите.
- Ти ме виждаш! Ти наистина ме виждаш!
Валора се хвърли на шията му и го разцелува по бузите. Оног загуби дар слово; никой не го беше прегръщал преди, дори майка му. Той се изчерви като залез и непохватно я потупа по гърба. Тя му лепна последна звучна целувка, пусна го и се завъртя на пети.
- Вижда ме, той ме вижда! О, почакай. Ти ме виждаш, нали? – Тя припряно се загърна в плаща си. – Не очаквах гости днес. Ако знаех, щях да се наконтя! Почакай ме, ей сега се връщам. Не мърдай оттам! И да не надничаш!
Валора се втурна нагоре по стълбите. Оног още не се беше съвзел от неочаквания обрат, когато тя се появи отново, облечена в светла роба без ръкави. Смуглото й лице сияеше от радост. Тя дръпна един стол и го предложи на Оног:
- Седни, седни, какво стърчиш така! Един чай ще ти направя, от най-хубавия, който пазя само за специални случаи. Сега ще кипна водата и ще пием заедно.
- Остави на мен – прочисти гърло Оног. Той само докосна чайника и от него се вдигна струйка пара. – Готово.
- Браво на теб, чирако. Е, хубаво е да се срещнем най-сетне! Голяма скука пада в проклетата кула. Така се забавлявах с шегичките ни!
- Аз също – призна свенливо полуоркът.
Валора прецеди чая, сложи лъжичка мед в чашката на Оног и му я подаде.
- Въпросът е изписан на лицето ти – каза тя като седна. – Няма нужда да питаш, сама ще ти разкажа. Бях най-талантливата млада алхимичка в Академията. Завърших я само за осем вместо за обичайните дванадесет години! Можех да си отворя ателие и да печеля прилично от помади и мазила за красота, но на мен това не ми стига. Исках да се прочуя! Разбрах за един могъщ магьосник, който също е и алхимик. Има такива, но са малцина. Кулата му се намира на един непристъпен планински склон. Реших да се цаня калфа при него, да науча тънкостите на занаята от най-добрия. Сама влязох в устата на звяра, тоест на Гаргасон...
- Гаргасон? – намръщи се Оног. – Що за име е това?
- Сам се нарекал така. На езика на елфите значело тъмна сянка. Така каза той. Напълно му подхожда! Гаргасон е едно противно, плешиво старче, което винаги ходи с една и съща мръсна черна роба. Сам не си знае годините. Признавам, че страшно го бива и в магията, и в алхимията, но е напълно побъркан. Обсебен е от желанието да открие извора на вечната младост. Ха! Постоянно пие отвари, но и с ден по-млад не е станал. В началото уж всичко вървеше добре, обаче всичко се обърка, когато му хрумна, че ще се жени за мен. Каза, че мястото на съпругата било зад печката, а нея в лабораторията! Децата подмладявали, трябвало да му народя една дузина. Искаше да превърне мен, най-талантливата алхимичка на Академията, в прислужница! Мен, потомката на фея!!
Очите на Валора пръскаха огнени искри. Тя гневно тръшна чашата си на масата. Чинийката под нея издрънча. Оног я слушаше с широко отворени очи.
- Аз категорично отказах. Той дори се опита да ме подчини с любовен еликсир. Да не съм вчерашна, веднага разбрах какво има в чая! Една вечер се опитах да избягам, но той ме хвана. Заключи ме и ме остави три дни без храна и вода. На сутринта на четвъртия ден се събудих и намерих вратата си отключена. На пода имаше бележка, че щом съм непреклонна, мога да си ходя, но повече да не се връщам. Помислих, че ужасният старец най-сетне се е вразумил, но грешах, много грешах! Седмица вървях сама през гората, едва се измъкнах оттам. Така се зарадвах, щом в далечината видях покриви на къщи. Вместо да ми се притекат на помощ, селяните бягаха от мен и пищяха “чудовище”. После ме подгониха, а въпреки че стоях пред тях, вече не ме виждаха.
Валора поклати печално глава и замълча преди да продължи с разказа си:
- Избягах оттам, но и в следващото село се случи съвсем същото. Разбрах, че Гаргасон ми е направил нещо. Трябваше на всяка цена да разбера какво! Бях отчаяна. Сетих се за една сляпа знахарка, която познавах още от дете. Нали не ме виждаше, тя не се уплаши от мен. С нейна помощ се свързах с Магическия съвет. Те потвърдиха това, за което сама се досещах, а именно, че върху мен тегне проклятие. Поискаха от Гаргасон да го развали, а той отказа, освен ако не се омъжа за него. Понеже ми беше навредил докато му бях калфа, Съветът го обяви за ренегат, но друго не можаха да направят за мен. Корнелиус се съгласи да ме вземе в кулата си и да проучи проклятието. И ето ме тук, вече от години. Откакто избягах от Гаргасон ти си единственият, който ме вижда такава, каквато съм.
- Затова се криеш тук, далеч от чужди очи – каза замислено Оног.
Валора въздъхна тежко и кимна.
- Нямам представа защо само ти – сви рамене тя. – Но все пак се радвам. Защо ме зяпаш така?
- Защо те е татуирал този Гаргасон?
- Татуирал ли? Не ме е татуирал.
- Имаш магически символи по ръцете си. Пише името му. Ето тук. И тук.
- Измисляш си. Там няма нищо!
- Има, Валора. Не го виждаш, защото не си посветена.
Двамата се спогледаха.
- Това означава, че проклятието е написано върху теб – каза тихо Оног.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!
